— Тогава за какво, по дяволите, беше всичко това?
— Поисках да разгледат моя въпрос, защото ме боли за тази проклета служба и защото виждам, че са поели по погрешен път. Защото светът навън е несигурен и става все по-опасен. И защото хора като Едуардс ще бъдат оставени да се грижат за сигурността на тази страна, която наистина обичам, а това ужасно ме плаши. Знам, че нищо не бих могъл да променя с това обсъждане на моята оставка, но исках да измъча малко кучите синове. Съжалявам, Денис, трябваше да ти го кажа. Ще отскочиш ли някой път с тия кашони до моя апартамент?
— Все пак, можеш да приемеш някоя от работите, които ще ти предложат. Просто, за да ги ядосаш — предложи Гоунт.
— Денис, както поетът е казал: Един безумен, славен час от живота струва повече от всичките години на примирие. Не мога да се примиря да седя в библиотеката с архивите или да подавам сметките с разходите. Аз имах своя час, дадох всичко от себе си, но той свърши. Напускам. Навън ме чака един друг живот, Денис.
Денис Гоунт погледна, сякаш присъстваше на погребение.
— Те ще те повикат отново тук — почти изхлипа.
— Не, няма да ме повикат.
— Шефът ще организира прощално тържество.
— Никакви тържества, Денис. Не мога да понасям евтините, шумни гуляи. Повдига ми се от тях. Не мога да понасям и любезностите на Едуардс. Ще ме изпратиш ли до главния вход?
Сенчъри Хаус е едно малко градче. От неговия кабинет до асансьора и оттам до приземния етаж и облицованото с плочки фоайе колегите и секретарките го поздравяваха със „здравей, Сам“. Те не казваха „довиждане, Сам“, но именно това имаха предвид. Някои от секретарките се спираха, сякаш искаха да оправят за последен път вратовръзката му. Той кимаше, усмихваше се и продължаваше по-нататък.
Главният вход се намираше в края на облицованото фоайе. Оттатък него беше улицата. Маккрийди се питаше дали да не използва парите от обезщетението, за да си купи една малка къщичка в провинцията, да отглежда рози и тиквички, да ходи на църква всяка неделна утрин и да стане един от уважаваните жители на селото. Но с какво щеше да запълва дните?
Той съжаляваше, че никога не бе проявил интерес към някое увлекателно хоби, както колегите, които гледаха тропически рибки, колекционираха марки, или обикаляха по планините на Уелс. И какво щеше да каже на своите съседи? Добро утро, казвам се Сам, уволних се от Форин офис и, е, не мога да ви разправя нищо за моята работа там. На старите войни им е позволено да пишат мемоари и да отегчават туристите в утринните барове. Но не и на онези, които са прекарали своя живот под други имена и с друга самоличност. Те трябва да останат безмълвни за цял живот.
Мисис Фой от отдела за пътнически документи, една вдовица с изваяно като статуя тяло, наближаваща четиридесетте, потрепваше със своите токчета по плочките, докато пресичаше фоайето. Доста от служителите на Сенчъри Хаус бяха опитвали своя късмет със Сюзън Фой, но тя нямаше славата на лекомислена жена.
Пътищата им се засякоха. Тя спря и се обърна. По някаква причина възелът на вратовръзката на Маккрийди се бе смъкнал до средата на гърдите. Тя протегна ръце и го стегна до най-горното копче на ризата. Гоунт стоеше отстрани и наблюдаваше. Той бе твърде млад, за да е гледал Джейн Ръсел, ето защо не можеше да направи очевидното сравнение.
— Сам, трябва да си вземеш някоя вкъщи, за да ти приготвя нещо питателно — каза тя.
Денис Гоунт наблюдаваше как се полюляват бедрата й, докато пресичаше фоайето до вратите на асансьора. Той се питаше как ли може да се почувства човек, ако получи нещо питателно от мисис Фой. Или обратното.
Сам Маккрийди отвори остъклената врата, водеща към улицата. Вълна от горещ летен въздух нахлу вътре. Той се обърна, посегна към вътрешния джоб на сакото и извади един плик.
— Дай им това, Денис. Утре сутринта. В края на краищата, това е, което искат.
Денис го взе и се втренчи в него.
— Ти си го носил през цялото време — каза той. — Не си го писал днес. Проклет стар мошеник?
Но той говореше на полюляващата се врата.
Маккрийди сви надясно и тръгна бавно към отстоящия на половин миля Уестминстърски мост, преметнал сакото на рамо. Разхлаби вратовръзката и върна възела обратно до третото копче на ризата. Беше един от задушните следобеди на необичайно горещото лято на 1990 година. Автобусите с първите връщащи се от работа хора минаваха край него в посока към Олд Кент роуд.
Сигурно щеше да е чудесно да се намираш край морето днес, помисли си той. В края на краищата, може би щеше да се реши да вземе онази къщичка в Девън с лодката в пристанището. Можеше дори да покани там мисис Фой. За нещо питателно.
Уестминстърският мост се изправи пред него. От другата страна сградата на Парламента извисяваше своите кули към синьото небе.
По средата на моста един вестникопродавец стоеше зад щанд с купчина броеве на „Ивнинг Стандарт“. До краката му имаше плакат. На него пишеше: БУШ — ГОРБИ — КРАЯТ НА СТУДЕНАТА ВОЙНА — ОФИЦИАЛНО. Маккрийди спря, за да си купи един вестник.
— Благодаря, господине — каза вестникарят. Той посочи с ръка към плаката. — Всичко вече свърши, нали?
— Свърши? — попита Маккрийди.
— Да. Всички тези международни кризи. Вече са неща от миналото.
— Каква чудесна идея — съгласи се Маккрийди и продължи по-нататък.
Четири седмици по-късно Саддам Хюсеин окупира Кувейт. Сам Маккрийди чу новината, докато ловеше риба, отдалечен на две мили от Девънския бряг. Той помисли малко и реши, че е дошло време да смени стръвта.
Информация за текста
© 1991 Фредерик Форсайт
© 1993 Валентин Вълков, превод от английски
Frederick Forsyth
The Deceiver, 1991
Сканиране, разпознаване и редакция: Dave, 2008
Издание:
ИК „Емас“ и ИК „Глобус“, 2000
Художник: Борис Драголов, 2000
Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/9744]
Последна редакция: 2008-12-12 09:00:00
1
Пропускателен пункт между двете зони. — Б.ред.
2
Британските военновъздушни сили. — Б.пр.
