Бил се засмя.
— Знаете ли как е на испански кафяво? — попита той.
— Не.
— На испански е морено, в нашия случай това е Хернан Морено.
— Телевизията е сред визуалните медии — каза тя, — заснетите кадри представят нещата по-добре от думите. Мога ли да взема вашите фотографии, за да направя сравнение с моите?
— Ще накарам да извадят копия от тях — каза Бил, — а ние ще запазим копия от вашите.
Нейният оператор трябваше да остане в таксито отвън. Той засне скришом няколко фотографии на сградата. Нямаше нищо нередно в това. Мислеше, че снима щабквартирата на ЦРУ в Маями. Нямаше откъде да знае, че това не е така.
Когато се върнаха обратно в „Сонеста Бийч“, Сабрина Теннант подреди фотографиите, нейните и онези, така необичайно предоставени от секретните папки на ЦРУ, на една голяма маса в наетата банкетна зала и операторът ги засне на филм. Мис Теннант нареди да заснеме и стената на банкетната зала с портрета на Джордж Буш, взет за малко от управителя. Това щеше да е достатъчно, за да създаде впечатлението, че се намират в помещение на ЦРУ.
Малко по-късно същата сутрин двамата откриха едно изоставено скалисто заливче, до което достигаше тесен път, отклоняващ се от магистралата и тя направи още един репортаж пред камерата на фона на белия пясък, палмовите дървета и синьото море, точно копие на някой плаж, намиращ се на Съншайн.
По обяд тя установи своята сателитна връзка с Лондон и изпрати събрания материал до Би Ес Би в Лондон. Проведе и дълъг разговор със своя редактор за новините, докато монтажният екип правеше подбор на материала. От него излезе петнадесетминутен филм, който представяше така нещата, сякаш Сабрина Теннант бе изпратена на Карибите с една-единствена цел — разобличаването на Хорацио Ливингстън.
Редакторът промени реда на излизащите новини в Каунтдаун и й се обади обратно във Флорида.
— Това е истинска сензация — изкрещя в телефона той. — Браво, скъпа!
Маккрийди също бе зает. Една част от сутринта той се свързваше по портативния телефон с Лондон, а другата — с Вашингтон.
В Лондон откри директора на специалния въздушен полк, намиращ се в казармата на името на Йоркския дук в Кингс роуд, Челси. Младият генерал изслуша молбата на Маккрийди.
— Всъщност, наистина мога да ти помогна — каза той.
— Двама от тях в момента изнасят лекция във Форт Браг. Ще трябва да получа разрешение.
— Няма време — каза Маккрийди. — Виж, полага ли им се някаква отпуска?
— Мисля, че им се полага — каза директорът.
— Отлично. В такъв случай предлагам и на двамата почивка и отмора тук на слънчевия остров. Като мои лични гости. Какво по-хубаво от това?
— Сам — въздъхна генералът, — ти си неискрен стар мошеник. Ще видя какво мога да направя. Но те ще си почиват, нали? Само слънчеви бани и нищо друго.
— Далеч съм от подобна мисъл — изхихика Маккрийди.
Седем дена преди Коледа жителите на Порт Плейсанс започнаха да се подготвят за празничните дни.
Въпреки жегата, прозорците на много от магазините бяха украсени с рисунки на борови клончета, камбанки, Бъдници и стиропорен сняг. Твърде малко от местните хора бяха виждали борови дръвчета, да оставим настрана снега, но според отколешната британска викторианска традиция, Исус бе един за всички, ето защо те надлежно изготвяха коледната украса.
Пред англиканската църква мистър Куинс, подпомаган от рояк нетърпеливи девойчета, украсяваше една жива картина под сламен покрив. Малка пластмасова кукла лежеше в яслите и децата поставяха статуетки на волове, овце, магарета и пастири около нея.
В покрайнините на града преподобният Дрейк водеше църковната служба с изпълнение на коледни песни. Дълбокият му басов глас не бе така силен и ясен, както преди. Под черното расо неговият торс бе бинтован в превръзките на доктор Джоунс, за да се облекчи болката от спуканите ребра и гласът му излизаше с хриптене, сякаш не можеше да си поеме въздух. Неговите енориаши се споглеждаха многозначително. Всички знаеха какво му се бе случило в четвъртък вечерта. Нищо не можеше да остане за дълго време тайна в Порт Плейсанс.
