„Сеньор, товарът е много опасен. А количеството също е голямо — най-голямото досега. Сигурно не искате някой неприятен инцидент, който би могъл да повреди кораба.“
„Искам резултати! Условията ви за работа са прекрасни. Морето е спокойно. Прогнозите за времето над Бискайския залив също са добри. Колко още ще продължи товаренето?“
„Първата ми задача е да опазя кораба ви, сеньор…“
„Моята също — Доулиш бе размахал, пръста си под носа на Сантос. — Но сериозно изоставаме с разписанието. Разпореди се да работят повече хора, глупак такъв!“
„Всички водолази са долу…“
„И кога ще можем да отплаваме? Казвай!“
„Утре вечер. Ще видите…“
„Това е крайният срок. Ако не сте готови — ще те убия, обещавам ти…“
Доулиш свърши още две неща, преди да тръгне за имението си. Влезе в кабината и написа закодирано съобщение. Подбра внимателно думите си:
„Товарът ще бъде доставен на уреченото място след седемдесет и два часа. Следващият сигнал от мен ще бъде последен. Тогава ще съобщя точния час. Птицата.“
Сам го занесе на радиста. После се отправи към палубата зад мостика. Специалният му самолет, който можеше да каца на земя и вода, стоеше на малка издигната платформа. Доулиш се приближи до пилота и каза:
— Искам да те видя как ще излетиш и как ще кацнеш на кораба.
Самолетът представляваше умален и леко изменен вариант на вертикално излитащите „Хариър“. След заповедта на Доулиш двигателите му изреваха, той се отдели от площадката и се заиздига право нагоре. Пилотът го задържа над катамарана, а после се спусна и кацна точно на предишното място. Най-после доволен, Доулиш се отправи към Гренвил Грейндж. Но тук вече го чакаше неприятна изненада — съобщение от главен инспектор Букенън от отдел „Убийства“ на Скотланд Ярд, че ще го посети преди обед.
— Какво ли пък иска този идиот? — запита се на глас той, застанал до прозореца с поглед върху яхтата.
Доулиш бе решил, че са приключили с разследването на смъртта на Карин Роузуотър. Някой нервно почука по вратата. Той грубо извика на натрапника да влезе. Появи се прислужник в бяло сако:
— Имате посетители. Някои си главен инспектор Букенън и сержант Уордън. Имали сте уговорка.
Доулиш му каза да остане на мястото си. Отвори шкафчето с напитките и си наля огромна доза уиски. Изпи го чисто на две големи глътки, облиза плътните си устни и затвори барчето.
— Сега можеш да кажеш на копелетата да влязат.
Първото нещо, което Букенън забеляза, беше костюмът за езда на Доулиш. Лордът изглеждаше малко странно в него — все пак беше краят на ноември. Носеше и твърда шапка. Бе застанал с гръб към камината, в която приятно пропукваха горящите съчки. В ръката си държеше камшик. Вдигна го за поздрав към посетителите си и посочи дивана:
— Седнете там, ако обичате.
Букенън се усмихна на себе си, докато се настаняваше. Уордън неудобно седна до него. Светлината от прозореца падаше точно в лицата им. Това беше стар трик — да останеш в сянката, а светлината да блъска посетителите ти в очите.
Доулиш се намръщи, когато влезе друг човек. Новодошлият се спря и внимателно огледа стаята. Сякаш търсеше всичко друго, само не и собственика й.
— Вие пък кой сте, по дяволите? Съобщиха ми само за двама служители на Скотланд Ярд.
— Специален отдел. — Туийд вдигна личната карта, изготвена в техническата лаборатория. Спокойно я прибра в джоба си, преди да продължи: — Значи неправилно са ви съобщили. Трябва да ви задам няколко важни въпроса, но ще изчакам инспектор Букенън. Той е с предимство.
— Нищо не разбирам. Сядайте. Ето там.
Камшикът посочи дивана, където имаше място за трети човек. Туийд не му обърна внимание. Приближи се до стол с красива резба, поставен до стената с камината. Седна на него и остана встрани от Доулиш, така че той трябваше да се извърне, ако искаше да го погледне. Букенън се подсмихна, разбрал тактиката на Туийд.
— Предпочитам стол с твърда облегалка. Нека инспекторът започне с въпросите си — каза Туийд.
— Той все още не се е легитимирал — процеди Доулиш. Букенън това и чакаше. Стана, приближи се до лорда, показа му картата си и остана на мястото, подпрян с лакът на полицата над камината, доста по-висок от домакина си. Извади една снимка.
— Познавате ли тази жена?
— Не.
— Хайде, лорд Доулиш. Снимката не е на фокус, а вие почти не я погледнахте. Кажете ми познавате ли жената.
— Коя е? — попита Доулиш, като взе в ръка подадената му снимка.
— Вие ще ми кажете. Май не искате да отговорите на въпроса ми. Значи я познавате.
— Глупости! Никога не съм я виждал. За какво е всичко това?
Доулиш върна фотографията на Букенън. Обърна се към Туийд, който го гледаше, кръстосал крака и прибрал ръце в скута си. После хвърли камшика на една маса, метна шапката си след него и пъхна ръце в джобовете на бричовете си.
— Това — продължи Букенън със същия равен тон, — което разследваме, е бруталното убийство на Карин Роузуотър в блатата край Олдбърг. Недалеч оттук.
— И защо дойдохте при мен?
— Защото свидетелката на убийството Пола Грей ни разказа за поне петима мъже — едри, въоръжени, с маски на лицата, които преследвали двете жени в лодка от Дънуич. Разбрах, че на „Стоманеният лешояд“ имате водолази, затова и се заинтересувах от вас.
— Дейността ми край Дънуич е благотворителна — без да печеля, аз наемам водолази за изследванията на селището, погълнато от морето преди години.
— Значи признавате, че за вас работят водолази — думите на Букенън прозвучаха като обвинение. — Целта ми е да открия членовете на групата, която е преследвала двете момичета и по-късно удушила едното от тях.
— Все още не разбирам защо дойдохте при мен.
Гласът на Доулиш бе станал агресивен. Бе започнал все по-често да поглежда към часовника си — позлатен „Ролекс“.
— Защото — отвърна спокойно Букенън — се оказа трудно да открия тези хора. Проверявате ли миналото на водолазите си, преди да ги наемете?
— Извънредно внимателно. — Доулиш се обърна с лице към Туийд, раздразнен от немигащия му втренчен поглед. — А вас какво ви интересува?
— Освен благотворителните си дейности вие се занимавате и с оръжейни сделки, от които сте натрупали състоянието си. Снабдявате ли с оръжия Франция? — попита Туийд.
— Франция има своя индустрия.
— Не отговорихте на въпроса ми. Корабът ви „Стоманеният лешояд“ някога акостирал ли е във френско пристанище?
— Вижте, вече започна да ми омръзва. Човек с работа като моята — основните ми интереси, между другото, са в областта на търговията с храни — има нужда от почивка и разтоварване. Надявам се, не ви изненадах — добави саркастично той. — С „лешояда“ обикалям из целия свят.
— Значи е кораб с двойно предназначение — тихо каза Туийд.
Доулиш замръзна. Изгледа с ненавист мъжа срещу себе си. Ако погледът му можеше да убива, от Туийд нямаше да остане нищо.
— Какво, по дяволите, искате да кажете?
— Лошо ли се изразих? — попита невинно Туийд. — Исках да кажа, че с „лешояда“ вие изследвате дъното и пътешествате по света. Служи ви за две неща, нали?
Букенън се намеси, като подаде визитката си на Доулиш:
— Изпратете ми на този адрес пълния списък с имената на водолазите. Сам ще проуча миналото им.
