Докато Кембъл говореше, президентът потъна в трескави мисли. Да пратиш американски войници в бой, не носеше слава. Тази вечер щяха да загинат хора, и то заради заповедите, които той щеше да издаде.
Робърт Хейс слушаше напрегнато генерал Кембъл. Знаеше, че трябва да вземе решение. Ако тази нощ не направеше нищо, един ден малодушието му щеше да струва живота на много хора. На тероризма трябваше да се даде отпор.
Беше мечтал за този миг от години!
Град Бандар Абас спеше. Възрастен мъж в мръсна роба крачеше по прашната улица. Лицето му бе скрито под кафяв тюрбан. Краката му, обути в износени кожени сандали, се тътреха шумно. Откъм залива духаше силен вятър, небето беше покрито с тъмни облаци.
Мъжът си мърмореше под нос. Мич Рап, трийсет и една годишен, американец, не се беше къпал от седмица. Потъмнялата му от слънцето кожа беше покрита с дебел пласт мръсотия. Белите кичури (майсторски боядисани) из черната му брада и коса го правеха да изглежда поне два пъти по- възрастен.
До късно сутрин, понякога до ранните следобедни часове, американецът спеше в малък апартамент. През останалата част на деня кръстосваше улиците с кафява пазарска чанта в ръка и събираше празни консервени кутии и бутилки. Докато играеше ролята на клошар, ходеше прегърбен, с тежки стъпки. Очите му обаче бяха нащрек. Той се вглеждаше в хората, вслушваше се в разговорите, търсеше някакви следи. Преди два дни го беше открил. Мъжа, когото искаше да убие.
Преследването на този мъж го беше отвело в най-мръсните градове на Близкия изток, Северна Африка и Европа. Рап беше прострелян, намушкан, гонен. Всеки път целта му се изплъзваше. Преди шест месеца през една дъждовна нощ в Париж Рап беше получил своя шанс, но се беше провалил. Един миг на съмнение и глупава нерешителност беше позволил на Рафик Азис да избяга. Мич Рап си беше обещал да не допусне това да се случи отново. Следващия път щеше да дръпне спусъка — без значение дали между него и целта му има невинни, или не.
Тази нощ Рап отново беше по следите му. Като наближи къщата, която беше открил преди няколко дни, заоглежда покрива и прозорците за часови, пропуснати при предишното му посещение. Мирисът на солен въздух, смесващ се с вонята от откритите помийни ями, изостряше сетивата му. Беше на вражеска територия и отиваше право в леговището на лъва. Улиците, които кръстосваше, принадлежаха на Хизбула. Тази къща бе убежище на терористите. Още в началото на кариерата си Рап беше научил, че врагът е най- уязвим у дома. Тази нощ той щеше да ги посети без покана.
Нагласи тюрбана си така, че не се виждаше нищо друго освен очите му. Зави зад ъгъла и продължи да куцука по улицата. Две къщи по-надолу край входа на сградата седеше мъж с автомат „Калашников“ в скута.
Рап продължаваше да мърмори на фарси. Искаше да привлече вниманието на часовия. Пазачът чу шума от стъпките му и насочи оръжието си към него. Като видя прегърбената фигура, си отдъхна и отпусна автомата в скута си. Безобидният луд скитник!
Когато се приближи до часовия, Рап отдръпна тюрбана от устата си и се ухили. Усмивката му показа изцапани с боя зъби. Едрият мъж му кимна и отново се облегна назад, като подпря глава на стената. Рап продължи по улицата. Взираше се в сенките зад прозорците, вслушваше се в шумовете зад вратите… После зави по тясна улица. На трийсетина метра по-надолу се скри в малка алея. Наподобяващият тунел пасаж беше широк метър и половина и в него цареше пълен мрак. Рап се притаи във втората ниша отляво и затвори очи. Остави чантата с празни бутилки на земята, стисна клепачи и се заслуша напрегнато.
Генерал Кембъл завърши представянето на предстоящата операция и застана до Кенеди. През последните двайсет и четири часа те бяха работили непрестанно, за да подготвят всичко. Чакаха решението на президента. Хейс се обърна към директор Стансфийлд:
— Кой е човекът, дал информацията?
Стансфийлд остави папката с плана за мисията.
— Един от най-добрите ни сътрудници. Перфектно владее три чужди езика, разбира и няколко диалекта.
— Американец ли е?
— Да.
Президентът кимна и пристъпи към най-важния въпрос:
— Вместо да рискуваме да се провалим в опита да хванем Харут… — Той замълча, търсеше най- деликатния начин да изрази мисълта си. — Защо не накараме вашия човек да… — Обърна се към Кенеди: — Как се казва той?
— Кодовото му име е Железния.
— Защо не накараме Железния да… отстрани Харут? — Президентът Хейс огледа присъстващите. Даваше си сметка, че това, което току-що беше предложил, е противозаконно.
— Разгледахме и тази възможност, господин президент, но има и още един въпрос, който трябва да обсъдим. — Кенеди хвърли поглед към шефа си.
Стансфийлд седеше, подпрял брадичка.
— Току-що получихме информация — вдигна лице той, — непосредствено свързана с тази операция. Вчера с мен се свърза един от нашите контраразузнавачи от чужбина. Той ме информира, че Хамас подготвят терористична операция срещу Вашингтон. Къде и кога, все още не е ясно, но имаме източник, който може да я потвърди.
Хейс изруга едва чуто.
— Кой е източникът? — попита рязко.
— Преди няколко седмици нашите израелски приятели ми съобщиха за това за първи път, а тази сутрин същото потвърдиха и от британското разузнаване.
— Трябват ми подробности, директор Стансфийлд!
— По време на една от своите акции преди месец в Западния бряг израелците заловили един от командирите на Хамас. Докато го разпитвали, той на няколко пъти споменал за предстояща терористична акция тук, във Вашингтон. Израелците не успели да измъкнат повече, освен, че човекът, стоящ зад операцията, е Рафик Азис.
Президентът си спомни ужасяващите кадри с изгорелия автобус.
— Информацията — продължи Стансфийлд — от докладите на Националната служба за сигурност е, че Саддам е предложил да финансира всички терористични опити, насочени срещу Вашингтон.
Президентът се изправи рязко.
— Прекрасно, няма що! — викна. Но знаеше, че трябва да се овладее. От решението му зависеше много.
Айрини Кенеди слушаше напрегнато. Не можеше да не се притеснява за Мич Рап. Тя го бе взела в Управлението, свързваше ги това, че и двамата бяха минали през ада.
Кенеди беше прекарала повече от половината си живот в Близкия изток, докато местеха баща й от едно посолство в друго. Като дете на човек от щатската администрация тя не намираше нищо необичайно в това, както и повечето от приятелите й, които бяха преживели същото. Всъщност тя харесваше Близкия изток. До момента, когато кола-бомба се взриви край американското посолство в Бейрут и уби баща й. През април 1983-та животът й се бе променил из основи.
Омразата я беше довела в ЦРУ. Не й отне много време, за да докаже като професионалист.
Работата й с група „Орион“, най-секретното поделение в ЦРУ, оставаше дълбока тайна. Само шепа хора знаеха за съществуването на тази група. Така и трябваше да бъде. Групата беше основана от директор Стансфийлд в отговор на брутален терористичен акт — свалянето на полет 103 на Пан Ам над Локърби, Шотландия, през декември 1988-а. Тогава Айрини Кенеди получи картбланш да създаде секретно подразделение с една-единствена цел — откриване и елиминиране на терористи. Директор Стансфийлд
