— Не се е отклонил от никоя кост?
— Да.
— Но това е невъзможно — възрази Ханна, — зад него е имало стена. Претърсихме стената инч по инч. По нея няма никакъв белег, като изключим вдлъбнатината от другия куршум, оня, който е минал през ръкава. Претърсихме пътечката от натрошени черупки под стената. Пресяхме всичко. Открихме единствено другия куршум, напълно деформиран от удара.
— Така или иначе, той е излязъл — каза докторът. — Имам предвид куршума, който го е убил. Някой трябва да го е откраднал.
— Би ли могъл да забави своята скорост до такава степен, че да падне на затревената площ между губернатора и стената? — попита Ханна.
— На какво разстояние зад мъжа се е намирала стената?
— На не повече от петнадесет фута — каза Ханна.
— Според мене, не — каза патологът. — Не съм специалист по балистика, но смятам, че оръжието е било голямокалибрен револвер, от който е стреляно от повече от пет фута. Няма барутни изгаряния по ризата. Но вероятно разстоянието не е било по-голямо от двадесет фута. Раната е добре оформена и чиста, куршумът трябва да се е движел бързо. Сигурно се е забавил при преминаването през тялото, но не толкова, че да падне на земята на не повече от петнадесет фута. Трябва да се е ударил в стената.
— Но не е — възрази Ханна. — Освен, разбира се, ако някой не го е откраднал. Тогава този някой трябва да е от намиращите се в къщата. Нещо друго?
— Няма кой знае какво. Мъжът е бил обърнат с лице към своя убиец, когато е бил застрелян. Не е направил опит да се прикрие.
Или голям храбрец, помисли си Ханна, или, което бе по-правдоподобно, просто не е можел да повярва на очите си.
— Още нещо — продължи докторът. — Куршумът се е движел нагоре. Убиецът трябва да е пълзял или да е стоял на колене. Ако разстоянията са такива, каквито предполагам, то оръжието трябва да се е намирало на височина тридесет инча от земята.
Проклятие, помисли си Ханна, със сигурност трябва да е минал над стената. Или е ударил къщата, но много по-високо, близо до улука. Сутринта Паркър трябваше да започне всичко отначало. С помощта на стълба. Той благодари на доктора и затвори телефона. Подробният писмен доклад щеше да пристигне с полета по разписание на следващия ден.
Паркър бе изгубил своя екип от специалисти от Бахамската полиция, поради което трябваше да работи сам. Джеферсън, икономът, подпомаган от градинаря, държеше стълбата, докато Паркър се катереше край стената на къщата и търсеше отпечатък от втория куршум. Той се качи до улука, но не откри нищо.
Ханна изяде своята закуска, сервирана му от Джеферсън, във всекидневната. Лейди Мобърли се вясваше от време на време, подреждаше цветята, усмихваше се неопределено и отново излизаше. Тя изглеждаше така, сякаш изобщо не я интересуваше дали тялото на нейния бивш съпруг или това, което бе останало от него, ще бъде донесено на Съншайн за погребение или ще бъде върнато във Англия. Ханна имаше чувството, че никой не се интересуваше особено от сър Марстън Мобърли. След това той разбра защо тя изглежда толкова безгрижна. Бутилката водка липсваше от таблата с хвърлящите сребрист отблясък напитки. За пръв път от години лейди Мобърли беше щастлива.
Дезмънд Ханна не бе щастлив. Той се чувстваше объркан. Колкото повече време минаваше в напразно търсене на куршума, толкова повече вярваше на своята интуиция. Това е било работа на вътрешен човек, а разбитият катинар на стоманената врата е трябвало да отвлече вниманието. Някой е слязъл по стъпалата от всекидневната, където той сега се намираше, заобиколил е седящия губернатор, който забелязвайки револвера се е изправил на крака. След изстрелите убиецът открил единия от куршумите на пътечката и го взел. Той не успял да намери другия в здрача и избягал, за да скрие оръжието, преди някой да го забележи.
Ханна свърши със закуската, излезе навън и погледна нагоре към Питър Паркър, намиращ се до улука.
— Нещо ново? — попита той.
