магазин за домашни птици малко по-нататък по улицата. Обективът на камерата й хвана лицето на Маккрийди и тя направи бързо две снимки. Нямаше светкавица, осветлението на портала бе достатъчно. Маккрийди забеляза нейните действия, но се направи, че не вижда.
Двамата тръгнаха бавно към паркирания ягуар на Маккрийди.
Ройтер се появи от ресторанта и прекоси улицата към мотоциклета си. Взе каската и я сложи със спуснато забрало. Момичето излезе от тясната уличка и яхна мотоциклета зад него.
— Те получиха това, което искаха — каза Маккрийди. Могат да потеглят всеки момент. Нека се надяваме, че любопитството ще ги забави още малко.
Телефонът в колата на Маккрийди издаде вибриращ звук. Той вдигна слушалката. На другия край беше неговият приятел от Специалния отдел. Маккрийди му даде необходимата информация.
— Терористи, вероятно въоръжени. Бетърсийт парк, близо до Пагодата. — Той затвори телефона и погледна в огледалцето. — Все още ни следват.
Като се изключи напрежението, пътят до Бетърсийт парк, достъпът до който се прекратяваше при залез слънце, премина без произшествия. Когато се приближиха до Пагодата, Маккрийди хвърли един поглед нагоре и надолу по шосето. Нищо. Не бе учудващо — паркът бе отново отворен след обаждането на Рауз.
— Тренировките за избягване от преследване, спомняш ли си ги?
— Да — каза Рауз и посегна към ръчната спирачка.
— Действай?
Рауз дръпна с всичка сила спирачката, докато Маккрийди направи остър завой. Задницата на колата се завъртя, гумите изскърцаха в знак на протест. За две секунди автомобилът бе сменил посоката си и потегли обратно. Маккрийди се насочи право срещу приближаващия единичен фар на мотоциклета. Две паркирани коли наблизо пуснаха своите фарове и запалиха двигателите.
Ройтер се отклони, за да избегне сблъсъка с ягуара и успя. Мощната хонда изскочи от пътя, премина над бордюра продължи по тревната площ. Тя почти избягна пейката, но все пак закачи. Рауз забеляза салтото на мотоциклета, който изхвърли на тревата своите пътници. Останалите коли се приближиха до местопроизшествието и от тях изскочиха трима души.
Ройтер бе задъхан, но невредим. Той седна и посегна към вътрешния джоб на якето.
— Въоръжена полиция. Не мърдай — извика един глас зад него. Ройтер се обърна и погледна към дулото на служебния Уебли 38. Лицето над него се усмихваше. Разбира се, Ройтер бе гледал филма „Мръсния Хари“. Той реши да не доставя радост на някой, който би го застрелял, без да му мигне окото. Дръпна обратно ръката си. Сержантът от Специалния отдел отстъпи назад, насочил с две ръце оръжието към челото на германеца. Друг негов колега измъкна Валтер П38 Парабелум от вътрешния джоб на коженото му яке.
Момичето бе в безсъзнание. Един едър мъж, облечен с леко сиво палто, тръгна от една от колите към Маккрийди. Това бе командирът Бенсън от Специалния отдел.
— Какво знаеш за тях. Сам?
— Фракция Червена армия. Въоръжени. Опасни.
— Момичето не е въоръжено — каза Ройтер ясно на английски. — Това е грубо нарушение на закона.
Командирът от Специалния отдел извади един малък пистолет от джоба си, отиде до момичето, пъхна го в нейната дясна ръка, след което го пусна в една торбичка.
— Вече е — каза той спокойно.
— Протестирам — надигна глас Ройтер. — Това е крещящо нарушение на нашите граждански права.
— Колко сте прав — изрече тъжно командирът. — Какво искаш от мене, Сам?
— Имат моята снимка в себе си, могат да узнаят името ми. Освен това ме видяха с него. — Той кимна с глава към Рауз. — Ако това излезе наяве, ще има ужасно много печал по улиците на Лондон. Искам да бъдат задържани и изолирани. Без следа, без снимки в печата. Трябва да са зле ударени след тази катастрофа. Може би в някоя охранявана болница?
