никой не можеше да го свърже с убийствата. Идеята беше на Леми. Винаги той вземаше огромните суми, за да ги занесе на убиеца. Преди да премине към разузнаването, Леми бе работил в сапьорни части и разбираше от експлозиви. Дьо Форж се замисли върху убийството на президента и премиера. Дали Леми трупаше състояние за сметка на армията?
Дьо Форж беше раздразнен и объркан, а трябваше да се съсредоточи изцяло върху операциите „Аустерлиц“ и „Маренго“. Размишленията за двамата убийци, ако изобщо бяха двама, губеха ценно време. „Ще го обмисля пак, когато се върнат с парите“ — каза си той. А и проблемът с Пола Грей скоро щеше да бъде разрешен.
43.
Майор Жул Леми беше саможивец. Охраната му го изнервяше и той остави двамата офицери да седнат на задната седалка. В черната нощ фаровете осветяваха надалеч голата студена пустош, в която не се забелязваше и следа от живот.
Намираха се на около три километра от малкото селце с телефонната кабина в края на къщите. Никой от жителите нямаше да може да забележи Леми, докато той претърсваше земята около кабината, за да намери оставената торба. При положение че парите наистина бяха там, разбира се.
Бертие седеше зад празната седалка до шофьора. Държеше револвера в скута си, здраво хванал дръжката. Беше го извадил от кобура тайно, защото знаеше, че Леми щеше да възрази.
Досега нито един от двамата лейтенанти не бе проговорил. Знаеха прекрасно, че Леми ги ненавижда, и се стараеха да не нарушават тишината. Бертие беше нащрек. Неприятно му беше това пътуване в мрака без ескорт. Смяташе, че така представляват чудесна мишена. В момента, в който отново се сети за това, Леми намали, за да премине един опасен остър завой. Изведнъж силен пукот вцепени и тримата. Бертие пръв разбра, че бяха чули изстрел. Миг след пукота стъклото до другия офицер се пръсна и малки остри парчета обсипаха лейтенанта. Бертие видя дупка и в своя прозорец. Свали кепето си. Част от козирката му беше отнесена.
— Карайте! — извика той на Леми. — По нас стрелят! Това беше куршум…
Леми рязко настъпи газта. Колата се намираше в началото на дълъг прав участък и майорът подкара на зигзаг по него. Стараеше се да няма ритъм в честите му извъртания на волана. Колата стремглаво политаше ту вляво, ту вдясно, но беше невъзможно да се предскаже следващото движение. Леми наистина бе превъзходен шофьор.
— Някой ранен ли е? — попита той, докато караше.
— Лицето на партньора ми е нарязано, но мисля, че ще оживее.
Бертие се бе отървал невредим. Куршумът бе изхвърлил парченца от стъклото в лицето на офицера до него, но на излизане чрез срещуположния прозорец острите късове бяха отлетели навън. Вледеняващият студ се промъкваше в колата през двете дупки. Дълбока падина следваше правия участък и Леми спря, когато стигнаха на дъното й. Заповяда на подчинените си:
— Докато претърсвам телефонната кабина, вие заемете позиция — разделете се и се отдалечете от колата. Ще се справите ли, лейтенант Шабер?
— Мисля, че да, сър…
— „Мисля“ не е достатъчно.
— Ще се справя, сър — бързо отвърна лейтенантът.
С голяма носна кърпа той попиваше кръвта от лицето си. Когато Леми отново потегли, Шабер опипа с пръсти кожата си, но в нея не бяха останали стъкла. Майорът спря на няколко метра от телефонния апарат. Офицерите излязоха от колата. Леми изтича приведен до кабината, освети я с джобното си фенерче. Вътре нямаше нищо. Намери торбата там, където Манто бе казал, че ще бъде — отзад. Торбата беше същата — Леми я позна по едно мръсно петно. Връвта, която стягаше отвора й, беше развързвана и после отново завързвана, но с различен възел. Занесе я до колата и я остави на предната седалка. Лейтенантите скочиха отзад и Леми потегли обратно към щаба. Тревожеше го въпросът какво щяха да открият в чантата. Страхуваше се и от следващи куршуми.
След като изслуша доклада на Леми, Дьо Форж излезе от кабинета си в ледената нощ, без да вземе шинела си. Спря с ръце на кръста, загледан в дупките от куршума на прозорците на колата. Кимна към Бертие и Шабер:
— Качете се в колата и седнете така, както е било при изстрела. Когато влязоха, Бертие се приведе леко напред — спомни си, че в момента на изстрела се бе канил да каже нещо на Леми. Дьо Форж се втренчи в положенията на телата на двамата лейтенанти, като си припомняше собственото си премеждие в лимузината. После даде знак на офицерите да излязат.
— Вземи ново кепе от склада — каза Дьо Форж на Бертие, видял откъснатата козирка.
— За малко не ме улучи, генерале.
— Не е искал да те улучва. Отново се е целил на сантиметри пред лицето ти. — Генералът погледна Леми. — Ето я и обещаната демонстрация. — Дьо Форж отново се обърна към лейтенантите си. — Вие се връщайте в частите си. Ти, Бертие, облечи цивилни дрехи и тръгни незабавно към Аркашон. Провери къде е онова момиче и докладвай веднага на майор Леми…
Отправи се към кабинета си, следван от майора. Торбата лежеше на бюрото му. Дьо Форж я посочи:
— Отвори я и провери парите.
В това време влезе и друг майор — от финансовата служба на Генералния щаб. Преди да постъпи в армията, беше работил в една френска банка. Леми изсипа торбата на бюрото. Дьо Форж взе една банкнота от хиляда швейцарски франка и я подаде на новодошлия:
— Истинска ли е?
Офицерът извади лупата си, а Дьо Форж нервно закрачи из кабинета. Финансистът запали лампата на бюрото и внимателно разгледа банкнотата. После остави лупата и каза:
— Фалшификация. При това умела. Но все пак фалшификация.
Дьо Форж безмълвно подаде на офицера още две банкноти. Той повтори процедурата с лупата.
— И тези са фалшиви. Сигурен съм.
— Могат ли да бъдат изплатени от банка? Да не са ги забелязали там?
— Невъзможно. Банкнотите са с висока стойност. Банките не биха могли да се излъжат. Понякога стават и грешки. Но три фалшиви банкноти на едно място? Абсурд!
— Благодаря ви, майоре. Свободен сте. Не казвайте на никого за тези пари. Налага се да проведа разследване.
— Е, майор Леми? — тихо произнесе той, когато останаха сами. Леми изглеждаше объркан и притеснен. Вдигна в ръка една пачка пари:
— Номерата са поредни. А не бяха, когато ги проверявах преди.
— Мислиш ли, че нашият английски приятел Птицата ни пързаля?
Въпросът беше коварен. Леми внимателно обмисли отговора си. Стисна устни и после каза:
— Не. Никога не ми е минавало през ума. С парите си той купува приятелството ви, а оттам и възможностите за оръжеен бизнес със страните, близки на Франция.
— Прибери всичко това и го сложи в сейфа.
Когато Леми излезе, доверието на Дьо Форж в Манто бе станало много по-голямо, отколкото доверието му в майора. Но сега трябваше да се съсредоточи върху операция „Маренго“.
Същата тази сутрин, когато Дьо Форж проверяваше парите от Манто, Хелмут Шнайдер закусваше в едно кафене в покрайнините на Карлсруе.
След срещата си с Виктор Роузуотър във Фрайбург той се отправи на север по автомагистралата. Изглеждаше съвсем различно. Преди да влезе в колата, бе прибрал в един куфар черните очила, бастуна, палтото и обувките и бе оставил куфара в дъното на багажника.
Сега носеше чист пуловер, джинси и фуражка от тези, които обикновено си слагаха германските студенти. Бавно отпиваше от горещото кафе, спокойно дъвчеше сандвича. От време на време поглеждаше часовника си.
Веднага щом отвориха Централната поща на Карлсруе, той паркира близо до сградата. Излезе от
