с глинеста пръст кошница с цветя. Именно това беше мястото, където го открих. Днес от Лондон получих по телефона резултатите от изследването. Белезите по куршума са много характерни. Никое друго оръжие не би изстреляло този куршум, освен Уебли 4.55, същият като този, с който разполагахте във витрината.
— О, скъпи, бедни мистър Ханна. Това е чудесна история, но можете ли да я докажете?
— Не, лейди Колтрейн, не мога. Нуждаех се от револвера или от някой свидетел. Обзалагам се, че има поне една дузина хора, които са ви видели с Файърстоун на онази уличка, но никой от тях няма да свидетелства срещу вас. Никой не би дал показания срещу мисис Колтрейн. Не и на Съншайн. Но има две неща, които не мога да разбера. Защо? Защо убихте този нежелан губернатор? Искахте да дойде тук полицията?
Тя се усмихна и поклати глава.
— Пресата, мистър Ханна. Репортерите умеят да душат, да задават въпроси, да изследват обстановката. И винаги проявяват подозрение към политиците.
— Да, разбира се, копоите от пресата.
— А другата загадка, мистър Ханна?
— Кой ви предупреди, лейди Колтрейн? Вторник вечерта вие сте върнала обратно оръжието във витрината. В сряда то беше там. Сега е изчезнало. Кой ви предупреди?
— Мистър Ханна, поздравете сърдечно Лондон от мен, когато се върнете. Знаете, че не съм била там от войната. А сега никога не ще мога да го видя отново.
Дезмънд Ханна нареди на Оскар да го откара до площада на Парламента. Той освободи Оскар до полицейския участък; Оскар трябваше да има време, за да лъсне ягуара, преди новият губернатор да пристигне на следващия ден. От Уайтхол реагираха бързо, помисли си той. Запъти се през площада към хотела.
— Добър вечер, мистър Ханна.
Той се обърна. Някакъв напълно непознат човек, който се усмихваше и го поздрави.
— …Добър вечер.
Двама младежи танцуваха в прашната улица пред хотела. Единият бе провесил на шията си касетофон. Мелодията бе в ритъма на калипсо. Ханна не можа да познае песента. Тя бе „Свободата идва, свободата си отива“. Той позна обаче „Жълтата птица“, чиято мелодия се носеше от бара на „Куотър Дек“. Сети се, че от пет дена не бе чувал музика.
Вратите на англиканската църква бяха отворени; преподобният Куинс свиреше на своя малък орган. Той изпълняваше мелодията „Гаудеамус Игитур“. Докато се изкачи по стъпалата на хотела, осъзна, че по улиците на града цари безгрижно веселие. То не съответстваше на неговото собствено настроение. Трябваше да отдели няколко часа, за да напише доклада си. След като късно вечерта се свържеше с Лондон, щеше да потегли обратно на следващата сутрин. Мразеше да губи, но знаеше, че този случай ще остане в папките. Можеше да отлети за Насау със самолета, който щеше да доведе новия губернатор и оттам да продължи за Лондон.
Пресече терасата на бара към стълбището. Там отново се намираше този Дилън, седнал на чаша бира пред барплота. Странен човек, помисли си, докато се качваше по стълбите. Винаги седи някъде наоколо, в очакване на нещо. Изглежда така, сякаш никога нищо не прави.
Вторник сутринта един Хавиланд Девън излетя от Насау и забръмча над морето, насочил се към Съншайн. С него пристигна новият губернатор, сър Криспиан Ратрей. Скрит в сянката на хангара, Маккрийди наблюдаваше как възрастният дипломат, стегнат в кремави ленени дрехи и с побелели къдрици, спускащи се под панамената шапка, слиза от самолета, за да се изправи срещу група граждани, дошли да го посрещнат.
Лейтенант Хейвърсток, върнал се от своята морска одисея, го представи на местните нотабили, сред които бяха доктор Карактакус Джоунс и неговият племенник, главен инспектор Джоунс. Оскар чакаше с лъснатия ягуар и след представянето малката колона потегли към Порт Плейсанс.