— Не се вижда никакъв белег — извика надолу Паркър.
Ханна отиде до градинската стена и застана с гръб към стоманената врата. Предната вечер той стъпи на една подпора и се загледа над вратата към уличката от другата страна. Хората, които пресичаха напряко от Порт Плейсанс за Шантитаун, минаваха по нея. Дребните собственици, които се връщаха от града до своите разпръснати домове зад дърветата, също минаваха по нея. Приблизително тридесет души минаха нагоре- надолу по нея в течение на един час. В нито един момент уличката не остана безлюдна. По едно време имаше седем души, които вървяха в някоя от двете посоки. Убиецът просто не можеше да дойде отвън, без да бъде забелязан. Защо трябваше вторник вечерта да се различава от останалите? Някой трябва да е забелязал нещо.
Въпреки това, никой не се бе появил във връзка с обявата. Какво можеше да бъде по-силно за един островитянин от хиляда долара? Та това бе цяло богатство. Така че… убиецът е дошъл от къщата, както бе предположил.
Зарешетеният преден портал на губернаторската резиденция е бил затворен по това време на вечерта. Той се самозаключваше отвътре. Джеферсън щеше да го отвори ако някой натиснеше звънеца. Но никой не можеше просто така да мине през портала, по чакъла на предния двор, през предната врата, преддверието, всекидневната и след това надолу по стълбите към градината. Предният портал представляваше сигурно препятствие пред неканените гости. Нямаше друго място, откъдето можеше да се мине. Освен ако някой атлет не скочеше над градинската стена, за да се приземи на тревата… Възможно.
Но как ще се измъкне отново навън? През къщата? Отлична възможност да бъде забелязан. Отново да прескочи стената? За няколко минути мястото бе претърсено за драскотини, които би оставил някой, който се е катерил. Освен това зидът бе покрит със стъклени чирепи. Да се е измъкнал през стоманената врата, оставена предварително отворена? Още една отлична възможност да бъде забелязан. Не, изглежда убийството бе извършено от вътрешен човек. Оскар, шофьорът, твърдеше, че се е намирал с лейди Мобърли в болницата. Оставаха безобидният, простодушен стар Джеферсън и младият Хейвърсток от Кралската гвардия.
Още един скандал сред бялото общество, подобен на кенийската афера преди войната или на убийството на сър Хари Оукс? Дали убийството бе извършено от един-единствен човек или всички са участвали в него? Какъв е мотивът? Омраза, страст, алчност, отмъщение, политически терор или заплахата за съсипване на нечия кариера? А какво можеше да се каже за убийството на Гомес? Дали наистина е видял някакъв южноамерикански наемен убиец на острова? Ако е така, откъде, по дяволите, е влязъл Мендес?
Ханна застана с гръб към стоманената врата, направи две крачки напред и се отпусна на колене. Все още твърде високо. Той легна по корем и се опря на лакти с очи, намиращи се на тридесет инча над тревата. Погледна към мястото, където би трябвало да се намира сър Марстън, след като се е изправил от стола и е направил една крачка напред. Изведнъж скочи като ужилен и хукна.
— Паркър — изкрещя той, — слизай от стълбата и ела тук.
Паркър едва не падна, толкова гръмогласен бе викът. Никога не бе виждал така обезпокоен флегматичния Ханна. Когато стъпи на терасата, той хукна по стъпалата към градината.
— Стой там — каза Ханна, сочейки към едно място в тревата. — Колко си висок?
— Пет фута и десет инча, сър.
— Не е достатъчно. Върви в библиотеката и ми донеси няколко книги. Губернаторът е бил висок шест фута. Джеферсън, донеси ми една метла с дълга дръжка.
Джеферсън сви рамене. Щом белият полицай възнамеряваше да измете вътрешния двор, това си бе негова работа. Отиде да вземе метла.
Ханна накара Паркър да стъпи върху четири книги на мястото, на което бе стоял сър Марстън. Лягайки в тревата, той насочи дръжката на метлата, подобно на винтовка, към гърдите на Паркър. Дръжката се наклони нагоре под ъгъл двадесет градуса.
