Далеч от неговата лява страна, отвъд Тортугските острови, невидими под хоризонта на запад, голямото червено кълбо на слънцето се спускаше, за да се срещне с морето, разделяйки се със своята обелваща кожата жар, отстъпвайки пред прохладата на вечерния бриз и настъпващата нощ.
Островът се намираше на три мили пред „Гълф Лейди“. След двадесет минути щяха да стигнат до пристанището и да закотвят кораба. Гомес перна с нокът угарката от пурата към водната яма и разтърка ръцете си между китките и лактите. Въпреки естествения тъмен цвят на своята кожа, той щеше да се нуждае от крем срещу слънчево изгаряне, когато се върне обратно в пансиона.
Джими Добс на румпела нямаше такъв проблем; той бе роден и израснал на острова местен човек, който притежаваше това корабче и го заемаше на гостуващите туристи, желаещи да ловят риба, и върху чиято кожа с цвят на абанос слънцето не оказваше никакъв ефект. Хулио Гомес сне крака от бака и се запъти към кърмата.
— Аз ще поема управлението, Джими. Хвани се да почистиш.
Джими Добс се ухили със своята широка усмивка, остави румпела в ръцете на Гомес, взе кофа и метла с дълга дръжка и започна да почиства рибешките люспи и вътрешности, изхвърляйки ги навън през отвора в борда. Половин дузина речни рибарки се появиха изневиделица и започнаха да се борят за плаващите в килватера остатъци. Нищо не се губи в океана, нищо което е от органичен произход.
Имаше, разбира се, много по-модерни рибарски корабчета, правещи курсове из Карибите; корабчета със свързани към двигателя помпи и маркучи за миене на палубата, с коктейл-барове, телевизори и видеокасетофони; с електронни съоръжения за откриване на рибата и достатъчно навигационни приспособления, за да се обиколи целият свят. На „Гълф Лейди“ нямаше нищо от това; тя представляваше старо и издялано от застъпващи се дъски корито, задвижвано от димящ дизелов двигател Перкинс, но пък тя бе виждала повече вода, отколкото умните момчета във Флорида Кейс можеха да обходят с радарите. Имаше една малка кабина в предната част, бъркотия от рибарски пръти и корди, миришещи на риба и на нафта, една открита палуба с десет гнезда за прътите и с един-единствен стол, домашно издялан от дъбов материал.
Джими Добс не притежаваше силиконови чипове, които да търсят рибата вместо него; той я откриваше сам, така както го бе учил баща му, забелязвайки и най-слабата промяна в цвета на водата, неочаквано появяващото се леко накъдряне на повърхността и с първичния си инстинкт долавяше къде се въртят тази седмица пасажите и с какво се хранят. Той умееше да ги открива всеки ден. Ето защо Хулио Гомес идваше всяка отпуска да лови риба с него.
Скромният живот на островите и липсата на технически средства на борда на „Гълф Лейди“ доставяха удоволствие на Хулио. По-голямата част от своя професионален живот той прекарваше в боравене с модерна техника, в чукане по клавиатурата на компютър, в промъкване с колата през задръстения трафик в центъра на Маями. За своята отпуска той бленуваше единствено за морето, слънцето и вятъра, както и за рибата; Хулио Гомес изпитваше страст само към две неща в живота — работата и риболова. Той се бе занимавал с последното в продължение на пет дена и му оставаха само още два, преди да си тръгне — петък и събота. В неделя трябваше да лети обратно за Флорида и да се яви на работа пред Еди в понеделник сутринта. Въздъхна при мисълта за това, което го очакваше.
Джими Добс също бе щастлив човек. Денят премина чудесно за него и за неговия клиент и приятел, в джоба му имаше няколко долара, за да купи рокля на жена си, а в лодката превъзходна риба, за да се нахранят заедно с челядта. Какво още, мислеше си той, можеше да иска от живота?
Пуснаха котва малко след пет часа край стария разнебитен дървен кей, който трябваше да бъде съборен преди години, но така си и остана. Предишният губернатор бе заявил, че ще поиска субсидии от Лондон, за да построи нов кей, но след това го смени настоящият, а сър Марстън Мобърли не проявяваше никакъв интерес към риболова. Нито към жителите на острова, ако трябваше да се вярва на приказките в бара в Шантитаун, а те излизаха винаги верни.
Децата затупуркаха по дървения кей, за да видят какъв е уловът и да помогнат да се пренесе рибата на брега. Откъм града се чуха обичайните с ритъм на весела песен закачки на островитяните, докато „Гълф Лейди“ бе приготвена бързо за нощта.
