— Той там ли се намира? На летище Хийтроу?
— Забранено ми е да казвам, мадам. Освен ако не сте неговата сестра.
— Да, аз съм Аделхайд Фаркуарсън. Бруно Моренц е мой брат. Мога ли да говоря с него?
— Страхувам се, че в този момент не можете. Ще бъдете ли на този адрес, след, да кажем, петнадесет минути. Много е важно.
— Да, тук съм.
Маккрийди се обади по телефона, за да поръча служебна кола и шофьор и се спусна надолу към първия етаж.
Жилището представляваше голям апартамент-студио, намиращо се на най-горния етаж на солидно построена вила, закътана зад Риджънтс парк роуд. Той се изкачи догоре и натисна звънеца. Мисис Фаркуарсън го посрещна, облечена в художническа рубашка и го въведе в разхвърляното студио, чийто под бе осеян със скици, а на няколко триножника имаше поставени недовършени картини.
Тя бе привлекателна жена, с побеляла като на брат си коса. Маккрийди прецени, че е по-възрастна от Бруно. Мисис Фаркуарсън почисти едно място, покани го да седне и посрещна със спокойствие неговия поглед. Маккрийди забеляза две чаши за кафе, намиращи се на съседната маса. И двете бяха празни. Той успя да докосне една от тях, докато мисис Фаркуарсън сядаше. Чашата бе още топла.
— Какво мога да направя за вас, мистър…
— Джоунс. Мога ли да ви задам няколко въпроса относно вашия брат, хер Бруно Моренц?
— Защо?
— Свързано е с моите задължения в имиграционната служба.
— Вие ме лъжете, мистър Джоунс.
— Така ли мислите?
— Да, брат ми няма намерение да идва тук. А ако пожелае, не би имал проблеми с имиграционните служби. Знаете, че е западногермански гражданин. Вие полицай ли сте?
— Не, мисис Фаркуарсън. Но съм приятел на Бруно. Нашата съвместна работа води началото си от далечното минало. Моля ви да ми повярвате, защото това е самата истина.
— Той има неприятности, нали?
— Да, страхувам се, че е така. Бих се опитал да му помогна, ако мога. Няма да е лесно.
— Какво е направил?
— Изглежда е убил своята любовница в Кьолн. След това е избягал. Успя да се свърже с мене и каза, че не е имал намерение да го прави. След това изчезна.
Тя се изправи и отиде до прозореца. Остана загледана известно време в пожълтяващите листа на парка Примроуз хил.
— О, Бруно, каква глупост си направил… Бедният ми, наплашен Бруно.
Обърна се и го погледна.
— Тук идва един човек от германското посолство. Вчера сутринта. Звънял е преди това в сряда вечерта, докато ме е нямало. Той не ми каза какво се е случило — просто попита дали Бруно се е обаждал. Отговорих му, че не знам нищо. На вас също не мога да помогна, мистър Джоунс. Вие сигурно знаете повече от мене, след като е говорил с вас. Имате ли представа къде е отишъл?
— Там е проблемът. Мисля, че е пресякъл границата и е избягал в Източна Германия. Някъде в околностите на Ваймар. Може би се е скрил там при приятели. Но доколкото знам, той през целия си живот не е ходил във Ваймар.
Тя изглеждаше озадачена.
— Какво искате да кажете? Той живя там две години.
Маккрийди остана смаян, но не издаде чувствата си.
— Съжалявам. Не знаех. Никога не ми е казвал.
— Мога да го разбера. Той мразеше това място. Там преминаха двете най-нещастни години от неговия живот. Никога не би го споменал.
— Мислех, че сте се родили и израснали в Хамбург.
— Живяхме в Хамбург до 1943 година. Тогава градът бе разрушен от РАФ2 по време на голямата бомбардировка, наречена Огнена буря. Чувал ли сте за нея?
