да не може да се скрие.
В десет и половина се обади Тимъти Едуардс.
— Виж, всички съжаляваме, но случаят приключи — каза той. — Трябва да се върнеш в Лондон веднага, Сам.
— Все още не са го заловили, трябва да остана тук. Мога да помогна с нещо. Още нищо не е свършило.
— Като изключим суматохата, мисля, че свърши — настоя Едуардс. — Тук има неща, които трябва да обсъдим. Провалът на операцията едва ли ще остане на последно място. Нашите американски братовчеди не изглеждат никак радостни. Моля те, вземи първия самолет от Мюнхен или от Франкфурт, който от тях е първи за деня.
Оказа се, че е от Франкфурт. Джонсън откара в късната вечер Маккрийди до летището, след това въпреки своята умора потегли с рейндж роувъра и апаратурата обратно към Бон. Маккрийди открадна няколко часа сън в хотела на летището и взе първия полет за Хийтроу на следващия ден, приземявайки се, като се има предвид часовата разлика, малко след осем часа. Денис Гоунт го посрещна и отведе с колата право в Сенчъри Хаус. Той прочете папката с подслушаните разговори в колата.
Майор Людмила Ванавская се събуди рано сутринта в четвъртък и поради липса на гимнастическа зала направи физическите си упражнения в собствената си стая, намираща се в сградата на КГБ. Тя знаеше, че полетът за Москва е предвиден за обедните часове, но възнамеряваше да се отбие в управлението на КГБ за последна проверка на маршрута на човека, когото следеше.
Знаеше, че той се е върнал с конвой от Ерфурт в Потсдам предишната вечер и е прекарал там нощта в офицерските жилища. И двамата трябваше да летят с един и същи самолет от Потсдам за Москва. Той щеше да седне на някое от предните места, запазени за привилегированите. Тя се представяше като скромна стенографка от огромното съветско посолство, намиращо се на Унтер ден Линден — истинският център на властта в Източна Германия. Той едва ли щеше да я забележи, но когато навлязат в съветското въздушно пространство, щяха да го поставят отново под наблюдение.
В осем часа тя влезе в щабквартирата на КГБ, отстояща на половин миля от посолството, и се отправи към комуникационната служба. Оттам можеха да се обадят до Потсдам и да потвърдят, че времето за полета остава непроменено. Докато чакаше отговора, си поръча кафе и сподели компанията на един твърде изморен млад офицер, който често се прозяваше.
— Будували сте цяла нощ? — попита тя.
— Да. Нощна смяна. Швабите бяха като побъркани през цялото време.
— Защо? — попита.
— Заловили са една западногерманска кола и са намерили тайник в нея. Смятат, че е използван от някой от техните агенти.
— Тук, в Берлин?
— Не, на юг, в Йена.
— Къде се намира Йена… по-точно?
— Виж, скъпа, моята смяна свърши. Отивам да поспя.
Офицерът се държеше фамилиарно с Ванавская, защото тя носеше цивилни дрехи. Тя се усмихна мило, отвори дамската чантичка и извади червената служебна карта. Лейтенантът спря да се прозява и пребледня. Званието майор от Трето управление му подейства като студен душ. Стана и й показа града на картата, окачена на една от стените в дъното на лавката. Тя го освободи и остана да гледа маршрута. Цвикау, Гера, Йена, Ваймар, Ерфурт… всички на една линия, следвана от конвоя на човека, когото преследваше. Вчера… Ерфурт. А Йена е на четиринадесет мили по-нататък. Близо, дяволски близо.
Десет минути по-късно един съветски майор й докладваше накратко случая, по който работеха източногерманците.
— Сигурно са го предали на техния Втори отдел — предположи той. — Това е полковник Вос. Ото Вос. Той трябва да е поел делото.
Тя използва служебния телефон, свърза се с някакъв служител от Втори отдел и уговори среща с полковник Вос в щабквартирата на ЩАЗИ в десет часа.
