взети от каютите под палубата. С помощта на кипърския екипаж бяха свалени капаците на сандъците и товарът бе претърсен от командосите на Специалния морски ескадрон. След два часа лейтенантът, който ги командваше, рапортува на Маккрийди.
— Нищо, сър.
— Как така нищо?
— Голямо количество маслини, сър?
— Нищо друго, освен маслини?
— Няколко сандъка, маркирани като канцеларско оборудване.
— Съдържанието?
— Канцеларско оборудване, сър. И трите жребеца. Те са доста подплашени, сър.
— Майната им на конете, аз също съм разтревожен — изрече мрачно Маккрийди. — Ела да ми покажеш. — Двамата с Рауз слязоха след офицера долу.
Лейтенантът ги разведе из четирите помещения на трюма. В първото от разбитите сандъци се виждаха японски копирни и пишещи машини. Във второто се валяха разпилени тенекиени кутии с кипърски маслини. Нито един от сандъците не бе останал непроверен. В четвъртото се намираха трите солидни отделения за конете. Във всяко едно от тях жребците се дърпаха и цвилеха от страх.
Стомахът на Маккрийди започна да го присвива от онова ужасно усещане, че е измамен, че е предприел грешни действия и че ще трябва да плаща за това. Ако се окажеше, че товарът се състои само от маслини и пишещи машини, Лондон щеше да опъне одраната му кожа на вратата на някой плевник.
Един млад командос се намираше с тях в помещението с конете. Изглежда разбираше от животни; говореше им тихо, успокояваше ги.
— Сър? — попита той.
— Да.
— Защо ги пренасят с кораб?
— О! Те са арабски. Чистокръвни, предназначени за конюшня с расови коне.
— Не, не са — каза младият командос. — Те са най-обикновени коне, които се дават под наем за езда. Жребци, обаче кранти.
С помощта на лостове разбиха дъските на стената на първата кошара. Щом разтрошената дървесина падна, претърсването приключи. Между вътрешната и външната стена на специално конструираното отделение имаше оставено достатъчно свободно пространство. Вътре забелязаха натрупаните блокчета Semtex-H, подредени в редица минохвъргачки РПГ–7, както и преносимите ракети земя-въздух. В другите кошари щяха да открият тежките картечници, амунициите, гранатите и мините.
— Мисля — реши Маккрийди, — че вече можем да се обадим на военноморските сили.
Те напуснаха трюма и се върнаха обратно на главната палуба, огряна от топлото утринно слънце. Военноморските сили щяха да поемат командването на „Регина“ и да я отведат до Харуич. Там щяха формално да я завладеят и да арестуват екипажа и пътниците.
Раненият в краката ирландец, чиито колена бяха привързани изкусно от командосите с турникет от груб плат, седеше с пепелявосиво лице, опрял гръб на една преграда, и очакваше военния лекар, който щеше да пристигне с фрегатата, намираща се в момента само на половин миля от кораба. Другите двама бяха прихванати с белезници към един стълб под палубата. Ключът за белезниците се намираше в Маккрийди.
Капитан Холст и неговият екипаж се спуснаха, без да се противят в един от трюмовете — не този, в който се намираше оръжието — и седнаха да чакат сред сандъците с маслините, докато моряците от военноморските сили не им спуснат стълба.
Стивън Джонсън бе заключен в своята каюта под палубата.
Когато свършиха, петимата от Специалния морски ескадрон скочиха върху кабината на „Феър Мейд“, след което изчезнаха вътре. Запалиха двигателя. Двамата командоси излязоха отвътре и я освободиха от въжетата. Лейтенантът махна за последно сбогом на Маккрийди и рибарската лодка потегли. Такива бяха бойците от Специалния ескадрон: свършили своята работа, те нямаха какво повече да висят наоколо.
