— Отмести се.
Паркър се отмести и едва не падна от книгите. Ханна се изправи и отиде до стъпалата, които се издигаха, опрени до стената, от ляво на дясно, стигайки най-горе до терасата. Телената кошница все още висеше там на своята скоба от ковано желязо, както бе висяла през трите дена и през дните преди това. От нея, натъпкана с глинеста почва, се извиваше надолу превъзходен здравец. Толкова гъсти бяха стръковете, че някой трудно можеше да види кошницата, от която се спускаха. Търсейки по пътечката под стената, те бяха изпуснали от вниманието струящите надолу растения.
— Свали онази кошница долу — нареди Ханна на градинаря. — Паркър, донеси ми куфарчето с принадлежностите. Джеферсън, ти един чаршаф от леглото.
Градинарят изстена, когато грижливо отгледаните от него цветя бяха разпръснати върху чаршафа. Ханна измъкваше стръковете един по един, почистваше внимателно глинестата почва от корените и ги слагаше на една страна. Когато остана само пръстта, той започна да я вади с шепи и да дроби буците с помощта на шпатула. Най-после куршумът се появи.
Той не само бе преминал непокътнат през тялото на губернатора, но дори не бе засегнал теления скелет на кошницата. Бе спрял точно по средата на глинестата почва. Намираше се в идеално състояние. Ханна използва пинсети, за да го пусне в един найлонов плик, уви плика и го пусна в буркан с винтова запушалка. След това се изправи.
— Довечера, млади момко — каза той на Паркър, — ти се връщаш обратно в Лондон. Заедно с това. Алън Митчел ще го изследва в неделя, заради мене. Най-после намерих куршума. Скоро ще открия оръжието. Тогава убиецът ще ми падне в ръцете.
Нямаше какво повече да прави в губернаторската резиденция. Нареди да повикат Оскар, за да го откара до хотела. Докато чакаше, той се изправи до прозорците на всекидневната, гледайки навън над градинския зид към Порт Плейсанс, към клюмащите палми и блещукащите води на морето. Островът спеше в жегата на късната утрин. Спеше или бе притихнал, обзет от черни мисли?
Това не е рай, помисли си той, това е дяволско буре с барут.
5.
Същата сутрин Шон Уитъкър бе посрещнат по подобаващ начин в Кингстън. Той пристигна късно предната вечер и отиде направо в своя апартамент. На следващата сутрин малко след седем часа телефонът иззвъня. Гласът принадлежеше на американец.
— Добро утро, мистър Уитъкър, надявам се, че не съм ви събудил.
— Съвсем не. Кой се обажда?
— Името ми е Милтън. Просто Милтън. Надявам се, че разполагате с едни фотографии, които не бихте имал нищо против да покажете.
— Зависи кой се интересува от тях — каза Уитъкър.
От слушалката се чу приглушен смях.
— Защо не се срещнем?
Милтън уговори да се видят на едно обществено място и те се срещнаха час по-късно. Американецът въобще не приличаше на човек, който можеше да бъде ръководител на филиала на службата за борба с наркотиците в Кингстън. Неговото небрежно държане по-скоро подхождаше на млад университетски преподавател.
— Извинете ме за думите ми — каза Уитъкър, — но можете ли все пак да се легитимирате?
— Нека се качим в моята кола — предложи Милтън.
Отидоха до американското посолство. Службата на Милтън се помещаваше вън от посолството, но той бе добре дошъл и в него. Показа картата си за самоличност на дежурния, намиращ се зад едно бюро, и потърси някоя свободна канцелария.
— Добре — рече Уитъкър, — вие сте американски дипломат.
Милтън не го коригира. Той се усмихна и поиска да види неговите фотографии. Прегледа всичките, но само една задържа вниманието му.
— Тъй, тъй — каза той, — значи ето къде се намира.
Той отвори малко куфарче и извади няколко папки, отделяйки една от тях. Снимката на първата страница на досието бе правена преди няколко години с обектив за далечно разстояние, по всяка вероятност през пролуката на някоя завеса. Но човекът беше същият като на фотографията, лежаща на бюрото.
— Искате ли да знаете кой е мъжът? — попита той Уитъкър.
Въпросът бе ненужен. Британският репортер сравни двете фотографии и кимна.
— Добре, нека да започнем от самото начало — каза Милтън и зачете на глас съдържанието на папката; не всичко, само това, което бе необходимо. Уитъкър записваше бързо.
Милтън се стараеше. Разкритите факти засягаха бизнескариерата на мъжа, проведени от него срещи, открити банкови сметки, извършени операции, използвани псевдоними, изпратени с кораб товари, получени печалби. Когато свърши, Уитъкър се облегна на седалката.
— Слава Богу — каза той с облекчение. — Мога ли да се позова на вас за тази информация.
— Не бих се позовал на мистър Милтън — каза американецът. — По-скоро на високопоставени служители от Службата за борба с наркотиците… това би свършило работа.
Той придружи Уитъкър до главния вход. На стъпалата се спря и го посъветва:
— Защо не отидете в полицейското управление на Кингстън с останалата част от снимките? Там може да ви очакват.
В сградата на полицейското управление слисаният Уитъкър бе въведен в канцеларията на комисар Фостър, който седеше сам в своята голяма, снабдена с климатична инсталация стая, обърната към търговската част на града. След като поздрави Уитъкър, комисарят натисна бутона на вътрешния телефон и нареди да повикат командир Грей. Шефът на криминалния отдел се появи след няколко минути. Той донесе със себе си връзка папки.
Двамата започнаха да разглеждат снимките на осемте бодигарда с ярките плажни ризи. Въпреки тъмните очила, командир Грей не прояви колебание. Отваряйки последователно папките, той идентифицира един след друг мъжете. Уитъкър записа всичко.
— Мога ли да се позова за тази информация на вас, господа? — попита той.
— Разбира се — каза комисарят, — всички имат криминални досиета. Трима от тях търсим в момента. Можете да ме цитирате. Няма какво да крием. Тази среща ще бъде протоколирана.
До обяд Уитъкър написа своя материал. Той предаде снимките и текста по обичайната връзка с Лондон, проведе дълъг телефонен разговор с редактора на новините в Лондон и получи уверенията, че материалът му ще бъде публикуван на видно място на следващия ден. Неговите разходи нямаше да се поставят под въпрос, не и в този случай.
В Маями Сабрина Теннант отседна в хотел „Сонеста Бийч“, както бе посъветвана предишната вечер, и телефонът й иззвъня малко преди осем в събота сутринта. Срещата щеше да се проведе в една сграда с офиси в централната част на Маями. Там филиалът на ЦРУ държеше една от своите безопасни квартири.
Тя бе въведена в безлична канцелария и посрещната от някакъв мъж, който я придружи до затъмнена малка кинозала. Там прожектираха три от нейните видеокасети пред други двама, седящи в полумрака мъже, които отказаха да се представят и не промълвиха нито дума.
След прожекцията мис Теннант бе изведена от кинозалата в канцеларията, поднесоха й кафе и я оставиха за известно време сама. Когато първият офицер се върна при нея, той предложи да го нарича Бил и поиска фотографиите, направени край пристанището предния ден.
На видеофилмите операторът не бе концентрирал камерата върху бодигардовете на Хорацио Ливингстън, ето защо там те се появяваха като периферни фигури. Снимките ги показваха в анфас. Бил разтвори няколко папки и й показа други фотографии на същите мъже.
— Ето този — каза той, — дето се е опрял на колата. С какво име се обръщаха към него?
— Мистър Браун — рече тя.
