агента, предпочитаха да използват кодовото му наименование. — Той трябва да се намира някъде. Къде би могъл да отиде? Има ли приятели там наблизо? Конспиративна квартира? Място, където да може да се скрие?
Маккрийди поклати глава.
— Има една конспиративна квартира в Източен Берлин. Той я знае от старите времена. Опитах да се свържа, но никой не се обади. На юг той не познава никой. Никога дори не е бил там.
— Дали не може да се скрие в горите? — попита Клаудия.
— Районът не е такъв. Не прилича на Харц с нейните гъсти гори. Открита хълмиста селскостопанска област, градове, села, ферми…
— Значи няма скривалище за един беглец на средна възраст, който е загубил своето самообладание — отбеляза Епълярд.
— В такъв случай сме го загубили — въздъхна Клаудия. — Него, книгата и Панкратин. Всичко.
— Така изглежда — кимна Едуардс. — Народната полиция ще използва своята тактика на свиване на обръча. Ще блокират всички пътища. Страхувам се, че, без убежище, ще го заловят до обяд.
Срещата завърши с това мрачно заключение. Когато американците си отидоха, Едуардс задържа Маккрийди на вратата.
— Сам, знам, че е безнадеждно, но ще продължиш да се занимаваш със случая, нали? Помолих Челтнъм, източногерманската секция, да удвоят усилията си и да те уведомят веднага, когато чуят нещо. Когато заловят Полтъргайст, а те ще го направят, искам незабавно да ме информираш. Бог знае как ще успеем да успокоим нашите братовчеди.
В своята канцелария Маккрийди се хвърли на стола си, обхванат от дълбоко униние. Той сне слушалката от вилката и се загледа в стената.
Ако си падаше по алкохола, щеше да посегне към бутилката. Ако не бе отказал преди години цигарите, щеше да потърси някой пакет.
Беше се провалил и знаеше това. Въпреки натиска, който му оказаха, той бе този, който взе грешното решение да изпрати Моренц.
Не успя да получи ценния документ, вероятно бе провалил и Панкратин. Би се учудил, ако знаеше, че той е единственият човек в това учреждение, който не приема тези загуби за най-важните.
Най-лошото за него бе, че изпрати един приятел на сигурна смърт, защото не успя да забележи предупредителните сигнали, които сега, твърде късно, бяха толкова ясни. Въпреки своето състояние, Моренц бе отишъл само за да не разочарова своя приятел Сам Маккрийди.
Измамника знаеше, че в останалите дни от своя живот щеше да вижда в малките часове, когато сънят не иска да идва, измъченото лице на Бруно Моренц в онази хотелска стая…
Опита се да прогони мисълта за своята вина и да насочи вниманието си към проблема какво става с един човек, когато претърпи пълно нервно разстройство. Никога не бе виждал подобен случай. Как би изглеждал сега Бруно Моренц? Как ще реагира на ситуацията? Логично? Като луд? Помоли да го свържат с психиатъра, който консултираше службата. Откри Алън Кар в неговия апартамент на Уймпоул стрийт. Доктор Кар заяви, че е зает цялата сутрин, но ще се радва да обядва с Маккрийди и да му даде консултация на място. Маккрийди определи срещата за един часа в хотел „Монткалм“.
Точно в десет часа майор Людмила Ванавская влезе през главния вход на щабквартирата на ЩАЗИ на Норманенщрасе 22 и бе насочена към четвъртия етаж, заеман от Втори отдел. Полковник Вос я очакваше. Той я съпроводи до своята канцелария и я покани да седне на стола срещу неговото бюро. След това зае мястото си и поръча кафе. Когато сервитьорът излезе, той попита любезно:
— Какво мога да направя за вас, другарю майор?
Учудваше се за причината на посещението в този изключително натоварен за него ден. Молбата бе дошла от командващия щаба на КГБ генерал, а полковник Вос Много добре знаеше кой в действителност заповядва в Германската демократична република.
