Собственикът й трябваше да се намира на борда, но Рей не видя и следа от него. Явно се бе унесъл в сладка следобедна дрямка.
„Сержантът“ безшумно стъпи на мократа палуба. Огледа се за последен път, за да се убеди, че никой не го наблюдава. Извади малката бомба и натисна кончето, което активираше електромагнита в нея. Клекна и прикрепи бомбата към металната лента, опасваща кабината. Натисна второ копче и часовниковият механизъм започна да отмерва времето. Рей имаше точно пет минути, за да се отдалечи.
Забърза към колата си, сякаш раздразнен от дъжда, който се бе засилил. Хвърли въдицата и торбата на задната седалка, седна зад волана, запали двигателя и зачака. Колата се намираше на около четиристотин метра от яхтата. Погледна часовника си. Оставаше една минута.
Дъждът приглуши експлозията, но ударната вълна разтърси колата. Разкъсан, корпусът полетя във въздуха заедно с част от палубата. При падането си във водата тежките парчета от яхтата вдигаха огромни фонтани. Кърмата бе останала до брега, здраво привързана, и сега от нея се заиздига черен дим. За миг лумна огън, но дъждът от падащи късове бързо го угаси.
— Свършихме още една полезна работа — каза на себе си Рей.
Потегли веднага. Имаше среща с Бертие на брега южно от Аркашон. Рано следобед трябваше да са стигнали в Ланд.
От борда на друга яхта Роузуотър видя експлозията. Бе преместил базата си тук, очаквал подобен ход от страна на Дьо Форж. Беше взел и основната част от техническото си оборудване.
По-рано, но време на разговора си с Оскар, той беше забелязал през мрежестите пердета на илюминаторите неочакваното появяване на Бранд, забързан нанякъде край брега на пристанището.
Роузуотър не вярваше в случайните съвпадения. Само това го бе спасявало от провал досега. Където и да се намираше, винаги се подсигуряваше с второ, резервно убежище. И сега не бе повярвал в случайното присъствие на Бранд тук.
Когато водата в района на експлозията се успокои, Роузуотър сви рамене. Не го уплашиха — отдавна бе свикнал с рисковете на професията си.
Беше нощ и Нюмън седеше зад волана на колата, поела по нощното шосе към Ланд. До него Пола следеше маршрута по картата. Зад тях бяха Нийлд и Щал. В дъното Бътлър внимателно наблюдаваше пътя през задния прозорец.
Бяха изгубили много време и сега Нюмън бързо караше по шосе Н10, водещо към границата с Испания. Бяха спрели за малко на едно крайпътно ресторантче, където се хранеха шофьорите на камиони. Помещението беше пълно с дим от евтини цигари и Нюмън се спря на вратата, за да свикне със синкавата мъгла вътре. Вонята на прегоряла манджа се смесваше с острия мирис на бира. Всички маси бяха заети. Някои от посетителите стояха прави. Нюмън си проби път до бара и поръча чаша перно. После заговори на френски шофьора до себе си:
— Тръгнал съм към границата. Отивам на почивка в Испания. Но не знам откъде да мина — навсякъде е пълно с танкове.
— Продължавайте спокойно на юг. Аз идвам от Сан Себастиян. Танковете тръгнаха на север. Пътят е чист. Какво мислите за Дюбоа? Аз му нямам никакво доверие. Бас държа, че иска да влезе в правителството. Ей на това му викам политика — шофьорът се изплю на пода. — Мразя ги всичките. Заминавай спокойно на почивката си, приятелю…
Продължиха към Ланд и скоро гъста гора огради от двете страни шосето. Виждаха се следи от танковете — съборени дървета, разоран асфалт, клони, изхвърлени на шосето.
Малко преди зазоряване стигнаха Сен Жиронс, селото, където живееше Мартина. Моше бе казал, че малката й къща се намира в края на селището. След известно време откриха мястото. Нюмън с тревога установи, че всичките прозорци на къщата светят. Взе Пола със себе си и натисна звънеца. На изток се показваха първите бледи ивици на зората. Никой не отговори на позвъняването и Нюмън почука на вратата. Дочуха шум от тътрещи се чехли. Вратата се открехна, спряна от тежка верига. Отвътре надникна Мартина, напълно облечена.
