— Невъзможно — каза пилотът. — Това е частен самолет. Собственост е на моя работодател.
— Закъде ще пътувате? Насау? — попита Гомес.
— Не. Кей Уест.
Сърцето на Гомес подскочи. От Кей Уест можеше да вземе един от многобройните полети до Маями.
— Никаква възможност за разговор с твоя началник?
— Мистър Клингър. Ще бъде тук след около час.
— Ще почакам — каза Гомес.
Той откри едно сенчесто място близо до стената на хангара, където се разположи. Някакъв човек, скрит в храстите, се оттегли назад, взе мотоциклета, оставен в шубрака, и пое с него към крайбрежния път.
Сър Марстън Мобърли погледна часовника си, надигна се след обилната закуска от масата, намираща се в градината зад резиденцията, и потегли бавно към стъпалата, водещи до верандата, а по-нататък и до офиса. Онази досадна делегация се очакваше да пристигне всеки момент.
Британия е запазила много малко от своите бивши колонии в Карибите. Колониалните времена отдавна отминаха. Днес дори не ги наричат колонии — твърде неприемливо понятие, — а зависими територии. Една от тях е Монсерат. Другите са Каймановите острови, известни със своите многобройни и твърде дискретни банкови дейности. По време на референдум, на който се постави въпросът дали да станат независими от Лондон, жителите на трите Кайманови острова гласуваха с голямо мнозинство да останат британска територия. Оттогава те процъфтяват подобно на вечнозеленото лаврово дърво, за разлика от много от своите съседи.
Друга уединена група са британските Виржински острови, даващи убежище в сегашно време на много яхтсмени и въдичари. Съществува и един малък остров на име Ангила, чиито жители извършиха единствената известна в колониалната история революция, за да се запазят като британска територия, а не да бъдат насила обединени с два съседни острова, към чийто министър-председател изпитваха силни и основателни подозрения.
Още по-затънтени са островите Търкс и Кайчос, където животът тече сънливо под палмовите дървета и британското знаме, необезпокояван от наркотрафиканти, тайна полиция, преврати и изборни шумотевици. На всички острови Лондон управлява с лека ръка, а в случая с последните три, неговата главна роля се състои в покриването на техния годишен бюджетен дефицит. В замяна на това местното население няма нищо против британското знаме да се издига и сваля два пъти на ден, а образът на кралица Елизабет да краси техните парични знаци и шлемовете на техните полицаи.
През зимата на 1989 година последна остана групата от осемте малки Барклейски острови, намиращи се в западния край на Големите бахамски плитчини, западно от Бахамския остров Андрос, североизточно от Куба и съответно южно от Флорида Кейс.
Малцина могат да си спомнят защо Барклейските острови не се обединиха с Бахамските, когато този архипелаг получи своята независимост. Един шегобиец от Форин офис предположи по-късно, че те може би просто са били пропуснати и може да се окаже прав. Групата малки островчета се населява от не повече от двадесет хиляди жители, само два от осемте въобще са населени, а главният остров, където се намира резиденцията на губернатора, се радва на името Съншайн7 и представлява превъзходно място за риболов.
Тези островчета не са богати. Няма никаква индустрия, а доходите са нищожни. По-голямата част от него идва от възнагражденията на младите хора, които напускат островите, за да станат сервитьори, камериерки и пикола в модните хотели по другите места и се превръщат в любимци на гостуващите европейски и американски туристи, заради своя жизнерадостен характер и лъчезарни усмивки.
Другата част от дохода идва от туризма, от малките риболовни корабчета, които могат да бъдат наемани, за да се отиде до Насау, от продажбата на техните редки марки и на омари и раковини на минаващите яхтсмени. Този скромен доход позволява да се внасят с помощта на пристигащия всяка седмица параход някои основни стоки за потребление, които не могат да се доставят от морето.
Щедрият океан осигурява повечето от храната, заедно с плодовете, които се берат от горите и градините, обработвани по склоновете на двата хълма на Съншайн — Спайглас и Соубоунс.
