ядоса заради загубата на време, но тя беше нрава. Всеки можеше да се обажда. Вече бе препатила с фалшивите агенти на DST. Туийд подробно описа Нюмън, но тя продължи да го разпитва.
— Явно наистина го познавате. Според вас какво оръжие би избрал за самозащита, ако му се наложеше?
— „Смит енд Уесън Спешъл“, калибър 38 — бързо отговори Туийд.
— Съжалявам, че ви разпитвах толкова подробно, но трябваше да бъда сигурна, че наистина сте негов колега. Пола я няма. Никой няма, сама съм. Заминаха преди около половин час.
— Разбирам — Туийд внимаваше да не я уплаши. — Те не бяха ли отседнали в хотел? — попита, за да я изпита.
— Да, в „Атлантик“. Но ще останат при мен, когато се върнат. Тоест след два-три дни. Имате номера ми, така че се обадете пак.
— Мога ли да ви помоля да напускате апартамента колкото е възможно по-рядко?
— Боб… Мистър Нюмън вече ме предупреди. Обадете се пак.
— Ще трябва да направим нещо, Рене — каза Туийд, когато затвори. — Много съм разтревожен. Целият ми екип е на път за Ланд. Тези кръстчета на картата ти какво отбелязват? Местата, където Дьо Форж провежда маневрите?
— Точно така. От получените досега доклади…
— Поставил си кръстчета и на територията на Ланд.
— Да, страхувам се, че хората ти отиват в доста опасен район.
— Трябва да измислим нещо. И то бързо — Туийд замълча. — Я ми кажи, шофьорите на френските бензиновози дали биха подкрепили Дьо Форж?
— Боже мой, не! Те са си цяла мафия. Държат се много здраво. Не харесваха дори Дьо Гол, пък какво остава за Дьо Форж. Военното управление и адът за тях са едно и също нещо.
— А фермерите в Централна и Северна Франция? Вярват ли, че Дьо Форж е спасителят на страната?
— Не. Те нямат никакво доверие на армията. Дьо Форж спечели симпатиите им на юг, като им помагаше в прибирането на реколтата. Фермерите на север гонят войниците от нивите си с лопата в ръка. Защо питаш? Май имаш някаква идея?
— Нали съм си умен — усмихна се Туийд. — Още ли се тревожиш, че Дьо Форж има свои информатори тук, в Париж?
— Да. Сигурен съм, че има. Но не мога да разбера кои са.
— Тогава ще приема поканата на Жозет и утре отново ще я посетя.
— А това за бензиновозите и фермерите?
— Трябва да се действа светкавично. Ето какво ще направиш…
49.
— Хайде да слизаме оттук! — каза Нюмън.
Пола почти се свлече по стълбата, последвана от Щал и Нюмън. Под покрива едва ли щяха да са на сигурно, място, когато танкът разбиеше стените на хамбара. Погледнаха отново през прозореца към купчината развалини, която някога бе представлявала фермерско жилище.
Както всички, Пола искаше да види какво става навън, преди да се опитат да се измъкнат. Да се измъкнат? Накъде? Пола си представи ужасяващата картина на срутващи се стени и покрив, които ги погребват под тежестта си. Дочу някой да крещи на френски в момента, в който младият разрушител насочи стоманения звяр към хамбара.
Между танка и хамбара спря втора машина и препречи пътя на първата. Пола отново надникна и видя командира на втория танк — някакъв лейтенант. Беше свалил шлема си и крещеше като побеснял, размахал юмрука си. Чуваха се и думите му:
— Ще отидеш в ареста за това! Не, ще те изправя пред военен съд. Пълен идиот! Разрушаваш собственост на фермер, а именно от тяхната подкрепа се нуждаем сега. Отнемам ти командването на танка, сержант. Слизай веднага! Ще пътуваш в моята машина като арестант…
Двигателите на двата танка бяха замлъкнали. Вътре в хамбара всички се гледаха, без да могат да повярват на късмета си. Чуха тежки стъпки — явно сержантът слизаше от танка. Нюмън направи знак с ръка и те се дръпнаха от прозореца.
Пола потърси с поглед Нийлд. Той стоеше в другия край на помещението напълно спокоен. В едната си ръка стискаше пистолета. С другата вдигна палец към Пола и й намигна. Тя успя да му се усмихне в отговор.
Танковете отново изреваха. Гъсениците задрънчаха. Нюмън предупреди с жест другите да останат по местата си. Изчака двете машини да се отдалечат, а после се втурна нагоре по стълбата, последван от Пола.
Огледа пейзажа през капандурата. Положението им оставаше тежко. Из цялото поле около фермата се движеха танкове ускоряваха, намаляваха, въртяха се, преследваха се един друг. Като при учебно сражение. Нюмън поклати глава.
— Още не сме се отървали.
— Колко мислиш, че ще трябва да останем тук?
— Докато не се убедим, че хоризонтът е съвсем чист. А, Пийт нагъва някакъв сандвич. Има ли и за мен, Пола?
Късно сутринта на същия ден Туийд пристигна в апартамента на Жозет дьо Форж в Паси. Беше се обадил по телефона и се представи със същото име — Прентис от „Дейли уърлд“. Обясни, че редакторът му искал още информация.
— Информация, мистър Прентис? — бе попитала Жозет. — Елате, ще бъда готова…
Готова… Когато му отвори вратата, Жозет беше облечена в мек домашен халат, разкопчан отпред. Виждаше се част от прозрачния й комбинезон от шифон. Докато го водеше нагоре по извитите стълби, халатът се разтвори още и откри прекрасните й дълги крака. Въведе го в спалня в предната част на къщата. Обърна се към него, пое палтото му, а очите й го пронизваха изпод дългите мигли. Тя погледна към леглото с ефирен балдахин и копринени чаршафи.
— Реших, че тук ще ни е по-удобно. Прислугата няма да ни досажда. Ще си поговорим само двамата.
— Аз наистина искам да ви задам няколко въпроса.
Туийд се отправи към един шезлонг и седна на ръба му. Не че обичаше точно този тип мебели — просто в стаята нямаше нито един стол или кресло. Жозет окачи палтото му в гардероба, приближи се, седна близо до него и кръстоса крака.
— Нужно ли е да губим време с въпроси? Тогава ми кажете кога ще излезе статията ви за моя съпруг.
— Скоро. Имате хубав бюст…
Туийд се усети в последния момент за двусмисленото си изявление и посочи с пръст, за да не бъде разбран погрешно. На една полукръгла масичка до стената беше поставен мраморен бюст на Наполеон. Само по себе си присъствието му в стаята означаваше много. А всички останали подробности правеха и това посещение на Туийд извънредно полезно. Той зачака отговора й.
— Шарл го донесе. Сега той е само Бонапарт, но в близко бъдеще…
— Чух, че армията на съпруга ви се придвижва към Париж. Навар ще позволи ли това?
— Разсмивате ме, шери. Навар не е от тези, които ще се задържат дълго върху гребена на вълната.
— Искате да кажете, че генералът ще влезе в Елисейския дворец?
Тя лекичко го потупа по бузата.
— Нима казах това?
— Не, но Дьо Форж е умен човек. Разбрах, че има съвършено разузнаване в Париж. Когато бях тук миналия път, на приема ви присъстваха доста високопоставени гости. Генерал Масон например. Мина ми през ума, че вашите коктейли са идеален начин за предаване на информация оттук към щаба на Трети корпус и обратно.
