първата. Барът вече бе полупълен, тъй като представляваше любимата дупка, в която туристите и емигрантите можеха да изплакнат гърлата си. Сам, жизнерадостният барман с бялото сако, се разпореждаше с внушителната редица от пуншове, бири, сокове, коли, дайкирита и соди, с които се подкрепяха изгарящите гърлото глътки от чашите с Маунт Гей ром.
В осем без пет Хулио Гомес посегна към джоба си, за да извади доларите и да плати сметката. Когато вдигна поглед, той спря, замръзна на място и се втренчи в мъжа, който току-що бе влязъл и си поръчваше питие в другия край на бара. След две секунди той се отпусна обратно на стола, така че фигурата на мъжа до него да го скрие от погледа на новодошлия. Трудно можеше да повярва на очите си, но знаеше, че не греши. Не можеш да прекараш четири дена и четири нощи от своя живот, седейки на маса срещу един човек, гледайки втренчено в очите му, виждайки в тях омразата и презрението, с които те заливат, и по- късно да забравиш това лице, дори да са изминали осем години. Не можеш да прекараш четири дена и четири нощи, опитвайки се да измъкнеш една-единствена дума от устата на един човек и да не измъкнеш нищо, нито дори име, така че да си принуден да го кръстиш с прякор, за да има какво да напишеш в досието и по-късно да забравиш това лице.
Гомес направи знак с ръка на Сам да напълни отново чашата, плати и за трите бири и се премести на едно засенчено ъглово място. Щом този човек се намираше тук, значи имаше някаква причина за това. Ако бе отседнал в хотел, би могъл да научи името му. Гомес искаше да знае това име. Той седеше в ъгъла, чакаше и наблюдаваше. В девет часа мъжът, който пиеше сам и единствено ром Маунт Гей, се изправи и напусна бара. Появявайки се от своя ъгъл, Гомес тръгна подире му.
На площада мъжът се качи в един открит японски джип, запали двигателя и потегли. Гомес се заоглежда отчаяно наоколо. Той нямаше собствено превозно средство. Близо до входа на хотела имаше паркиран един малък мотопед, чийто ключ все още стоеше на мястото си. Клатушкайки се несигурно, Гомес пое след джипа.
Джипът напусна града и продължи с равномерен ход по крайбрежния път, единственият път, който обикаляше по целия остров. Всички имения, намиращи се в по-хълмистата вътрешност, се достигаха от единични прашни пътеки, слизащи долу до единственото главно шосе край брега. Джипът мина край другото населено място на острова, селото на име Шантитаун, а след това и край летището, чиято писта представляваше покрита с трева ивица.
Той продължи своя път, докато не стигна до другия край на острова. Тук пътят завиваше край залива Тийч, наречен на името на Едуард Тийч — пиратът с черната брада, който някога пуснал котва там и се снабдил с хранителни продукти. Джипът се отклони от крайбрежното шосе и пое нагоре по една къса пътека, стигаща до портал от ковано желязо, който затваряше входа на обширно, оградено със стени имение. Шофьорът с нищо не показа, че е забелязал самотния клатушкащ се фар, който го следваше по целия път от „Куотър Дек“. Но без съмнение го беше забелязал. Някакъв човек се появи от мрака, за да отвори вратите за джипа, но той намали ход и спря пред тях. Шофьорът протегна ръка над главата си към подвижната решетка и отдели един мощен прожектор. Когато Гомес премина край мястото, откъдето се отклоняваше пътеката, лъчът от прожектора го заля и се задържа върху него, докато не излезе от видимост нататък по шосето.
Тридесет минути по-късно Гомес върна мотопеда на мястото му пред хотела и се прибра в пансиона. Той бе потънал в размисли и дълбоко загрижен. Знаеше вече къде живее мъжът. Но и той бе забелязан. Молеше се, че след осем години за няколко секунди върху един мотопед в тъмнината на карибската нощ, е останал неразпознат.
Мисис Макдоналд бе обезпокоена от закъснението му за вечеря с цели два часа и му го каза. Така или иначе, тя сервира на своя гост дорадото и го наблюдаваше как яде без апетит. Мълчеше, потънал в размисли и направи само една забележка.
— Глупости, човече — сгълча го тя, — по тия острови дори не сме чували за такива неща.
