— Доста противно изглежда кучият син — съгласи се Ханна. — Нека да ги занесем на главен инспектор Джоунс.
Шефът на Барклейската полиция се намираше в своя офис на площада на Парламента. От отворените врати на англиканската църква се носеха звуците на коледните песни, а от открития бар на „Коутър Дек“ се чуваше смях. Хората от пресата се бяха върнали. Джоунс поклати глава.
— Не, никога не съм го виждал. Не на тези острови.
— Не мисля, че Хулио може да го сбърка — каза Фаваро. — Седяхме срещу него в продължение на четири дни.
Ханна бе готов да се съгласи. Може би грешеше, като мислеше, че убийството е вътрешно дело. Може би то бе работа на някой наемник. Но защо…?
— Бихте ли пообиколил с тези снимки, мистър Джоунс? Да ги покажете на хората. Предполага се, че е бил забелязан в бара на „Куотър Дек“ миналия четвъртък. Може би някой друг също го е видял. Барманът или който и да е от останалите клиенти през онази нощ. Може би има някой, който е видял накъде се запътва, когато е излязъл, може би има някой, който го е забелязал в друг бар… вие знаете, какво трябва да направите.
Главен инспектор Джоунс кимна. Той си знаеше работата. Щеше да обиколи наоколо със снимката.
По залез слънце Ханна погледна часовника си. Паркър трябва да е пристигнал в Насау преди един час. Горе-долу по това време той трябваше да се качва на самолета за нощния полет до Лондон. Осем часа път и още пет часа от разликата във времето и щеше да се приземи малко след седем сутринта, лондонско време.
Алън Митчел, блестящият учен, който ръководеше балистичната лаборатория на Вътрешното министерство в Ламбет, се съгласи да се откаже от своята неделя, за да поработи върху куршума. Той щеше да го подложи на всички известни тестове и да се обади на Ханна в неделния следобед със своите заключения. Тогава Ханна щеше да знае точно какво оръжие трябва да търси. Това би улеснило разследването. Някой трябва да е виждал оръжието, което е било използвано. Островът е толкова малък.
Ханна бе обезпокоен по време на вечеря. Телефонно обаждане от Насау.
— Боя се, че полетът бе отложен с един час — каза Паркър. — Излитаме след десетина минути. Помислих си, че може да предупредите Лондон.
Ханна погледна часовника си. Седем и половина. Той изруга, затвори телефона и се върна обратно, за да продължи с вечерята. Беше изстинала.
Намираше се в бара, за да изпие чашка преди лягане, когато в десет часа телефонът иззвъня.
— Ужасно съжалявам за това — каза Паркър.
— Къде по дяволите се намираш? — изрева Ханна.
— В Насау, шефе. Вдигнахме се във въздуха в седем и половина, летяхме около четиридесет и пет минути над морето, след това стана някаква лека повреда в един от двигателите и се върнахме обратно. В момента го оправят. Няма да отнеме много време.
— Обади ми се точно преди да излетиш — каза Ханна. — Ще предупредя Лондон за промяната на времето на пристигане.
В три часа сутринта той бе събуден.
— Механиците оправиха повредата — каза Паркър. Оказа се, че е бобината на предупредителната лампичка на левия външен двигател.
— Паркър — изрече Ханна бавно и внимателно, — не ме е еня дали главният касиер не се е изпикал в резервоара с горивото. Оправена ли е работата?
— Да, сър.
— Значи, излитате?
— Ами, не съвсем. Нали разбирате, докато стигнем до Лондон, разрешените часове летателно време без почивка за екипажа ще бъдат надхвърлени. Ето защо не могат да летят.
— Добре, а другият екипаж? Този, който е долетял със същия самолет вчера следобед, преди дванадесет часа. Те трябва да са си починали.
— Да, наистина, те бяха повикани, шефе. Само дето са си помислили, че ще имат тридесет и шест часов престой. Първият пилот отишъл на ергенски гуляй с някакъв приятел. Той също не може да лети.