Тогава, в началото на 1989 година, някой във Форин офис реши, че Барклейските острови са узрели за своята независимост. Първият доклад-становище се превърна в теза, която по-късно бе доразвита, за да стане политика. Същата година британският кабинет се бореше срещу огромния търговски дефицит, спадащата популярност и колебанието на гражданите относно европейската политика. Дреболията, свързана с даването на независимост на някаква затънтена островна група в Карибите, мина на заседание на кабинета без дебати.
Тогавашният губернатор се противопостави на решението и бе отзован по съответния ред и заменен със сър Марстън Мобърли.
Висок и суетен мъж, който се гордееше със своята прилика с актьора Джордж Сандърс, той бе изпратен на Съншайн с една-единствена инструкция, изречена му буква по буква от помощник-главния секретар на Карибския департамент. Барклейските острови трябваше да приемат своята независимост. Необходимо бе да се поканят кандидати за премиер-министър и да се определи ден за общи избори. След демократичния избор на първия премиер-министър на Барклейските острови, между британското правителство и неговия кабинет щеше да се уговори срокът (да кажем три месеца) за предоставяне на пълна независимост. Сър Марстън трябваше да обезпечи осъществяването на тази програма и по този начин да свали още един товар от гърба на британското министерство на финансите.
Той и лейди Мобърли пристигнаха в Съншайн през юли. Сър Марстън се зае със своите задължения с желание.
Скоро бяха издигнати две потенциални кандидатури за поста премиер-министър. Мистър Маркус Джонсън, заможен местен бизнесмен и филантроп, завърнал се на родните острови, след като бе натрупал богатство в Централна Америка и чиято резиденция представляваше едно хубаво имение от другата страна на Соубоунс хил, формира Барклейския съюз за благоденствие, който обещаваше да развие икономически островите и да донесе богатство на хората. По-недодяланият и по-голям популист мистър Хорацио Ливингстън, живеещ в Шантитаун, от който притежаваше значителна част, създаде Барклейския фронт за независимост. До датата на изборите, 5 януари, оставаха три седмици. Сър Марстън бе доволен от провеждащата се бурна предизборна кампания, в която и двамата кандидати настойчиво агитираха населението за подкрепа с речи, памфлети и плакати, залепени по всички стени и дървета.
Единственият недостатък, който разваляше настроението на сър Марстън, представляваше така нареченият Комитет на загрижените граждани, воден от онзи досаден мъж, преподобния Уолтър Дрейк — местния баптиски пастор. Именно делегация от този комитет сър Марстън бе дал съгласие да приеме в девет часа сутринта.
Делегацията се състоеше от осем души. Англиканският викарий представляваше блед, мекушав и некадърен англичанин, с когото знаеше, че може да се справи. Шестима бяха местни знаменитости — докторът, двама магазинери, един фермер, един собственик на бар и съдържателката на пансиона мисис Макдоналд. Всички те бяха възрастни и слабо образовани. Не можеха да се сравняват с него във владеенето на английския език, нито в убедителното изложение на аргументите. На всеки един от тях той можеше да противопостави една дузина, които предпочитаха независимостта.
Маркус Джонсън, кандидатът на благоденствието, се подкрепяше от директора на летището, от притежателите на малкото пристанище (на които обещаваше да построи ново, много по-оживено и процъфтяващо) и от повечето търговци, които очакваха да забогатеят от икономическото развитие. Ливингстън търсеше подкрепа от пролетариата, от безимотните, на които обещаваше чудодейно повишаване на жизнения стандарт, основаващо се на национализацията на собствеността и на придобитото богатство.
Проблем представляваше ръководителят на делегацията, преподобният Дрейк, едър мъж, облечен в черни дрехи, който в момента бършеше потта от лицето си. Досадният пастор, чиито гръмогласни проповеди бяха водени на ясен и разбираем език, бе получил своето образование в Америка. На ревера му имаше малък символ на риба, в знак на това, че е новопокръстен. Сър Марстън си задаваше въпроса каква е била предишната му религиозна вяра, когато са го покръстили, но никога не му дойде наум да го попита.
