— Кой друг присъства на срещата?
— Доктор Кенеди, генерал Флъд, Майкъл Хейк и Валъри Джоунс.
— Някой от тях говори ли?
— Не.
Месестото лице на Голдберг се намръщи.
— Това ми се струва доста необичайно. Ти как мислиш?
— Не. Президентът Хейс и преди е демонстрирал, че интересите на Америка не винаги съвпадат с нашите.
Упорито отказвайки да признае този факт, Голдберг натърти:
— Може и да е така, но не обяснява защо другите не са говорили. За Бога, та ние сме единственият им истински и верен съюзник в този проклет район на света!
Фридман се усмихна. Голдберг нямаше качества за разузнавач. Твърде емоционален беше.
— Президентът определено не хареса начина, по който поисках неофициалната среща. Предполагам, че е инструктирал всички да си държат устата. — Сви рамене: — Това не е нещо необичайно, Давид. Шефът на МОСАД често е посрещан студено и резервирано. Дори и в собствената си страна.
Голдберг кимна. Фридман беше прав. Някои от членовете на кабинета му млъкваха моментално, когато страховитият директор на МОСАД влезеше в стаята.
— И какъв е резултатът?
— Говорих с доктор Кенеди след срещата. Отнесоха се много сериозно и ще поддържат връзка с нас. Тя ме помоли да запазим търпение и да не правим нищо, докато те не стигнат до някакво приемливо решение.
Голдберг подскочи.
— Не им ли каза точно това, което ти наредих? Има само едно решение на проблема и то не е дипломация или икономически санкции! Военна акция е единственото решение!
Фридман вдигна ръка.
— Не се тревожи, Давид. Предадох едно към едно думите ти на доктор Кенеди. Както ти споменах вече, преди да замина, след последната демонстрация на дързост от страна на Саддам президентът Хейс само си търси повод да го удари. А това е добър повод.
— Но онези ядрени бомби могат да бъдат преместени! — Голдберг не се успокояваше. — Ако Саддам разбере, че ние или американците знаем за тях, ще ги разпръсне из цял Ирак само за секунди! — Премиерът стовари юмрук върху масата. — Това е единственият ни шанс!
— Но американците не го схващат…
— Не претендирам, че разбирам мисленето на американците! — От устата Голдберг се разхвърчаха слюнки. — Те често правят неща, които за мен са напълно безсмислени.
— Да, но не и президентът. Той мрази Саддам поради причини, които ние с теб знаем много добре, и в крайна сметка ще стори точно това, което ти казах.
Голдберг поклати глава.
— Не знам. Може да сезират ООН или да направят някой друг клоунски трик, като да се появят по телевизията например. — Той застрашително вдигна показалец. — Никога не подценявай егото на един американски политик. Те обожават да са в светлината на прожекторите. Президентът Хейс може да реши да излезе с телевизионно обръщение и да обяви пред света, че Саддам има атомна бомба. И проклетите араби ще се изправят срещу Ирак, преди да сме се опомнили!
Фридман поклати глава.
— Президентът ще спечели подкрепата им, като превърне онази болница в развалини. Никой от нас не иска Ирак да се присъединява към ядрения клуб. А Хейс е много решителен мъж. Той не умува излишно, а знае какво точно трябва да стори.
— Ами болницата? Американците сигурно изтръпват, като си представят ужасната картина.
Шефът на МОСАД се поколеба дали да отговори. Голдберг имаше право.
— Без съмнение този аспект наистина е тревожен, но те знаят, че бездействието ще бъде още по- лошо.
— Не казвам, че ще бездействат. Имам предвид, че те ще гледат да минат с някоя половинчата акция.
— Разбирам какво имаш предвид, но не съм съгласен с теб, Давид. Познавам президента. Бомбите ще се изсипят върху Багдад до две седмици и американците ще са решили нашите проблеми.
Министър-председателят изгледа изучаващо Фридман.
— Де да можех и аз да съм толкова уверен като теб! Вече наредих на нашите военновъздушни сили да се подготвят за удар. Няма да седя със скръстени ръце и да чакам американците да се накумят. И да се чудя дали ще се опитат да отнесат въпроса до ООН, или пък ще излязат пред медиите. Ще изпратя самолетите незабавно! Няма да оставя на Саддам никакъв шанс да премести бомбите!
Думите на Голдберг предизвикаха усмивка на лицето на Фридман. Той се възхищаваше на борбения дух на премиера. Ако имаше повече политици като него, никога нямаше да се забъркат в сегашната каша с палестинците.
— Какво ти е толкова смешно? — разяри се Голдберг.
— Разбра погрешно усмивката ми, Давид. Тя беше от възхищение. Американците ще атакуват точно заради това, което току-що каза. Те знаят, че ако не се погрижат за проблема, ти ще го сториш. А това, приятелю мой, е нов проблем, с който не искат да си имат работа. Президентът Хейс ще заповяда да ударят и така ще се погрижи за нашия проблем. Само бъди малко по-търпелив и им дай време да се организират.
— Ще им дам малко време, но търпелив няма да бъда! За нищо на света няма да позволя на Саддам да завърши работата си по ядрените оръжия. Дори и това да означава, че ще трябва да влезем във война с Йордания, Сирия и Ирак. Армията ни е способна да ги смачка!
— Ами Египет?
— Те нямат куража да се бият. Знаят какво ще им се случи, ако се опитат да прекосят пустинята. Освен това не се подвеждат толкова лесно, колкото Саддам, Сирия и Йордания. — Голдберг уверено поклати глава. — Не, те няма да предприемат нищо. Ти си боец като мен, Бениамин. Знаеш много добре, че арабите няма да ни сторят нищо. Само ще ни обсипят със заплахи.
Фридман отново се усмихна. Беше съгласен с всичко, което Голдберг каза току-що.
— Ти си стар и корав воин, Давид. Народът на тази страна сигурно няма никаква представа какъв късмет е, че ти управляваш в такива трудни времена. — Фридман се изправи, погледна министър-председателя в очите и добави: — Американците ще ни послушат, обещавам ти.
ГЛАВА 10
Беше доста хладно за ноември. Президентът бе помолил Айрини Кенеди да дойде по-рано от другите. Искаше да си каже няколко думи с нея. В седем сутринта Белият дом беше сравнително спокойно място. Все още оставаха трийсет минути до началото на поредния напрегнат работен ден. Агентите от Тайните служби, както се полага, бяха на поста си.
Обичайният поток журналисти, служители и посетители още не беше наводнил сградата. Кенеди влезе в Западното крило през приземния етаж. Беше облечена в консервативен, но стилен тъмносин костюм. Под мишница носеше заключена куриерска чанта с дневния бюлетин на президента, или ДБП, както беше известен в цялата професионална общност, занимаваща се с националната сигурност. Бюлетинът, ежедневно подготвян от анализаторите на ЦРУ, беше строго секретен документ и до него имаха достъп само най-високопоставените хора в администрацията. В края на деня всеки екземпляр се унищожаваше. Обикновено не директорът на ЦРУ, а някой от неговите помощници доставяше бюлетина, но Кенеди беше решила тази сутрин да го донесе лично.
Тя се качи на първия етаж и влезе в личната трапезария на президента, съседна на Овалния кабинет. Хейс я чакаше на масата. Около него бяха разпръснати множество вестници, а пред него стоеше купа
