на Маркус Джонсън, намиращ се на трибуната в Порт Плейсанс, и другата, направена няколко години преди това през пролуката на едни завеси. Имаше фотографии на осемте му бодигарда, всички заснети на площада на Парламента и съответните снимки на същите хора, взети от досиетата на Кингстънската полиция. Обширни изявления на висши служители от Службата за борба с наркотиците на Карибите и комисар Фостър от Кингстънската полиция заемаха по-голямата част от придружаващия текст.
— Но това е ужасно — изохка премиер-министърката. — Трябва да говоря с Дъглас.
Държавният секретар на външните работи на Нейно Величество, мистър Дъглас Хърд, се намираше със семейството в своята официална провинциална резиденция Чевънинг, разположена в графство Кент. Той бе прелистил Съндей Таймс, Обзървър и Съндей Телеграф, но все още не бе стигнал до Съндей Експрес.
— Не, Маргарет, още не съм го прочел — каза той, — но е тук, до мене.
— На телефона съм — завърши мисис Тачър.
Външният секретар, бивш писател с добра репутация, можеше да познае кога една история е добра. Тази изглежда се базираше на сигурни източници.
— Да, съгласен съм, това е истински позор, ако нещата стоят така, както са написани. Да, да, Маргарет. Ще поработя върху това сутринта и ще накарам Отдела за Карибите да проверят.
Но държавните служители също са човешки същества, мнение, което не винаги се споделя от обикновените хора. Те също имат съпруги, деца и домове. Пет дни преди Коледа Парламентът се намираше във ваканция и дори министрите трудно можеха да бъдат открити на работните си места. Все пак трябваше да има някой дежурен сутринта, към когото можеше да се отнесе въпросът за нов губернатор през новата година.
Мисис Тачър и нейното семейство отидоха на утринна служба в Елесбъроу и се върнаха малко след дванадесет. В един седнаха да обядват с няколко приятели. Сред тях бе Бърнард Ингам.
Нейният политически съветник Чарлс Пауъл включи телевизора, за да гледа програмата Каунтдаун, в един часа. Той харесваше това предаване. От време на време то излизаше с интересни новини от чужбина и като бивш дипломат, той проявяваше интерес към тях. Когато видя заглавието и чу обяснението, че се отнася до най-новия скандал на Карибите, той натисна бутона за запис на видеото, намиращо се под телевизора.
В два часа мисис Тачър стана от масата — не обичаше да си губи напразно времето — и щом излезе от трапезарията, бе пресрещната от пристигналия Чарлс Пауъл. Той сложи касетата във видеокасетофона в нейния работен кабинет и я пусна. Тя гледаше мълчаливо. След това отново позвъни до Чивънинг.
Мистър Хърд, отдаден на своето семейство мъж, бе излязъл заедно със своите невръстни син и дъщеря за една кратка разходка през полята. Току-що се бе върнал, огладнял за печения бифтек, когато мисис Тачър се свърза с него.
— Не, изпуснал съм и това, Маргарет — призна той.
— Имам касета — каза премиер-министърката. — Материалът е ужасен. Незабавно ще ти я изпратя. Моля те да го видиш, когато пристигне и да ми се обадиш след това.
Изпратеният куриер стигна до Чивънинг в четири и половина. Външният секретар се обади в Чекърс в пет и петнадесет и бе незабавно свързан.
— Съгласен съм, Маргарет, материалът е ужасен — потвърди Дъглас Хърд.
— Предлагам да изпратим нов губернатор — каза мисис Тачър, — но не след Нова година, а сега. Трябва да покажем, че вземаме мерки, Дъглас. Знаеш кой още може да е видял тези материали.
Външният секретар знаеше, че макар Нейно Величество да се намира в Сандрингам, не стоеше изолирана от световните събития. Тя жадно четеше вестници и гледаше предаванията за текущите новини по телевизията.
— Ще се заловя с това незабавно — каза той.
Постоянният помощник-секретар бе размърдан в своето кресло в Съсекс и се захвана да върти телефоните. В осем същата вечер изборът падна върху сър Криспиан Ратрей, дипломат в оставка и бивш върховен комисар в Барбадос, който изяви желание да отиде.
Той се съгласи да се отбие във Форин офис на следващата сутрин, за да получи официалното си назначение, както и подробни инструкции. Щеше да вземе сутрешния полет за Насау, който се приземяваше там късно следобед. След това щеше да се консултира с Върховния комисариат, да прекара нощта в Насау и да пристигне на Съншайн с чартърен самолет във вторник сутринта, за да поеме управлението на островите в свои ръце.
— Няма да бъде за дълго, скъпа — говореше той на лейди Ратрей, докато си стягаше багажа. — Проваля лова на фазани, но ще трябва да се примирим. Изглежда ще трябва да оттегля кандидатурите на тези двама мошеници и да изведа докрай изборите с двама нови кандидати. След това те ще получат независимост, аз ще смъкна Стария флаг, от Лондон ще изпратят върховен комисар, островитяните ще започнат сами да се грижат за себе си, а аз ще се върна у дома. Едва ли ще отнеме повече от месец или два. Жалко за фазаните.
В девет часа сутринта на същия ден Маккрийди откри Ханна, който закусваше на терасата на хотела.
— Бихте ли имал нещо против, ако използвам новия телефон в губернаторската резиденция, за да се обадя до Лондон? — попита той. — Трябва да говоря с моите хора за връщането в Англия.
— Нямам нищо против — каза Ханна. Той беше изморен и необръснат, като някой, който е стоял буден половината нощ.
В девет и половина Маккрийди се обади на Денис Гоунт. Това, което неговият заместник разказа за Съндей Експрес и програмата Каунтдаун, потвърди очакванията на Маккрийди, че това, което трябваше да се случи, наистина се е случило.
От ранните часове на сутринта многобройни редактори за новините в Лондон се опитваха да се свържат със своите кореспонденти в Порт Плейсанс, за да получат нова информация за това, което бе публикувано в Съндей Експрес на първа страница и да поискат да им бъде изпратено незабавно продължение за скандалната история. След обяд, лондонско време, обажданията зачестиха — бяха гледали Каунтдаун по телевизията. Никой от редакторите не успя да се свърже със своите журналисти.
Маккрийди бе дал указания на оператора на телефонния номератор, че всички господа от пресата са изключително изморени и не бива да бъдат тревожени при никакви обстоятелства. Той самият е бил избран да записва обажданията за тях, за да им ги предаде по-късно. Една стодоларова банкнота подпечата споразумението. Операторът надлежно съобщаваше на всеки, който се обаждаше от Лондон, че неговият екип в момента си почива, но съобщението ще му бъде изпратено незабавно. Съобщенията надлежно бяха предавани на Маккрийди, който надлежно ги игнорираше. Все още не бе дошъл моментът за по-нататъшно участие от страна на пресата.
В единадесет преди обяд той се намираше на летището, за да посрещне двама млади сержанти от САС, пристигащи от Маями. Те изнасяха лекции на своите колеги от зелените барети във Форт Браг, Северна Каролина, когато получиха нареждане да вземат три дни отпуск и да се явят пред своя домакин на остров Съншайн. Бяха летели на юг до Маями, а след това наеха чартърен самолет до Порт Плейсанс.
Съдържанието на багажа им бе оскъдно, но включваше всички необходими играчки, увити в плажни кърпи. ЦРУ любезно оказа своето съдействие, за да преминат с куфара необезпокоявано през митницата в Маями, а Маккрийди, показвайки своето писмо от Форин офис, изиска дипломатически имунитет за него в Порт Плейсанс.
Маккрийди ги отведе до хотела и ги разположи в една съседна на неговата стая. Те бутнаха куфара с бонбоните под едно от леглата, заключиха вратата и отидоха да поплуват. Маккрийди вече им бе казал кога ще се нуждае от тях — в десет преди обяд на следващия ден в резиденцията на губернатора.
След като обядва на терасата, Маккрийди отиде да се срещне с преподобния Дрейк. Той откри баптисткия проповедник в неговата малка къща, лежащ неподвижно, давайки покой на натъртеното си тяло. Представи се и попита пастора как се чувства.
— Вие с мистър Ханна ли сте? — попита Дрейк.
— Не точно с него — каза Маккрийди, — по-скоро… наблюдавам нещата, докато той напредва с разследването за убийството. По-скоро се интересувам от политическата страна на нещата.
— Да не сте от Форин офис? — настоя Дрейк.