В три часа една очукана кола навлезе в площада на Парламента и спря. От мястото на шофьора се появи огромната фигура на Файърстоун. Той заобиколи отзад, отвори вратата от другата страна, извади инвалидната количка и останалите принадлежности, и помогна на мисис Колтрейн да седне в количката. Бутайки я бавно надолу по главната улица, той се отправи към магазините, откъдето мисис Колтрейн щеше да пазарува. Наоколо не се виждаха представители на пресата. Повечето от тях, отегчени от липсата на новини, бяха отишли да поплуват в Конч Пойнт.
Количката с възрастната дама, която получаваше безброй поздравления по улицата, напредваше бавно. Тя отговаряше на всички, обръщайки се към минувачите и магазинерите с техните имена, които никога не бе забравяла.
— Добър ден, мисис Колтрейн.
— Добър ден, Джаспър… Добър ден, Саймън… Добър ден Иманюел…
Тя разпитваше за здравето млади съпруги и деца, поздрави един намиращ се в очакване сияещ бъдещ баща, изрази своето съчувствие по повод една счупена ръка. Направи своите обичайни покупки, като магазинерите изнасяха стоката до вратата, за да направи избор.
Тя плащаше от малко портмоне, което държеше в скута си, докато от една по-голяма чанта раздаваше дребни сладкиши на дечурлигата, които предлагаха своите услуги да носят чантите с покупките, с надеждата да получат още една дажба.
Купи пресни плодове и зеленчуци, газ за лампите, кибрит, подправки, месо и олио. Напредвайки по- нататък, тя стигна до кея, където поздрави рибарите и купи две едри мексикански риби и един гърчещ се омар, които бяха предварително поръчани от хотел „Куотър Дек“. Щом мисис Колтрейн поискаше нещо, тя го получаваше. Без възражения. „Куотър Дек“ щеше да получи скаридите и раковината.
Когато се върна обратно на площада на Парламента, тя срещна групов началник Ханна, слизащ по стълбите на хотела. Придружаваше го детектив Паркър и един американец на име Фаваро. Смятаха да потеглят за летището, за да посрещнат пристигащия в четири часа самолет от Насау.
Тя ги поздрави, въпреки че никога преди това не бе виждала двамата от тях. После Файърстоун я повдигна на ръце, постави я до торбите с покупките на задната седалка, прибра количката и потегли.
— Коя е тя? — попита Фаваро.
— Една възрастна дама, която живее на хълма — каза Ханна.
— О, чувал съм за нея — кимна Паркър. — Смятат, че знае всичко за това място.
Ханна се намръщи. Откакто разследването затъпка на едно място, мисълта, че мисис Колтрейн може да знае повече за това кой би могъл да изстреля онези куршуми във вторник вечерта, мина неведнъж през главата му. Нейният съвет относно антуражите на двамата кандидати бе повече от уместен. Той успя да види и двата екипа и полицейският му инстинкт му подсказваше, че твърде малко мисли за тях. Само да имаха някакъв мотив…
Малкият транспортен самолет от Насау кацна точно в четири часа. Пилотът носеше пакет от полицейския департамент в Маями за мистър Фаваро. Детективът се легитимира и получи пакета. Паркър, носещ шишето с толкова важния куршум в джоба на сакото си, се качи на борда.
— Една кола ще те чака утре сутринта на Хийтроу — подреждаше за кой ли път нарежданията си Ханна. — Оттам право в Ламбет. Искам този куршум да стигне до ръцете на Алън Митчел, колкото се може по-скоро.
Когато самолетът излетя, Фаваро показа снимките на Франсиско Мендес, с прозвището Скорпиона, на Ханна. Британският детектив ги разгледа. Бяха общо десет на брой и показваха един жилест, намръщен мъж, със зализана назад черна коса и тънки устни. Очите, гледащи към камерата, нямаха никакво изражение.