Хулио Гомес прекара нощта буден, обмисляйки своите възможности. Колко време щеше да остане тук мъжът, той не знаеше. Но мислеше, че британците биха искали да научат за неговото присъствие на острова и особено за неговото настоящо местонахождение. Дали това наистина бе от значение? Можеше да отиде при губернатора, но какво би могъл да стори този представител на официалните власти? Едва ли имаше причина, за да бъде арестуван мъжът. Сега не се намираше на територията на САЩ. Едва ли и главният инспектор Джоунс с неговите малобройни полицейски сили би имал по-голяма тежест от губернатора. За това трябваше да се получи заповед от Лондон, последвана от лична молба от Чичо Сам. Би могъл да се обади по телефона сутринта — веднага заряза тази мисъл. Съобщителното средство за обществено ползване на острова представляваше една остаряла открита телефонна линия, минаваща през Насау, Бахамските острови и оттам продължаваше до Маями. Не можеше да я използва; трябваше да се върне сутринта във Флорида.
Същата вечер самолет на Делта Еърлайнз, излетял от Вашингтон, се приземи на летището на Маями. Между пътниците се намираше един изморен британски държавен служител, чийто паспорт бе на името на мистър Франк Дилън. Той носеше и други документи, които нямаше нужда да показва при полета по вътрешните американски линии. С тях се установяваше, че той е на служба към британското външно министерство и се отправяше молба да му се оказва възможното съдействие от заинтересованите лица и служби.
Нито паспортът, който нямаше нужда да показва, нито документите разкриваха, че неговото истинско име е Сам Маккрийди. Това бе известно на ограничен кръг от висши служители на ЦРУ в Ленгли, Вирджиния, в чиято компания той бе прекарал една наситена с работа седмица, присъствайки на семинар за ролята на разузнавателните служби на свободния свят в настъпващото последно десетилетие на нашия век. Беше изслушал голям брой професори и други подбрани университетски преподаватели, никой от който не предпочиташе да използва една обикновена дума, ако можеше да изрази същото с десет по-сложни и объркани.
Маккрийди взе едно такси, спряло пред сградата на летището, и поиска да бъде закаран до хотел „Сонеста Бийч“, намиращ се в Кей Бискейн. Там ангажира стая и вечеря с омар, преди да се оттегли, за да се отдаде на един дълбок и необезпокояван от нищо сън. Той бе изправен, или поне така си мислеше, пред перспективата да се излежава седем дена на слънцето край басейна, да се справи с няколко леки детективски романа и от време на време да вдига поглед от леденото дайкири към някоя кръшна флоридска девойка, минаваща край него. Сенчъри Хаус се намираше далеч и работата на неговия отдел можеше да остане в способните ръце на новоназначения му заместник, Денис Гоунт. Дошло бе време, мислеше си той, докато се унасяше в дрямка, Измамника да получи малко слънчев загар.
В петък сутринта Хулио Гомес напусна стаята си в пансиона на мисис Макдоналд, без да иска отстъпка в цената за неизползваните два дена и с щедри извинения. Той вдигна своето куфарче и се отправи към площада на Парламента, откъдето взе едно от двете градски таксита и помоли да бъде откаран до летището.
Имаше билет за сутрешния полет в неделя на БВИА до Насау, с връзка до Маями. Въпреки че прякото разстояние до Маями бе по-кратко, полетите от острова се осъществяваха единствено през Насау. В града нямаше пътническо бюро — билетите се купуваха направо на самолетната площадка — ето защо, той можеше само да се надява, че и в петък сутринта има полет на БВИА. Не забеляза, че го наблюдават, докато се качваше в таксито на площада.
Остана разочарован, щом стигна до самолетната писта. Постройката на летището, представляваща една-единствена дълга барака, в която нямаше почти нищо друго, освен гишето на митницата, не бе затворена, но беше почти безлюдна. Самотен офицер от паспортната проверка седеше на утринното слънце и четеше Маями Хералд, който някой, може би самият Гомес, бе оставил след себе си.
— Не днес, човече — отвърна той жизнерадостно, — никога в петък.
Гомес огледа тревната площ. Вън пред единствения метален хангар се намираше един Навахо Чийф, а до него някакъв мъж в дочени панталони и риза, който го преглеждаше. Гомес се запъти към него.
— Днес ли ще летите? — попита той.
— Да — каза пилотът, явно американец.
— Ще можете ли да ме вземете?