— Утре свободен ли си, Джими? — попита Гомес.
— Разбира се. Искаш отново да излезем?
— Нали за това съм тук. Ще ти се обадя в осем.
Хулио Гомес даде на един малчуган долар, за да носи рибата вместо него и двамата заедно напуснаха кея и навлязоха в обхванатите от спусналия се здрач улички на Порт Плейсанс. Пътят бе кратък, както бяха кратки всички разстояния в Порт Плейсанс. В действителност със своята големина градът приличаше повече на село.
Той бе подобен на градовете, които се срещаха из по-малките Карибски острови — бъркотия от предимно дървени къщи, боядисани с ярки цветове, с дъсчени покриви и минаващи между тях тесни улички, покрити с натрошени мидени черупки. Близо до брега около малкото пристанище, ограничавано от извиващия се вълнолом от коралови блокове, до който всяка седмица пускаше котва търговски кораб, се издигаха по-представителните сгради — митницата, съдът и военният мемориал. Всички те бяха строени от коралови блокове, дялани и зидани с хоросан преди много години.
По-навътре в града се намираха кметството, малката англиканска църква, полицейският участък и главният хотел, на име Куотър Дек. С изключение на тях и на един грозен, покрит с вълниста ламарина склад в единия край на пристанището, останалите постройки бяха основно от дърво. Вън от града близо до брега се издигаше резиденцията на губернатора, цялата в бяло и оградена с бели стени, с две старинни оръдия от наполеоново време до предния портал и със знаме, издигнато по средата на грижливо обработваната зелена тревна площ.
През деня британското знаме се вееше от мачтата и докато Хулио Гомес си проправяше път през малкия град към пансиона, в който бе отседнал, един полицай го смъкваше церемониално в присъствието на адютанта на губернатора.
Гомес можеше да отседне в „Куотър Дек“, но той предпочиташе домашната атмосфера в пансиона на мисис Макдоналд. Тя бе вдовица с шапка от снежнобяла къдрава коса, гъста като неговата, и приготвяше задушена риба с лук в раковина, от която можеш да си оближеш пръстите.
Той свърна към уличката, където се намираше пансионът, без да обръща внимание на крещящите изборни плакати, нашарили по-голямата част от стената и оградите, и забеляза как тя се спусна в здрача по стъпалата на нейната спретната отделена от пансиона къща — ритуал, който извършваше няколко пъти на ден. Тя го посрещна с обичайната си лъчезарна усмивка.
— Ах, мистър Гомес, тази риба е чудесна.
— За нашата вечеря, мисис Макдоналд, и мисля, че ще стигне за всички нас.
Гомес плати на момчето, което хукна през глава със своето току-що придобито богатство, и се качи в стаята. Мисис Макдоналд се върна в кухнята, за да приготви дорадото за грила. Гомес се изми, избръсна и смени облеклото си, като облече памучни панталони с кремав цвят и ярка плажна риза е къси ръкави. Реши, че би могъл да удари една голяма и много студена бира и измина обратно пътя през града до бара на „Куотър Дек“.
Все още бе седем часа, но градът изглеждаше съвсем тъмен в спусналата се нощ, като се изключи мъждукащата светлина, излизаща от прозорците на къщите. Появявайки се от страничните улички, Гомес навлезе в площада на Парламента с разположената в центъра му ивица от палмови дървета и трите му страни, украсени съответно от църквата, полицейския участък и хотела „Куотър Дек“.
Той премина край полицейския участък, където електрическите лампи, захранвани от бръмчащия в далечината край пристанището градски генератор, все още светеха. От тази малка, издялана от коралови блокове сграда главен инспектор Брайън Джоунс и безукорно облечените в своите униформи двама сержанти и осем полицаи представляваха закона и реда в един град с най-ниската криминална престъпност в западното полукълбо. Идващ от Маями, Гомес можеше само да се учудва на едно общество, което не познаваше наркотиците, гангстерите, престъпниците, проституцията, изнасилванията; в което имаше една банка (все още необирана) и половин дузина обявявани кражби годишно.
Той въздъхна, мина пред затъмнената църква и влезе през входа на „Куотър Дек“.
Барът се намираше вляво. Той седна на един висок стол в далечния ъгъл и поръча голямата си студена бира. Щеше да мине още един час преди да се приготви рибата, време достатъчно за още една бира след