— Не бих се двоумил да ги оставя в изолационното отделение. Какво да правя с горките същества, изпаднали в кома и без документи… Само за да ги идентифицирам, ще са ми необходими седмици.
— Моето име е Волфганг Ройтер — заяви германецът. — Аз съм адвокат от Франкфурт и искам да се срещна с моя посланик.
— Интересно колко глух може да стане човек на средна възраст — оплака се командирът. — Качвайте ги в колата, момчета. Разбира се, веднага след като ги идентифицирам, ще трябва да ги изправя пред съда. Но това може да ми отнеме много време. Поддържай връзка, Сам.
По закон, дори въоръжен и идентифициран член на терористична група, който е арестуван в Британия, не може да бъде задържан повече от седем дена, без да бъде изправен пред съда. Така пише в Наредбата за борба с тероризма. Но всяко правило си има изключения, дори и при демокрацията.
Двете полицейски коли, които нямаха отличителни знаци, изчезнаха. Маккрийди и Рауз се качиха в ягуара. Трябваше да напуснат парка, за да могат отново да го затворят.
— Когато това свърши — попита Рауз, — няма ли да посегнат на мен или на Ники?
— Никога не са правили това досега — каза Маккрийди. — Хаким Ал-Мансур е професионалист. Също като мене, той приема, че в нашата игра можеш да спечелиш, но можеш и да загубиш. Ще свие рамене и ще се залови със следващата операция. Махони е по-пакостлив, но в продължение на двадесет години ИРА е отстранявала единствено своите информатори и високопоставени членове. Всъщност съм убеден, че той ще се върне в Ирландия и ще се опита да изглади нещата с Военния съвет. Те най-малкото ще го предупредят да не извършва акция за отмъщение. Така че, дръж се още няколко дни.
Рауз се прибра в Глоусестершайр на следната сутрин, завръщайки се към обичайния си начин на живот и очаквайки обещаното съобщение от Хаким Ал-Мансур. Когато получеше информацията, свързана с мястото и датата на пристигане на кораба, той щеше да предупреди Маккрийди. Оттам нататък СИС щеше да открие кораба, да го идентифицира в Средиземно море и да го залови в източната част на Атлантика или в Ламанша с Махони и неговите хора на борда. Беше съвсем просто.
Контакт бе осъществен седем дни по-късно. Едно черно порше се вмъкна в двора на Рауз и някакъв млад мъж изскочи от него. Той огледа около себе си зелената трева и цветните лехи в слънчевия майски ден. Беше тъмнокос, навъсен и очевидно идваше от страна с по-сух и суров климат.
— Том — извика Ники, — някой е дошъл да те види.
Том се появи от задната градина. Изражението му на любезно любопитство не се промени, когато видя мъжа, въпреки че го позна. Опашката, която вървеше по петите му от Триполи до Ла Валета и която го остави да отлети за Кипър преди две седмици.
— Да? — каза той.
— Мистър Рауз?
— Да.
— Имам съобщение за вас от мистър Азис. — Говореше английски разбираемо, но предпазливо, твърде предпазливо, за да може да се каже, че го владее добре. По-скоро рецитираше съобщението така, както го бе научил.
— Вашият товар ще пристигне в Бремерхафен. Три дървени сандъка, всичките маркирани като канцеларско оборудване. Вашият подпис ще е достатъчен те да бъдат освободени. Отделение нула девет. Склад Нойберг Росманщрасе. Трябва да ги вземете оттам в срок от двадесет и четири часа след тяхното пристигане. В противен случай те ще изчезнат. Ясно ли е?
Рауз повтори точния адрес, запаметявайки го. Младият мъж се качи обратно в колата.
— Още нещо. Кога? В кой ден?
— Ах, да. На двадесет и четвърти. Те пристигат по обяд на двадесет и четвърти.
Той потегли, оставяйки Рауз с отворена уста. Минути по-късно той препускаше към селото, за да използва обществен телефон, проверявайки още веднъж, за да е сигурен, че след него няма опашка. Експертите бяха потвърдили, че собственият му телефон наистина се подслушва, но трябваше да го оставят така известно време.
