Рей трябваше три пъти да обясни на войниците какво се иска от тях. Идеята на Нюмън беше добра. Главата на всеки от легналите щеше да се намира между ботушите на човека пред него. Така нямаше да могат да говорят помежду си.
— Пийт, събери оръжията — прошепна Нюмън. — И не стой на прицела на Щал. Някой може да реши да скочи.
Нийлд бързо се справи със задачата. После изхвърли пушките във водата. Нюмън му извика:
— Претърси сержант Рей.
— Чист е — отвърна Нийлд, след като опипа професионално дрехите на гнома, чието лице се бе изкривило от омраза.
— Рей! Сега ти ще развържеш лейтенант Бертие. Нийлд, придружи сержанта и го дръж под прицел.
Когато двамата мъже се приближиха до Бертие, над плажа се спусна странна тишина, нарушавана единствено от кроткото плискане на вълните. Освободен от въжетата, Бертие разкърши китките си, протегна се и се отправи с изненадваща бързина към Нюмън.
— Рей да не мърда! — нареди Боб. Нийлд не се отделяше от тях. Изражението на Рей бе станало лукаво, като на човек, знаещ нещо неизвестно за другите.
Бертие се изправи пред Нюмън:
— Слава богу! Спасихте ми живота. Нападнаха ме в лодката. Успях да се обадя в Париж — продължи той по-тихо. — Малко преди да тръгнем за насам. Казах, че искам да звънна на приятелката си. Забавих ги малко и докато бяхме в морето — преструвах се, че виждам с бинокъла светлини от кораб. Но тогава ме сграбчиха и ме доведоха тук. Скриха лодките в гората.
— Защо сте звънял в Париж? С кого се свързахте…
Нюмън не успя да довърши. Рей изкрещя с цяло гърло:
— Не мърдайте! Хвърлете оръжието или ще бъдете убити на място!
Още не произнесъл последната дума, гномът се хвърли на пясъка. Нюмън се обърна. От гората бяха излезли дванадесетина френски войници. Повечето от тях бяха насочили автомати към хората на Туийд. Другите държаха лопати. Щал настръхна, но Нюмън го предупреди:
— Недей, Егон. Ще ни разкъсат. Хвърли автомата. Повече са от нас.
Нюмън проклинаше небрежността си. На идване бе забелязал, че някои от могилите в гробището са прясно разровени. Но в бързината да стигнат до плажа не се и замисли върху това. Сега втората група войници, явно работили по заличаването на гробовете, ги бе изненадала в гръб.
Нийлд тръгна пред Рей с вдигнати ръце. Двамата скоро стигнаха до групата на Нюмън. Гномът се ухили и показа развалените си зъби. Сега видяха капитанските нашивки на униформата му. Рей погледна Пола:
— С теб добре ще се позабавляваме. После още шест трупа ще легнат на дъното. Бертие, съжалявам, ще умреш малко по-късно от предвиденото.
Вратата на стаята на Моше Щайн в хотел „Атлантик“ рязко се отвори и вътре влязоха двама мъже с шлифери. Лицата им бяха мрачни, когато впиха тежките си погледи в евреина.
По-високият, явно началникът, проговори:
— DST. Вие ли сте Моше Щайн? Ще дойдете с нас за разпит.
— Къде? И защо, ако мога да запитам?
— Не можеш — високият пристъпи напред и го удари с юмрук в лицето. Пръстенът му сцепи устната на евреина. — Тръгвай без много приказки, мръсна еврейска гнидо!
Двамата мъже го сграбчиха, избутаха го навън и го помъкнаха надолу по стълбите. Бяха тесни за тримата и по-ниският от агентите мина отзад, без да пуска ръката на Щайн. Болката се стрелна мак до рамото му. На рецепцията нямаше никой. Мъжете повлякоха Щайн към чакащата кола.
51.
Едва ли някой би познал лорд Доулиш, ако го видеше сега в Дънуич. Обут в гумени ботуши, той бавно крачеше по брега, сякаш забравил за обичайната си походка — уверена и енергична. Върху моряшкото си яке бе облякъл мушама със спусната над лицето качулка. Както обикновено, той не искаше местните жители да разберат, че се качва на кораба си.
Гумената лодка го чакаше на плажа. Екипажът видя изражението на Доулиш и се умълча. Мъжете избутаха лодката във водата, когато лордът седна в кърмата. Запалиха извън бордовия двигател и се понесоха под непрестанния ръмеж към „Стоманеният лешояд“. Сивата пелена на дъжда скриваше катамарана от погледа им. Видяха го няколко минути след като се бяха отделили от брега. Лошото време радваше Доулиш. След падането на мрака „лешоядът“ щеше да се отправи на своя нелегален курс без навигационни светлини и никой от Дънуич нямаше да разбере за отплаването.
Доулиш стъпи на палубата и веднага повика капитан Сантос в каютата си. Свали мушамата и я хвърли в ръцете на шкипера.
— Изсуши това. Ще можем ли да отплаваме довечера?
— Сеньор, щастлив съм да ви съобщя, че товаренето почти приключи…
— Почти?
— До довечера ще сме готови. Със сигурност, сеньор. Давам ви думата си…
— А аз ще ти дам указания за курса и скоростта веднага щом свършите. Хайде, махай се. И разритай малко хората си. Да действат по-бързо.
Останал сам, Доулиш отвори вградения в стената сейф. Съблече моряшкото яке и започна една по една да изважда дебелите пачки банкноти, втъкнати под колана му. Френски и швейцарски франкове. Когато затвори сейфа, вътре имаше цяло състояние.
Извади от портфейла си кодираното съобщение, което бе написал още в „Гренвил Грейндж“. Седна зад предавателя и заработи с морза. От ключа сигналите тръгваха към мостика, втурваха се нагоре по мощната антена на върха на мачтата и отлитаха към Франция. Съобщението беше кратко.
„Уговорената доставка ще пристигне утре точка оборудване и финансова помощ точка време на пристигане осем нула нула точка птицата точка.“
— Тъкмо за закуска в Аркашон — каза си на глас Доулиш.
В своя щаб Дьо Форж прочете текста на радиограмата, донесена от Леми. Скръсти ръце и безмълвно се вторачи в началника на разузнаването. Леми се насили да остане неподвижен на стола си. Дьо Форж обичаше да притиска подчинените си с мълчание. Имаше си максима, която често произнасяше пред членовете на „Черният кръг“. Последното им заседание щеше да се състои тази вечер. Максимата напълно съответстваше на характера му: „Има два начина да държиш хората си в подчинение — чрез любов и чрез страх. Аз предпочитам страха.“
— Леми — каза най-накрая, — изпрати отговор на радиограмата. Предупреди Птицата, че сме забелязали в района френски самолет на бреговата охрана. Вероятно ще направи завой над Бискайския залив. Започваме утре.
Нюмън с мъка прикриваше яростта си. Войниците поглъщаха с жадни похотливи очи Пола. Рей видя изражението му и се ухили. После го потупа по рамото:
— Позволявам ти да гледаш. След това ще те застреляме. Нея също.
Нюмън се обърна към Бертие. Той доста често поглеждаше часовника си. Странно защо. Рей тъкмо решаваше кой от войниците да започне с Пола, когато острият слух на Нюмън долови звук от приближаващи се двигатели.
Секунди по-късно оглушителният рев на няколко звена хеликоптери удави шума от прибоя. Машините се показаха над върховете на дърветата като някакви големи метални птици. Част от тях веднага изчезнаха от погледа. Нюмън реши, че кацат в просеката. От юг наближиха нови вертолети. Още преди да докоснат пясъка на плажа, от тях наскачаха безброй мъже с черни якета и автомати в ръцете. CRS.