Том Рауз седна със свити рамене на коминга, водещ към един от трюмовете, близо до проснатото тяло на Моника Браун. От другата страна на палубата фрегатата застана на борд на „Регина“, завърза се с нея и изпрати първата група на кораба. Те започнаха да се съвещават с Маккрийди.
Един полъх на вятъра отви края на чаршафа от лицето под него. Рауз се вторачи в красивото лице, толкова спокойно в смъртта. Морският бриз разпиля кичур от русата коса върху челото. Той се наведе, за да го отметне обратно. Някой седна до него и го прегърна през рамената.
— Всичко приключи. Том. Ти не можеше да знаеш. Няма защо да се обвиняваш. Тя бе наясно какво върши.
— Ако знаех, че тя е там, нямаше да стрелям по нея — промълви Рауз тъжно.
— Тогава тя щеше да убие тебе. Тя си беше такава.
Двама моряци освободиха ирландците от стълба и ги поведоха към фрегатата. Под наблюдението на лекаря двама санитари преместиха ранения на една носилка и тръгнаха да го носят.
— Какво ще стане сега? — попита Рауз.
Маккрийди се загледа към морето и към небето и въздъхна.
— Сега, Том, юристите поемат случая. Те винаги поемат нещата в свои ръце, за да вкарат всичко в живота и смъртта — страст, алчност, смелост, похот и слава — параграфите на техните закони.
— А ти?
— О, аз ще се върна в Сенчъри Хаус и ще започна отново. И ще се прибирам всяка вечер в моя малък апартамент, ще слушам моята музика и ще вечерям с моя варен боб. А ти ще се върнеш обратно при Ники, ще се грижиш добре за нея, ще пишеш своите книги и ще забравиш за всичко това. Хамбург, Виена, Малта, Триполи, Кипър — забрави ги. Всичко свърши.
Стивън Джонсън мина покрай тях, докато го водеха. Той спря и погледна надолу към двамата англичани. Произнесе думите неясно, с пресипнал глас.
— Нашето време ще дойде! — Това бе лозунгът на ИРА-извънредни.
Маккрийди погледна нагоре и поклати с глава.
— Не, мистър Джонсън, вашето време отдавна мина.
Двама санитари натовариха на носилка тялото на мъртвия ирландец и го изнесоха.
— Защо тя направи това, Сам? Защо, по дяволите, го направи? — попита Рауз.
Маккрийди се наведе напред и покри отново лицето на Моника Браун. Санитарите се върнаха, за да я вдигнат оттам.
— Защото тя вярваше, Том. Не в това, в което трябва, разбира се. Но вярваше.
Той стана, дърпайки Рауз със себе си.
— Хайде, момче, връщаме се у дома. Да не мислим по-вече за това, Том. Нека оставим така нещата. Тя си отиде по собствено желание, по начина, който сама избра. Сега тя просто е още една жертва, дадена по време на война. Както ти можеше да бъдеш, Том… Както всички ние.
АНТРАКТ
В четвъртък комисията се събра отново за четвърти пореден ден — ден, който Тимъти Едуардс бе определил да бъде последен. Преди Денис Гоунт да може да започне, Едуардс реши да го изпревари. Той усещаше, че неговите двама колеги зад масата, инспекторите на отделите за Западното полукълбо и вътрешните операции, бяха готови да смекчат своето отношение и да направят едно изключение в случая с Сам Маккрийди, като го задържат по една или друга причина.
След като съвещанието от предния ден приключи, те заведоха Едуардс в един тих ъгъл в бара на Сенчъри Хаус и разкриха ясно своите намерения, предлагайки да се запази по някакъв начин Измамника.
Това категорично не влизаше в сценария на Едуардс. За разлика от останалите, той знаеше, че зад решението да се направи прецедент от случая с ранното пенсионираме на Измамника стоеше постоянният помощник-секретар на Форин офис, човек, който един ден щеше да участва заедно с още четирима души в тайното заседание, на което щеше да се избере новият ръководител на СИС. Глупаво бе да се опълчва