Сър Ратрей щеше да открие, че почти няма какво да прави на този остров. Двамата кандидати изглежда бяха оттеглили сами кандидатурите си и бяха изчезнали от Барклеите, заедно със своите антуражи. Той щеше да се обърне към населението за представянето на други кандидати. Никой нямаше да откликне на неговия апел; преподобният Дрейк щеше да се погрижи за това.
С принудителното отлагане на януарските избори, Британският парламент щеше отново да се събере и, под натиска на опозицията, правителството щеше да сметне за подходящо провеждането на референдум през месец март. Но всичко това предстоеше да се случи в бъдещето.
Дезмънд Ханна се качи на празния Девън, за да отлети за Насау. От най-горното стъпало той хвърли прощален поглед към летището. Видя странния Дилън да седи в очакване с двете си куфарчета. Ханна не махна с ръка. Той възнамеряваше да спомене за мистър Дилън, когато се върне в Лондон.
Десет минути по-късно от Маями пристигна чартърен самолет за Маккрийди. Трябваше да върне портативния телефон и да се сбогува със своите приятели във Флорида, преди да продължи за Лондон. Щеше да се прибере навреме за Коледа. Щеше да я прекара сам в своя апартамент в Кенсингтън. Може би щеше да отскочи до клуба, за да поговори на чашка с някои от старите другари.
Самолетът се вдигна във въздуха и Маккрийди хвърли един прощален поглед към сънливия Порт Плейсанс. Той видя потъващия в далечината Спайглас хил и една розова вила, стояща самотно на неговия връх.
ЕПИЛОГ
— Сигурен съм, че всички сме много благодарни — каза Тимъти Едуардс — на Денис за неговото отлично представяне. Тъй като времето напредна, бих предложил на колегите да обсъдим случая насаме, за да видим дали има възможност за промяна в решението на ръководството и да изложим нашето мнение утре сутринта.
Денис Гоунт върна своята папка на чиновника от архивната служба. Когато се обърна. Сам Маккрийди бе изчезнал. Гоунт го откри десет минути по-късно в неговия кабинет.
Все още по риза, Маккрийди се мотаеше из стаята. Измачканото му памучно сако бе метнато на един стол. На пода имаше два празни картонени кашона от вино.
— Какво правиш? — попита Гоунт.
— Прибирам си нещата.
Имаше само две фотографии, които никога не бе държал на показ на бюрото, а в едно от чекмеджетата. Едната бе на Мей, а другата на сина му, който се усмихваше стеснително в черното академично наметало, в деня на дипломирането. Маккрийди ги постави в единия от кашоните.
— Ти си луд — каза Гоунт. — Мисля, че успяхме да променим тяхното мнение. Не на Едуардс, разбира се, но двамата наблюдатели са готови да те подкрепят. Знаем, че те те харесват и искат да останеш.
Маккрийди взе касетофона си с компактдиск и го постави в другия кашон. Когато бе дълбоко замислен, понякога обичаше да слуша лека класическа музика. Едва ли имаше достатъчно джунджурии, за да напълни и двата кашона. По стените не висяха снимки, показващи как се ръкува с разни знаменитости; няколкото копия от картини на импресионисти бяха собственост на службата. Той се изправи и погледна към двата кашона.
— Не е много наистина за тридесет години — промърмори.
— Сам, за бога, още нищо не е свършило! Те могат да променят своето мнение…
Маккрийди се обърна и стисна Гоунт за раменете.
— Денис, ти си чудесно момче. Свърши добра работа там. Даде всичко от себе си. Ще се обърна към шефа да те назначи за ръководител на отдела. Но трябва най-посде да разбереш от коя страна изгрява слънцето. Всичко свърши. Решението е било взето преди седмици в друг кабинет и от друг човек.
Денис Гоунт седна отчаяно в стола на своя шеф.