Ханна направи забележка за най-предпочитаната в света авиокомпания, която председателят, лорд Кинг, би приел по твърде голямо изключение, ако можеше да я чуе.
— Какво ще стане сега? — попита.
— Ще трябва да изчакаме, докато екипажът не си почине. След това излитаме — докладва гласът на Паркър.
Ханна стана и излезе. Нямаше таксита, нито Оскар. Той извървя пеш пътя до губернаторската резиденция, събуди Джеферсън и бе пуснат вътре. Потъна в пот във влажната нощ. Свърза се по телефона със Скотланд Ярд и взе номера на личния телефон на Митчел. Позвъни в дома на учения, за да го предупреди. Човекът бе потеглил за Ламбет пет минути преди това. В Съншайн бе четири часа, а в Лондон девет. Той изчака един час, преди да позвъни на Митчел в лабораторията, за да му предаде, че Паркър няма да бъде там преди залез слънце. Алън Митчел не се зарадва. Трябваше да се връща обратно по целия този път до Уест Малинг в Кент в студения декемврийски ден.
Паркър се обади отново в неделя по обяд. Ханна убиваше времето в бара на „Куотър Дек“.
— Да — каза той отегчено.
— Всичко е наред, шефе, екипажът си почина. Могат вече да летят.
— Чудесно — каза Ханна. Погледна часовника си. Осем часа път, още пет от смяната на часовите пояси… ако Алън Митчел се съгласеше да работи през нощта, той можеше да получи неговия отговор рано сутринта в понеделник.
— Значи излитате? — попита той.
— Е, не съвсем — каза Паркър. — Нали разбирате, ако излетим сега, ще кацнем на Хийтроу след един вечерта. Това не е разрешено. Боя се, че има наложени ограничения, заради шума.
— Какво, по дяволите, тогава ще правите?
— Ами обикновено самолетите излитат оттук малко след шест вечерта и се приземяват на Хийтроу точно след седем сутринта. Смятат да спазят това разписание.
— Но това означава два пътнически самолета да излетят едновременно — каза Ханна.
— Да, така е, шефе. Но не се безпокойте. И двата ще бъдат пълни, така че авиокомпанията няма да понесе загуби.
— Слава Богу — тросна се Ханна и затвори телефона. Двадесет и четири часа, помисли си той, двадесет и четири проклети часа. Има три неща в този живот, срещу които нищо не може да се направи: смъртта, данъците и авиокомпаниите.
Дилън се качваше по стълбите на хотела с двама млади мъже. Изглеждаха доста яки. Вероятно по негов вкус, помисли си ядосано Ханна. Нямаше никакво настроение.
От другата страна на площада енориаши от паството на мистър Куинс, мъжете в спретнати тъмни костюми, жените натруфени като птици с пъстри пера, излизаха в непрекъснат поток от църквата след сутрешната служба, държейки с бели ръкавици требниците. Беше (почти) обичайна неделна сутрин на Съншайн.
Не така спокойно изглеждаха нещата в околните на Лондон графства. В Чекърс, провинциалната резиденция на премиер-министрите на Великобритания, разположена в хълмистата част на Бъкингамшир, мисис Тачър стана както обикновено рано и прегледа документите от четири червени куриерски куфара, преди да седне да закусва заедно с Денис Тачър пред запалената камина.
Когато свърши, на вратата се почука и нейният секретар по печата, Бърнард Ингам, влезе. Носеше в ръка Съндей Експрес.
— Помислих си, че има нещо, което бихте желала да видите.
— Е, кой се заяжда сега с мене? — попита весело мисис Тачър.
— Не — поклати глава йоркширецът с надвисналите вежди, — отнася се до Карибите.
Тя прочете обширната статия в централната част на първа страница и се намръщи. Снимките бяха там:
