преглътна — и го загуби. Беше заради тези записки. А те са наистина важни. Това първо.
— А второ? — попита Туийд и се опита да скрие облекчението си.
— Мисля, че е ужасно тялото на Джийн да лежи там при… вие знаете къде. В студа и калта. Знам, че за нея вече няма значение, но…
— Не се тревожи — прекъсна я Туийд. — Група от агенти на Лазал вече тръгнаха от Бордо, за да вземат тялото и да го донесат в Париж. Предполагам, че в момента летят за насам.
— Слава богу! И още нещо.
— Какво?
— Ще дойда в Париж само при условие, че се върна веднага тук. Знаете с кого съм се захванала.
Калмар, помисли си Туийд. Не й каза за реакцията на Лазал при съобщението за смъртта на Буржойн. Бързо обмисли молбата й.
— Съгласен съм.
— На условието, което поставих?
— На молбата ти, Пола — поправи я той.
— Съжалявам. Разбира се, че беше молба.
— Е, съгласих се.
— А агентите на Лазал? Знаят ли къде да я намерят?
— Нюмън много подробно ми обясни как се стига до мястото. Обади се преди доста време. Повтарям ти, тя вече лети насам. Ще те чакам с нетърпение. Сега ми дай Бътлър.
Когато свърши разговора си с Бътлър, в кабинета влезе Кулман. В ръка държеше лист от факса. Подаде го на Туийд:
— Току-що дойде от Висбаден. Оказа се прав. По дяволите, винаги се оказваш прав.
В „Атлантик“ екипът на Туийд бе измислил най-простото разрешение на проблема с подслушването на телефона. Това можеше да стори само някой от администраторите, които обслужваха и малката централа на хотела, а Нийлд се бе сприятелил и с двамата. И двамата пушеха — дневният администратор обичаше „Житан“, нощният — „Голоаз“. Нийлд винаги разполагаше с няколко пакета от двата вида и с достатъчно пари за бакшиш, когато ги молеше за неща като сандвичи или топло кафе в стаята. Стана му навик да слиза във фоайето винаги, когато горе провеждаха важен телефонен разговор. А за да не станат много съвпаденията, той често ги навестяваше на рецепцията, за да си побъбрят.
Когато Бътлър свърши разговора си с Туийд, Пола го попита какво му беше казал. Бътлър приятелски я хвана за ръката:
— Любопитна сврака. Пийт и аз ще те придружим до хеликоптера, за да се уверим, че отлиташ жива и здрава. Когато се върнеш, трябва отново да поемем охраната ти тук и да не те изпускаме от поглед. Туийд наистина много държи на това.
— Имам чувството, че той съвсем не ни казва всичко, което знае. Като че ли ме използва за примамка и всеки момент очаква да ме нападнат.
— Туийд знае какво прави. — Бътлър погледна часовника си.
— Не си спала изобщо, а трябва призори да се качиш на вертолета. Защо не подремнеш?
— Прав си. — Тя седна на леглото, а лицето й беше разтревожено. — Ей сега ще се просна.
— Май си притеснена…
— Скоро се сетих за нещо, което се случи в Олдбърг. Не ме питай какво — трябва първо да го обмисля. Тревожа се и за Боб. Какво ли става в Бордо?
— Сигурно сградата има заден вход откъм „Пасаж Емил Зола“ — каза Изабел. — Както при апартамента на майка ми.
— Тогава ще опитам веднага. Преди войниците да щурмуват къщата.
— Ние ще опитаме — рече твърдо Изабел. — Ще използваме друга разновидност на трика при моста. И недей да спориш с мен. Познавам по-добре улиците в града.
Тя го хвана под ръка, нагласи шала около раменете си, притисна се в Нюмън и го загледа с очи, пълни с любов. Тръгнаха по улицата и когато един войник се обърна към тях, Изабел хвана косата на Нюмън, наведе главата му и жадно го целуна. Войникът се ухили и ги остави да минат покрай него.
