линия с генерал Шаляпин. Той даде своето съгласие.
В дванадесет часа по обяд транспортен самолет „Антонов 32“ на Съветските военновъздушни сили отлетя от летището в Потсдам за Москва. На борда се намираха генерал Панкратин и други старши офицери от армията и военновъздушните сили. По-задните места бяха заети от няколко младши офицери, придружаващи чувалите с пощата. Облечената в тъмен костюм секретарка от посолството липсваше от тяхната компания по обратния път за родината.
— Той ще се намира — каза доктор Кар след ордьовъра от пъпеш и авокадо — в състояние, което наричаме дисоциация на личността или бягство от действителността.
Той изслуша внимателно описанието, което Маккрийди направи на един безименен мъж, претърпял пълно нервно разстройство. Не попита нищо относно задачата, която този мъж е изпълнявал, нито къде го е сполетяло това нещастие. Вдигнаха от масата празните чинии и на тяхно място сервираха обезкостена писия.
— Може ли да обясните по-подробно? — помоли Маккрийди.
— Бягството от действителността — погледна го спокойно доктор Кар — е един от класическите симптоми на този синдром. Той вече може да е показвал признаци на самозаблуда, преди да рухне окончателно.
Интересно как, помисли си Маккрийди. Заблуждавайки се, че очарователната проститутка действително се е влюбила в него или, че може да се измъкне, след като е направил двойно убийство.
— Разбира се — продължи доктор Кар, набучвайки на вилицата едно парче от крехкото месо, — това е бягство преди всичко от грубата, неприятна действителност. Мисля, че вашият човек изглежда твърде зле в този момент.
— Какво всъщност ще предприеме? — попита Маккрийди. — Къде ще отиде?
— Ще опита да намери някое убежище, някъде, където ще се чувства в безопасност, където няма да има проблеми и хората ще го оставят на мира. Той дори може да започне да се държи като малко дете. Имах веднъж един сломен от проблеми пациент, който се уедини в своята стая, сви се като ембрион в леглото, пъхна палеца в устата си и остана така. Никога няма да излезе от това положение. Нали разбирате, отново се превръщаш в дете. Безопасност, сигурност. Никакви проблеми. Между другото, писията е великолепна. Да, още малко вино, ако обичате… Благодаря.
Което не е съвсем зле, помисли си Маккрийди, но Бруно Моренц няма убежище, в което може да избяга. Роден и израснал в Хамбург, живял в Берлин, Мюнхен и Кьолн, за него районите на Йена или Ваймар бяха напълно непознати. Той наля още вино и попита:
— Да предположим, че не съществува убежище, към което да се насочи?
— Тогава, страхувам се, той просто ще обикаля объркан, без да е в състояние да си помогне. От собствен опит мога да кажа, че ако има определено място, което знае, той ще действа разумно и ще се опита да се добере до него. В противен случай… — докторът сви рамене — той ще бъде заловен. Вероятно вече са го намерили. Ако не, това ще стане най-късно до вечерта.
Но безплодните усилия в тази насока продължаваха. С всеки изминал част яростта и чувството на безсилие на полковник Вос нарастваха. Повече от двадесет и четири часа на всеки уличен ъгъл стояха полицаи и цивилни детективи, всички пътища в района Аполда — Йена — Ваймар бяха блокирани, а големият, тромав, болен, объркан и заблуден западногерманец сякаш се беше изпарил.
Вос кръстосва канцеларията си цяла нощ. Ванавская седеше на ръба на походното легло в едно от помещенията на КГБ. Дежурните в замъка Льовенщайн и в Челтнъм седяха надвесени над радиоприемниците. Всички превозни средства по пътищата на Южна Тюрингия бяха спирани за проверка. Маккрийди пиеше кафе след кафе в своя офис в Сенчъри Хаус.
И… нищо.
Бруно Моренц беше изчезнал.
5.
Майор Ванавская не можа да заспи. Опита се, но остана да лежи будна в тъмнината, чудейки се как за Бога източногерманците, прочути с ефикасния си контрол над собственото население, можеха да изпуснат човек като Моренц в един толкова малък участък. Дали не се е измъкнал, взимайки кола на автостоп? Или може би е откраднал някое колело? Не се ли свиваше все още в някой ров? Какво, по дяволите, правеше полицията?
До три часа сутринта тя се убеди, че нещо липсваше, някакъв дребен факт в мистерията как един полулуд беглец можеше да остане неразкрит в една област, гъмжаща от полицаи.
В четири часа тя стана и се върна в управлението на КГБ, внасяйки смут сред нощната смяна със своето искане да я свържат с щабквартирата на ЩАЗИ. До този момент полковник Вос не бе напускал своята канцелария. Разговорът, който тя проведе с него, бе кратък.
— Онази снимка на Моренц — каза тя, — скоро ли е правена?
— Преди около година — отвърна Вос озадачен.
— Откъде я получихте?
— От ХВА — обясни Вос. Ванавская му благодари и затвори телефона.
Разбира се,
Тя събуди по телефона местния шеф на Трето управление и отправи своята молба, цитирайки името на генерал Шаляпин. Това свърши работа. Полковникът смотолеви, че ще види какво може да направи. Той звънна обратно след половин час.
— Изглежда генерал Волф е ранобудник, — каза, — определи ти среща в неговия офис в шест часа.
В пет сутринта отделът по криптография към комуникационните служби в Челтнъм завърши дешифрирането на последните материали с подслушани разговори, натрупани през предишните двадесет и четири часа. Вече в разбираема форма, те щяха да бъдат предадени по сигурни подземни линии на няколко получатели — част от тях на СИС в Сенчъри Хаус, други на MI–5 на Кързън стрийт, трети на министерството на отбраната в Уайтхол. Повечето от тях щяха да бъдат размножени при предполагаем интерес от страна на двете или дори на трите служби. Спешните разузнавателни донесения се изпращаха незабавно, но малките часове сутринта бяха добро време за предаване на по-маловажните материали до Лондон: линиите не бяха така заети.
Сред засечените сигнали имаше един, изпратен в сряда вечерта от Пулах до техния служител в западногерманското посолство. Без съмнение Германия е един ценен и уважаван съюзник на Британия. Нямаше нищо осъдително в подслушването и дешифрирането на едно поверително съобщение от съюзническа държава до нейното посолство в Лондон. Кодът на германците бе изнесен безшумно преди известно време. Нищо оскърбително, просто такъв е установеният ред. Предадоха това специално съобщение на MI–5 и на отдела за НАТО в Сенчъри Хаус, който се занимаваше с връзките със съюзническите разузнавателни служби с изключение на ЦРУ, за което имаше друг отдел.
Именно шефът на отдела за НАТО привлече първи вниманието на Едуардс към неудобното положение, което би създал Маккрийди с използването на офицер от германското разузнаване като свой личен агент. Независимо от това, той продължи да поддържа приятелски отношения с Маккрийди. Когато видя съобщението в десет сутринта, реши да запознае с него своя приятел Сам. Просто за всеки случай… Не успя обаче да намери време до обяд.
В шест часа майор Ванавская бе въведена в канцеларията на Маркус Волф, два етажа над тази на