Маккрийди кимна. Бе на пет години, когато Кралските военновъздушни сили бомбардираха центъра на Хамбург с такава сила, че градът беше обхванат от пламъци. Пламъците поглъщаха кислород от крайните предградия, докато не се превърнаха в огнен ад, при който стоманата течеше като вода, а бетонните сгради гърмяха като бомби. Адът помете града, изпарявайки всичко по пътя си.
— Онази вечер двамата с Бруно останахме сами. — Тя замлъкна за момент и се загледа някъде зад Маккрийди, спомняйки си отново пожара, бушуващ в родния й град, превърнатите в пепел родители, съученици и приятели — най-скъпите хора в нейния живот. След няколко секунди се опомни и продължи да говори тихо с лек немски акцент. — Когато всичко свърши, властите се погрижиха за нас и ни евакуираха. Аз бях на петнадесет години, Бруно на десет. Разделиха ни. Мене ме настаниха при едно семейство край Гьотинген, а Бруно бе изпратен при един фермер близо до Ваймар. Потърсих го след войната и Червеният кръст ни помогна отново да се съберем. Върнахме се обратно в Хамбург. Бруно не обичаше да говори за Ваймар. Започнах да работя в един стол за британски войници, за да го издържам. Знаете, че времената бяха много тежки.
Маккрийди кимна:
— Да, съжалявам.
Тя сви рамене:
— Такава е войната. Така или иначе, през 1947 година срещнах един британски сержант Робърт Фаркуарсън. Оженихме се и дойдохме да живеем тук. Преди осем години той почина. Когато напуснахме с Робърт Хамбург през 1948 година, Бруно започна да чиракува в една фирма, произвеждаща оптически лещи. Оттогава съм го виждала три или четири пъти и нито веднъж през последните десет години.
— Казахте ли това на човека от посолството?
— На хер Фитцау? Не, той не разпитва за детството на Бруно. Но разказах тази история на дамата.
— На дамата?
— Тя си отиде минути преди да дойдете. Бяха я изпратили от пенсионния отдел.
— От пенсионния отдел?
— Да. Каза, че Бруно все още работи в оптическата индустрия за една фирма на име БКИ във Вюрцбург. Изглежда БКИ е собственост на английската компания „Пилкингтън Глас“ и предвид скорошното му оттегляне, тя се нуждаеше от някои подробности, за да определи пълния размер на пенсията. Мислите, че не е имала нищо общо с работодателите на Бруно?
— Съмнявам се. Вероятно е била изпратена от западногерманската полиция. Страхувам се, че те също издирват Бруно, но не за да му помогнат.
— Съжалявам. Излиза, че съм постъпила глупаво.
— Не сте можела да знаете, мисис Фаркуарсън. Тя добре ли говореше английски?
— Да, перфектно. С лек акцент, може би полски.
Маккрийди не се съмняваше откъде е изпратена тази дама. Много хора преследваха Бруно Моренц, но само Маккрийди и едно друго разузнаване знаеха за БКИ във Вюрцбург. Той се изправи.
— Направете всички усилия да си спомните малкото, което той ви е казал в онези години след войната. Съществува ли там някой, при когото може да отиде сега, когато се нуждае спешно от помощ? Някой, който може да му предостави убежище?
В стаята настъпи дълго мълчание, докато тя мислеше усилено.
— Имаше едно име, което спомена, някаква жена, която се е отнесла добре с него. Неговата начална учителка. Фройлайн… дяволите да го вземат… Фройлайн Нойберг… Не, сега си спомням — фройлайн Нойман. Така беше. Нойман. Разбира се, тя едва ли е между живите. Той е учил при нея преди четиридесет години.
— Един последен въпрос, мисис Фаркуарсън. Казахте ли това на дамата от пенсионния отдел?
— Не, сега си го спомних. На нея споменах само, че Бруно е престоял като евакуиран две години в една ферма на десетина мили от Ваймар.
Щом се върна в Сенчъри Хаус, Маккрийди взе от отдела за Източна Германия телефонния указател на