Свърнаха по „Емил Зола“ и се шмугнаха незабелязани в тясната алея към другия вход на сградата. Миришеше на гниещи боклуци и Изабел сбърчи нос. В края на алеята имаше врата. Момичето извади фенерчето, дадено й от Нюмън, и го включи. Видяха металната решетка пред говорителя на домофона — мръсна и ръждясала. Имаше и звънец. На него пишеше „Жан Пико. 3-и етаж“.
— Под това име ли се крие Щал?
— Да — отговори Нюмън и огледа алеята. Наоколо нямаше жив човек. — Странно, че не виждаме войници тук.
— Ти самият щеше да пропуснеш входа на алеята. Те също не са го забелязали.
— Вярно — Нюмън гледаше нагоре към покрива. — Нашият човек живее на последния етаж. Е, да започваме.
Натисна копчето на звънеца и долепи ухо до разпадащата се решетка. Дали проклетото устройство още работеше? Обади се глас на френски:
— Кой звъни? Човек не може да си легне от вас!
— Гемлин — каза Нюмън и повтори: — Гемлин.
— Качете се бързо.
Когато чуха избръмчаването на механизма, освобождаващ бравата, Изабел натисна вратата. Нюмън веднага дръпна назад момичето и пъхна крак в процепа. Взе фенерчето от ръката й и бързо прекара лъча му по дървената каса. Не видя кабели. Нямаше следи от поставено взривно устройство. Дали наистина войниците не знаеха за този вход?
— Алеята отбелязана ли е на картите? — попита той.
— На тези, които съм виждала — не. Да побързаме, ако искаш, а?
Тя се втурна напред и за малко не се подхлъзна на заледената мозайка. Нюмън насочи фенерчето над главата й и освети старо стълбище с железен парапет. Въпреки голямата чанта, преметната на рамото й, Изабел с лекота се заизкачва нагоре. Той я последва, раздразнен от последната й иронична забележка, като осветяваше стълбите пред краката й. Беше затворил с крак вратата към алеята.
Изабел бързо тичаше нагоре, а чантата се люшкаше покрай бедрото й. Нюмън очакваше всеки момент да чуе приглушения тътен от взривяването на главния вход. Дали бяха влезли в капан? Единствено мисълта за Щал го караше да продължава нагоре. Агентът на Кулман се бе прикривал толкова дълго. Сигурно беше наистина смел човек.
Стъпалата бяха каменни, студени, издълбани в средата от господ знае колко хиляди крака, изкачвали ги през дългите години. Миришеше на плесен и гнило. Миришеше на запуснато. Половината от хората в този град живееха в подобни къщи. Там вероятно миришеше по същия начин. На разруха. Стигнаха последния етаж.
Нюмън вдигна фенерчето и видя името на табелката до вратата. Изабел натисна бутона на звънеца и задържа палеца си върху него. Оставаше им малко време.
Вратата се открехна, спряна от поставената отвътре верига. Лицето, което надникна през процепа, не бе такова, каквото Нюмън очакваше. Кръгло, с буйна коса и рунтав мустак. Очите гледаха иззад очила с рогови рамки.
— Гемлин — бързо каза Нюмън. — Войниците са обкръжили сградата. Трябва веднага да изчезнем оттук.
— Англичанин ли сте? — попита на английски.
Нюмън се учуди — досега всички го бяха приемали за французин. Заговори на английски:
— Да. Искате ли да се измъкнете, или не? Рискувахме живота си…
— Влизайте.
Вратата се затвори за миг, веригата бе свалена, после Щал отново я отвори и я заключи след тях. С едната си ръка пусна резето. В другата държеше граната. Нюмън я погледна, после се обърна към немеца. Беше нисък, тантурест, но излъчваше енергия и живост. Очите му изучиха Нюмън, после Изабел. Щал обясни:
