— Не. Лейтенант Бертие ще свърши работата. Кажи му да изчака сержант Рей да се освободи и да го вземе със себе си. Може взривяването на оная мърша да се окаже по-ефективно. Действай!
Дьо Форж изчака няколко минути, после извика сержант Рей при себе си. Когато гномът влезе, стиснал кепето си под мишница и покорно привел глава, генералът топло го поздрави и се обърна към него с истинския му военен чин:
— Седнете, капитане. Скоро се разпоредих един от телефонните ни техници да постави подслушвателни устройства на автоматите на всички офицери. Записах разговорите им и открих кой е предателят сред нас. След малко ще чуете един от записите.
— На всички офицери?
Сержантският чин на Рей му позволяваше да се движи свободно сред войниците и да докладва на командира си за техните настроения. Дьо Форж беше коварен военачалник.
— Да. Подслушваше се и вашият телефон — генералът се усмихна цинично. — Обичам да изпипвам нещата. Ето какво искам да направите…
Нюмън и останалите още не се бяха измъкнали от капана. Свечеряваше се и сивият здрач покриваше всичко наоколо. От капандурата на покрива Нюмън наблюдаваше танковете. В далечината те се подреждаха в стройни колони. Светеха само габаритите им отзад. Не бяха включили фаровете. Нюмън си спомни за известния поход на бронираните войски на генерал Гудерян през Втората световна война. Неговите танкове се бяха придвижили през нощта по същия начин — командирите на немските машини бяха следвали предния танк само по габаритните му светлини. Спусна се по стълбата.
— Още ли сме заклещени тук? — попита Пола.
— Да, за съжаление. Дано не продължат учението през нощта. Изглеждаш притеснена.
— Тревожа се за Моше Щайн. Къде е той?
— В стаята си в „Атлантик“. Предупредих го да не мърда оттам. Носят му храната горе. В момента, в който се доберем до него, един от нас ще трябва да го ескортира до Париж.
— Дали ще издържи толкова дълго, без да излиза от стаята си?
— Като момче веднъж прекарал шест месеца в едно мазе. Било е през войната. Сигурен съм, че ще издържи.
— Слава богу. Само така ще има някакъв шанс да го измъкнем.
50.
Франция гореше. В Тулуза, в Марсилия, в Тулон, в Бордо маскирани мъже носеха по улиците пламтящи лотарингски кръстове. Към тях се присъединяваха младежи, магазинери, дребни търговци. Те скоро подемаха вика на маскираните:
„За Франция! Към властта! За Франция! Към властта!“
Истерията обхващаше и по-малките съседни градове. С падането на нощта огнените кръстове заприличваха на огромни зловещи кинжали, насочени към земята.
В полетата също се издигаха пламъци. Огньовете се виждаха на километри и изпращаха все по на север вестта за началото. В Бордо Дюбоа говореше пред безчисленото множество, събрало се на Площада на победата:
— Граждани на Франция! Удари вашият час. Най-после обикновените хора ще могат да управляват страната си. Заедно ще прогоним продажниците в костюмите, които ви третираха като роби. Ще се превърнем в гордостта на Европа. Париж ще бъде прочистен от чужденците престъпници, от корумпираните министри, които купуват труда ви на безценица…
„За Франция…“
Не всички бяха излезли на улиците. Част от жителите на Бордо останаха по домовете си, здраво спуснали капаците на прозорците. В апартамента си един адвокат се обърна към жена си с тревога в гласа:
— Луиз, това ми напомня на разказите за началото на революцията от 1780-а. Прелюдията към царството на терора…
В Централна и Северна Франция картината беше по-различна. Под прикритието на нощта фермерите работеха непрестанно, помагаха и жените им. Изкарваха балите сено от плевните и ги товареха на чакащите камиони.
Офицери от DST ръководеха операцията. Внимателно записваха количествата и броя на балите, за да подготвят бъдещите компенсации от правителството.
В близост до всички пътища бяха спрели бензиновози. Чакаха на групи от по пет-шест камиона. Шофьорите търпеливо седяха в кабините си. Бяха им платили огромни суми, за да докарат товара си тук посред нощ. В кабината на всеки камион имаше дълъг маркуч. Шофьорите бяха получили малки радиопредаватели и инструкции от хората на DST.
На местата, където това бе възможно, бензиновозите бяха паркирали сред дърветата на крайпътните борови гори. Така не можеха да бъдат забелязани от самолет. Шофьорите чакаха получаването на последни заповеди по радиостанциите си.
Новините за пламтящите кръстове, за струпването на много хора и за техните призиви стигнаха в Париж. Лампите в Министерството на вътрешните работи светеха. Навар бе превърнал сградата в щаб.
Въоръжена охрана пазеше министерството. Сградата разполагаше и с най-съвършената комуникационна техника в цяла Франция. Навар бе свикал заседание в просторния си кабинет. Около масата седяха Туийд, Кулман и Лазал. Единствените хора, на които имаше доверие.
— Насрочих следващото заседание на кабинета за след три дни — съобщи Навар.
— Защо? — попита го Лазал.
— След три дни ще сме се справили с кризисното положение. Ако не успеем дотогава, то заседанието става излишно. Сигурен съм, че Дьо Форж вече е узнал новината. „Решили са, че разполагат с много време.“ Това ще си помисли той. И няма да очаква скоро да му се противопоставим.
— А мерките, които решихме да приложим? — попита Туийд.
— Мерките, които вие решихте да приложим — поправи го Навар. — Всичко върви по плана. Фермерите и шофьорите на бензиновозите са готови. Проблемът ни е там, че не знаем по кой път ще тръгне Дьо Форж.
— Шосе Н20 — каза Туийд. — Най-прекият път за Париж. Имаме нужда от информацията на Щал и Джийн Буржойн. А хората ми, които носят записките със себе си, в момента са в Ланд. Допуснаха грешка, но не мога да ги виня. Знам, че искат да ни дадат всичко наведнъж — документите и свидетелите.
— Не остава много време — тихо се обади Лазал.
— Твоят информатор още ли е в щаба на Дьо Форж? Питам заради убийството на Буржойн.
— Там е. Това убийство наистина ме потресе. Джийн беше смела жена. Днес следобед моят човек ми се обади. Съобщи, че утре вечер „Черният кръг“ ще се събере за последното си съвещание. Затова казах, че не остава много време.
— Трябва да се направи нещо — каза Навар. — Генерал Масон обяви пред кабинета, че ще отсъства за кратко от Париж. Искал да види как се провежда учението на юг.
Туийд бе готов с отговора:
— Ще направим две неща, ако се съгласите с предложенията ми. Ще продължим и с психологическата война срещу Дьо Форж. Ето първото…
След пристигането си в Аркашон сержант Рей веднага се залови за работа. Не разполагаше с много време — скоро трябваше да се присъедини към отряда на лейтенант Бертие.
Рей се бе облякъл като рибар — с мушама и качулка, спусната над лицето. Обут в гумени ботуши и хванал въдицата, уверено крачеше под слабия дъжд. През рамото си бе преметнал брезентова торба. Но вместо риба в торбата си носеше бомба с часовников механизъм.
Преди това беше наблюдавал известно време моторната яхта, хвърлил въдицата си близо до „Тайфун“.