— Вие се занимавате с един случай в района на Йена — започна Ванавская. — Западногермански агент, който е избягал след катастрофа и е изоставил своята кола. Може ли да ме запознаете подробно с разследването?
Вос обясни детайлно случая.
— Да предположим — каза Ванавская, когато той завърши, — че този агент, Граубер, е дошъл, за да вземе или предаде нещо… Намерихте ли някакъв материал, който е скрил или е имал намерение да извади от тайника?
— Не, нищо. Всичките документи са му служили за прикритие. Тайникът беше празен. Ако е криел нещо вътре, той го е предал преди инцидента.
— Или се е намирало в него.
— Да, възможно е. Ще разберем това, когато го разпитаме. Мога ли да зная коя е причината за вашия интерес към това дело?
Ванавская подбра внимателно своите думи.
— Съществува вероятност, може би съвсем малка, един случай, върху който работя, да има допирни точки с вашия.
Запазвайки безразличното изражение на лицето си, Ото Вос с нищо не показа своето любопитство. Значи тази хубава рускиня подозираше, че западногерманецът е дошъл на изток, за да се свърже с
— Имате ли някакво предположение, полковник, дали Граубер е дошъл, за да осъществи личен контакт или просто да остави нещо в някой тайник?
— Допускаме, че е трябвало да осъществи лична среща — каза Вос. — Въпреки че катастрофата стана вчера в дванадесет и половина, той е минал границата в единадесет часа във вторник. Ако е трябвало просто да остави или вземе някакъв пакет от тайник, това не му би отнело повече от двадесет и четири часа. Можел е да го направи още във вторник. В действителност във вторник той е пренощувал в хотел „Черната мечка“ в Йена. Сигурни сме, че е дошъл за лична среща.
Сърцето на Ванавская ликуваше. Лична среща, някъде в района Йена — Ваймар, вероятно край пътя, по който се движеше почти в същото време нейният човек. Това си бил
— Идентифицирахте ли Граубер? — попита тя. — Това сигурно не е неговото истинско име.
Прикривайки своя триумф, Вос отвори една папка и й подаде нарисувания образ на западногерманеца. Той бе направен по впечатленията на двамата полицаи от Йена, на двамата патрулни, които помогнаха на Граубер да затегне гайката западно от Ваймар, и персонала на „Черната мечка“. Без да каже нито дума, Вос й подаде и една голяма фотография. Рисунката и фотографията бяха идентични.
— Неговото име е Моренц — каза Вос. — Бруно Моренц. Офицер на редовна служба към западногерманското външно разузнаване, работещ в Кьолн.
Ванавская остана изненадана. Излиза, че това е западногерманска операция. Винаги бе подозирала, че нейният човек работи за ЦРУ или за англичаните.
— Не сте ли го заловили още?
— Не, другарю майор. Трябва да призная, че съм изненадан от това забавяне. Но ще го пипнем. Полицейската кола бе намерена изоставена, късно предната вечер. В докладите се съобщава, че резервоарът й е улучен от куршум. Трябва да е бягал с нея не повече от десет до петнадесет минути, след като я е откраднал. Намерили са я тук, близо до Аполда, точно на север от Йена. В момента нашият човек се придвижва пеша; имаме пълното му описание — висок, плещест, с посивяла коса, облечен в омачкан дъждобран. Той е без документи, с рейнски акцент, физически не е в добра форма. Ще изпъква като възпален палец.
— Искам да присъствам на разпита — каза Ванавская. Тя не се гнусеше от разпитите. Имаше опит с тях.
— Ако това е официално искане на КГБ, аз, разбира се, ще се подчиня.
— Ще бъде — каза Ванавская.
— Тогава стойте наблизо, другарю майор. Вероятно ще го заловим до обяд.
Майор Ванавская се върна в сградата на КГБ, отмени своя полет от Потсдам и се свърза по защитената