— Ела с мен. Не си видяла всичко.
Заизкачва се по стълбата и тя го последва. Гредите на покрива бяха съвсем сухи. Явно от никъде не капеше. Бътлър стъпи на дървената площадка под капандурата и се дръпна встрани, за да може жената да погледне през стъклото. Оттук цялата местност се виждаше като на длан. Полетата се простираха чак до хоризонта. Нямаше никакви дървета. Имаше танкове. Много танкове, уверено напредващи към фермата.
— Неприятна картинка — опита се да остане спокойна Пола.
— На учение са — обади се зад тях Щал. Бе ги последвал по стълбата. — Е, поне не ни виждат. Може да променят посоката си.
Пола усети как стомахът й се свива на кълбо, докато гледаше навън. Тук-там над полето пълзяха облаци ледена мъгла. Танковете преминаваха през тях и продължаваха пътя си като акули, търсещи плячка. Щал, както винаги, бе готов за действие.
— Колата е ремонтирана. Да тръгнем обратно на север, така…
— По-добре погледни на север — прекъсна го Бътлър.
Пола и Щал едновременно обърнаха главите си. Танковете се приближаваха от три посоки — север, запад и юг. Чисто беше само на изток. А пътят водеше от север на юг.
Бътлър се спусна долу, последван от останалите. Погледна през прозореца към другата, отделена от хамбара, постройка. Останките от фермерското жилище се намираха на около десетина метра от тях. Бътлър се обърна и нещо прошава в колата. Нюмън най-после се бе събудил. Изпълзя навън и се вторачи в краката си, затънали в сламата. Огледа се изненадано и спря погледа си на Бътлър:
— Какво, по дяволите, става? — погледна часовника си. — Вече е следобед. Трябваше да сме в Ланд…
Пола му наля кафе. Той жадно го погълна и подаде чашата си за още, докато Бътлър накратко му разказваше за случилото се.
Вече напълно разсънен, Нюмън бързо се изкачи по стълбата към площадката под капандурата, за да огледа положението сам. Бътлър и Щал го последваха, а Нийлд остана с Пола долу. Танковете се бяха приближили още и сега изглеждаха огромни. Непобедими, всяващи ужас стоманени чудовища.
— Оставаме тук — реши Нюмън. — Ако се опитаме да избягаме, ще ни използват за учебна мишена, без да се замислят.
— Ако се стигне до това, и ние ще очистим няколко души. Командирите на танковете са се изправили в куполите си — каза Щал.
Докато говореше, измъкна от чантата своя „Хеклер и Кох“. Беше избърсал ръцете си с парцалите, намерени в колата.
— Прибери автомата — нареди Нюмън. — Можем само да чакаме и да се надяваме.
— Ако има на какво… — тихо додаде Бътлър.
Пола също се бе изкачила при тях. Загледа танковете като хипнотизирана. Три от машините бяха съвсем близо. Първата от тях изведнъж ускори и се понесе с рев напред. Чуваше се зловещото дрънчене на гъсениците по каменистата почва.
— Господи! — прошепна Пола.
Виждаше се съвсем ясно сержантът в купола на танка. Беше млад, носеше шлем и диво ръкомахаше. Машината се движеше безпощадно напред към фермерската къща. Намали, преди да стигне до нея, и с лекота се качи върху полусрутената й стена. Тя не издържа под тоновете стомана и рухна цялата, а след нея паднаха покривът и другите стени. Погълнат от облака прахоляк, танкът започна да мачка под гъсениците си развалините на къщата. Младият командир отново махна с ръка и изкрещя в шлемофона си. Пола ясно чу заповедта.
— Сега плевнята! Прегази я…
Последната й мисъл беше, че все пак бе успяла да се обади на Лазал от апартамента на Изабел, докато французойката правеше сандвичите. Съобщи му, че се отправят на юг и остави телефонния номер на апартамента.
Туийд се бе върнал в Министерството на вътрешните работи рано сутринта, когато Нюмън и останалите вече бяха поели към Ланд. Самолетът му беше задържан на лондонското летище поради съобщение за поставена бомба. Отлетя с пет часа закъснение.
Лазал, току-що прибрал се от „Рю дю Сосайе“, седеше в кабинета си. Изучаваше картата, когато Туийд влезе запъхтян.
— Къде е Навар?
— Има спешно заседание на кабинета. Няма начин да го измъкнем. Какво има?
— Според моите изчисления остават по-малко от шестдесет часа до началото на атаката на Дьо Форж. На летището чух, че Дюбоа е говорил на някакъв голям митинг. Казал, че скоро „народът“ щял да управлява държавата. „Народът“ означава той като министър-председател, доколкото разбирам.
— И аз чух за тази реч. Защо казваш по-малко от шестдесет часа?
— Защото Дьо Форж чака само доставката на оръжие — ракети и гранати с нервнопаралитичен газ предполагам, — преди да удари. Оръжията ще пристигнат на борда на „Стоманеният лешояд“ — кораба на милионера лорд Дейн Доулиш.
— Катамаранът, за който ми разказа, преди да тръгнеш за Лондон?
— Точно така. Мисля, че знам къде са скрити оръжията. Скоро се сетих за нещо, което Пола ми бе казала. И всичко се връзва с Калмар. Знаех си аз…
— Къде е сега корабът?
— Закотвен в неутрални води край Дънуич, на източния бряг на Англия.
— Тогава защо не го задържим и претърсим?
— Защото нямам доказателства за теорията си. — Туийд закрачи нервно из стаята. Помисли си, че на Лазал вероятно всичко това му звучеше доста странно. — Виж, проблемът е, че катамаранът официално домува в Харуич. Там на два пъти са го претърсвали основно. Било е за наркотици. Не открили нищо. А Доулиш е известен във висшето общество. Финансира щедро политически партии. Знам, че съм прав, но, както ти казах, не мога да го докажа.
— Можем да изпратим самолет на бреговата охрана. Знаем ли предстоящия курс на кораба?
— Към Аркашон. Бискайския залив — кратко отвърна Туийд.
— Ще го предложа на Навар. Аз нямам необходимите правомощия. Спомена Пола. Тя ми се обади малко преди да пристигнеш…
Замълча, когато влезе Кулман без сако, само по измачканата си риза. Държеше в ръка незапалена пура. Човек би помислил, че ще умре без нея. Лазал му махна да седне и продължи:
— Пола шепнеше по телефона. Сякаш се страхуваше да не я подслушват. Каза, че целият екип, включително и Егон, се отправя на юг…
— Браво! — избухна Туийд. — Чудесно! И откъде се обади тази глупачка?
— От апартамента на Изабел Томас. Каза и номера там.
— Дай ми го. Бързо, Рене. Дано още не са тръгнали.
— Щал ще им бъде от помощ — увери го Кулман.
— Знам това. Но имаме спешна нужда от записките на Джийн Буржойн…
Пое си дълбоко въздух, когато Лазал му подаде телефона. Чудеше се как да разговаря с Изабел, ако тя вдигнеше слушалката. Така и стана. Отговори веднага, явно беше будна в този късен час.
— Пола там ли е?
— Пола ли? Коя Пола? И кой се обажда?
— Близък приятел, колега на Робърт Нюмън.
— Този пък кой е? Да не говорите за журналиста? Виждала съм снимката му по вестниците. Я ми го опишете, за да съм сигурна, че не ми правите номера. Може да сте си измислили името в последния момент. А вашето още не сте казали.
Изабел звучеше точно като жена, свикнала да я будалкат по телефона. Играеше съвършено. Туийд се