— Помните ли ме? — тихо попита Нюмън. — Това е Мари. Не сме сами — в колата има наши приятели.
— Въоръжени ли сте?
Нюмън се изненада от въпроса й. Не знаеше кой отговор ще я успокои. Изведнъж разбра, че старата жена е много изплашена.
— Да, въоръжени сме…
— Влезте. Май пристигате навреме. Но не е сигурно. Помните ли пътя за гробището? Готвят се да убият още един човек. Пристигнаха с лодки… Видях ги от плажа… Гумени лодки с мотори. — Мартина хвана ръката му. — Видях един човек с вързани на гърба ръце. Мръсниците пак ще убиват. Побързайте! Може да стигнете навреме…
— Тръгваме…
Наложи се да оставят колата, когато пътеката сред дърветата стана прекалено тясна. Небето изсветляваше, но слънцето още не се беше показало. Слязоха от колата и се затичаха през гората, водени от Нюмън.
Бяха близо до морето. Чуваха рева на прибоя, а солта във въздуха гъделичкаше ноздрите им. Носеше се аромат на борове, който Пола обожаваше, но сега единствената й мисъл беше да стигнат навреме.
Бяха поспорили с Нюмън пред вратата на Мартина. Грешката му беше там, че лошо формулира предложението си:
— Ще е добре някой да остане и да пази Мартина. А и ще бъде по-безопасно за теб, ако стоиш тук…
— По-безопасно? — бе избухнала тя. — Май ме имаш за обикновен пътник. Някой, който по всяко време можеш да свалиш от влака, щом стане напечено. Губиш време, Нюмън. Аз идвам с вас…
Нюмън лесно се ориентираше сред дърветата. Скоро меката почва под краката им се смени с по- отъпканата земя на пътеката. Щал вече бе извадил автомата си, когато Нюмън вдигна ръка и прошепна:
— Стигнахме гробището.
— Тези купчини пръст гробове ли са?
— Да. Мисля, че чух глас вляво от пътеката. Да вървим!
Продължиха напред сред боровете. Нюмън вървеше в средата. Пола и Щал тръгнаха от двете му страни, а отзад останаха Бътлър и Нийлд. Всички стискаха оръжията си. Скоро излязоха на открито и видяха оловното море, набраздено от безбройни вълни.
Пола рязко си пое въздух. Ужасена, притисна с длан устата си. Намираха се на една от пясъчните дюни. Беше времето на отлива и пяната на вълните достигаше до една безкрайна широка ивица мокър пясък.
На плажа стоеше изправен лейтенант. На очите си имаше черна превръзка, а ръцете му бяха стегнати зад гърба и завързани за дървен кол, забит в пясъка. Лицето на лейтенанта бе обърнато на север. На няколко метра пред него стояха войници с насочени пушки. Между тях и мишената им беше застанала приведената фигура на друг мъж също в униформа. В отпуснатата си ръка той стискаше пистолет.
— Господи! — прошепна Пола. — Ще разстрелят лейтенант Бертие!
— Онзи по средата го познавам. Сержант Рей. Неприятно…
— Не можем ли да ги спрем?
В този момент Рей се дръпна назад. Вече нищо не делеше Бертие от насочените дула. Сержантът понечи да вдигне ръката си, но изведнъж над плажа прогърмя гласът на Нюмън. До него Щал внимателно се прицели.
— Не мърдайте, сержант Рей! След миг всички ще сте мъртви. Ако не вярвате…
Щал дръпна спусъка и разора пясъка непосредствено пред краката на войниците. Те се заковаха на местата си. Приличаха на восъчни фигури в музей. Нюмън повторно извика:
— Сержант Рей, наредете на хората си един по един да хвърлят оръжието си. Веднага!
Щал отново се прицели. Този път куршумите засипаха с пясък сержанта. Той застана неподвижно на мястото си и даде заповедта. Десет пушки паднаха на плажа. Нюмън извика за трети път:
— Хвърлете пистолета си, сержант Рей! Наредете на войниците да легнат един зад друг по корем на пясъка. Да образуват кръг с телата си. Един да гледа към морето, следващият — към брега. Хайде!