В десет часа лондонско време Маккрийди зае мястото си на масата в съвещателната зала, намираща се един етаж под канцеларията на шефа в Сенчъри Хаус. Клаудия Стюарт седеше срещу него с обидено изражение. Крис Епълярд, който бе пристигнал в Лондон, за да съпроводи лично ценния документ обратно до Ленгли, пушеше и гледаше тавана. Позата му издаваше неговото отношение към случая: това е ваша работа, на англичаните. Вие проведохте операцията, вие доведохте нещата до този край. Тимъти Едуардс, подобно на арбитър, зае председателското място. В дневния ред имаше само една негласно определена точка: оценка на щетите. Възможното ограничаване на тези щети можеше да се дискутира по-късно. Никой не се нуждаеше от информация по случая; те бяха прочели папката с подслушваните разговори и докладите за ситуацията, в която се намираха.
— Нека да започнем — каза Едуардс. — Оказа се, че твоят човек Полтъргайст е отстранен от играта и е провалил мисията. Нека да видим дали не можем да спасим нещо в тази бъркотия…
— Защо, по дяволите, го изпрати, Сам? — попита ядосана Клаудия.
— Знаете защо. Защото искахте да се свърши тази работа — каза Маккрийди. — Защото не можехте да я свършите сами. Защото трябваше да я претупаме. Защото ми забраниха да отида сам. Защото Панкратин настояваше да се срещне с мене. Защото Полтъргайст беше единствения приемлив заместник. Защото той се съгласи да отиде.
— Сега обаче се изяснява — провлачи Епълярд, — че той е убил своята приятелка проститутка и е бил накрая на силите си. Нищо ли не забеляза?
— Не. Той се държеше нервно, но контролираше себе си. Нормално е да си нервен преди такава операция. Нищо не ми каза за своя проблем, а аз не съм ясновидец.
— Най-лошото нещо е — намеси се Клаудия, — че той се е срещнал с Панкратин. Когато ЩАЗИ го залови и започне да го обработва, ще проговори. Ще хванат Панкратин и само Господ знае колко още вреди ще ни донесе неговият разпит в Лубянка.
— Къде се намира сега Панкратин? — попита Едуардс.
— Според неговото разписание, в този момент трябва да се качва на самолета, отлитащ от Потсдам за Москва.
— Не можете ли да се доберете до него и да го предупредите?
— Не, по дяволите. Когато се приземи, той ще излезе в седмичен отпуск. С приятели от армията някъде в провинцията. Не можем да го предупредим с нашия код за спешни случаи, докато не се върне обратно в Москва… ако въобще се върне.
— А какво е станало с плана за военните операции на руснаците? — попита Едуардс.
— Мисля, че Полтъргайст го е получил — каза Маккрийди.
Той привлече тяхното внимание. Епълярд спря да пуши.
— Защо?
— Разчетът на времето — отвърна Маккрийди. — Срещата беше в дванадесет. Да приемем, че е напуснал отбивката в дванадесет и двадесет. Катастрофата е станала в дванадесет и половина. Десет минути или пет мили по-нататък от другата страна на Йена. Мисля, че ако беше скрил книгата в тайника под акумулатора, дори в неговото положение, той щеше да съобрази да приеме наказанието за шофиране в нетрезво състояние, да прекара нощта в ареста и да плати глобата. Едва ли полицията щеше да претърсва щателно колата.
Ако книгата се е намирала в колата, мисля, че някакъв намек за повишеното настроение на полицията щеше да си пробие път в засечените радиосъобщения. Щяха да се свържат с ЩАЗИ след десет минути, а не след два часа. Мисля, че я е носил със себе си, може би пъхната под якето. Ето защо не е можел да отида в полицейския участък. За да му вземат проба от кръвта, там щяха да го накарат да съблече якето. Затова е предпочел да избяга.
За няколко минути настъпи тишина.
— Всичко пада на гърба на Полтъргайст — каза Едуардс. Въпреки че те знаеха сега истинското име на
