беше казал: „Тук, във Вашингтон, е взето решение, че е крайно време да отговорим на огъня с огън.“ Кой бе взел това решение, Кенеди никога не бе питала. И не я интересуваше. Единственото, което знаеше, беше, че е съгласна с избраната стратегия и че ще направи всичко възможно, за да я осъществи. Но рискът беше голям. Ако на Хълма узнаеха за група „Орион“, най-напред щеше да хвръкне нейната глава.
Кенеди беше отишла в университета в Сиракюз, за да открие Мич Рап. Трийсет и пет студенти бяха загинали при самолетната катастрофа, сред тях — и приятелката на Мич. Кенеди му беше предложила възможност за отмъщение. Той прие. Десетилетие по-късно те го бяха превърнали в един от най-способните убийци.
Президентът Хейс реши, че е чул достатъчно. Знаеше, че ако не направи нищо, това ще струва живота на невинни граждани.
— Генерал Кембъл, какво смятате, че трябва да предприемем? — попита.
— Не мисля, че има възможност да останем бездейни, господин президент — отвърна веднага Кембъл.
— Доктор Кенеди, предполагам, и вие сте на мнение, че трябва да действаме? — продължи Хейс.
— Да, господин президент.
— Томас?
Стансфийлд остана безмълвен за секунда, после кимна. Накрая президентът се обърна към генерал Флъд:
— Джак, какво мислиш?
Генералът вдигна огромните си ръце и ги опря на масата.
— Мисля, че трябва да го хванем.
Хейс се загледа в картата на Иран на екрана. Рискът беше огромен.
— Имате моето позволение — рече той след кратко мълчание.
Стансфийлд плъзна два листа по масата. Единият беше за архивите на президента, а другият — за архивите на Стансфийлд. Хейс извади химикалка от джоба на сакото си и подписа и двата документа. Те удостоверяваха разрешението му да бъде извършена „секретна операция съгласно законите“. От години този документ бе извор на спорове и конфликти в Белия дом.
— Кога смятате да уведомите висшите комитети? — попита президентът.
По закон председателите и членовете на Сенатската и Правителствената комисия по разузнаването трябваше да бъдат осведомени за мисията преди началото й. Стансфийлд постави подписаното копие на документа в папка.
— За щастие — заговори той — споменатите от вас господа са заети тази вечер. Ще уведомя сътрудниците им, че искам да разговарям с тях след един час. Ако всичко мине по мед и масло, те няма да пристигнат в Ленгли, преди нашите хора да са си свършили работата.
— Добре. — Президентът се изправи. — Със съпругата ми ще бъдем в Кенеди Сентър. Откъде ще наблюдавате хода на мисията?
— От Ленгли.
— Дръжте ме в течение и… успех. — С тези думи президентът напусна залата.
2.
Вятърът виеше. Облаците се носеха на север. Луната се показа за миг, после пак се скри. Заваля като из ведро. В подобна нощ не се излиза в открито море.
В основата на една двуметрова вълна се появи малка мачта. Като достигна три метра над повърхността на водата, мачтата заоглежда нощното небе. Боядисаният в тигрови ивици предмет беше антена, която засичаше радарните излъчвания. След секунда към тънката антена се присъедини още една. Втората оглеждаше хоризонта, като описваше пълен кръг. След това и двете мачти изчезнаха толкова бързо, колкото се бяха появили.
Под бурната морска повърхност скъпо оборудвано съоръжение се приближаваше към иранския бряг. Местонахождението на подводницата беше известно само на екипажа й, а току-що тя се беше разделила и със смъртоносния си товар. Когато Подводница 688 пое курс към международни води, на повърхността на водата се показаха две глави, а малко по-късно ги последваха още три. Вълните се издигаха мощно около тях. Главите се събраха в кръг. Един от мъжете се опитваше да обърне голям черен чувал. Когато успя, издърпа висящата от него връв и малката самонадуваща се лодка започна да се пълни с въздух. Минута по- късно двама от мъжете прикачваха малък двигател към задната й част, а трети прикрепяше резервоара. Бурното море подхвърляше лодката като перце.
Когато двигателят беше здраво захванат, последните двама мъже се прехвърлиха през борда. Лъскавите им черни костюми ги правеха невидими сред тъмната вода. Двигателят изръмжа и лодката се понесе по вълните.
Лейтенант Дан Харис не сваляше поглед от компаса на китката си. Джипиесът, поставен на ръката му до компаса, използваше информацията от осемнайсет спътника, които обикаляха земята на двайсет хиляди километра над земната повърхност, и му даваше възможност да определи местонахождението си с точност до четири метра. Подводницата беше оставила Харис и хората му на трийсет метра от мястото, което той беше отбелязал предварително на картата.
Командир Харис, завършил Военноморската академия в Анаполис през 1981-ва, беше странна птица. Можеше да бъде и възпитан човек, и простак; и ядосан, и спокоен; и вглъбен, и безскрупулен. Накратко — такъв, какъвто го изискваше ситуацията. Кариерата му във военноморските сили го бе научила на това. Лейтенант Харис познаваше до болка бюрократичната машина и за разлика от своите връстници, които седяха зад бюра в Литъл Крийк и Коронадо, той ръководеше сам операциите си.
Мощна вълна подхвърли лодката и върху брадясалите лица на мъжете се посипаха ледени пръски солена вода.
Петимата мургави воини, членове на елитната военноморска част „Тюлен — Група 6“, бяха специално подбрани от командир Харис за тази мисия. Бяха най-добрите специалисти по маскировка, владееха оръжията си до съвършенство, до един отговаряха на „променените стандарти за външния вид“ — дълги коси, бради…
И бяха най-малобройният отряд, който Дан Харис водеше в акция. Не трябваше да се допускат никакви грешки.
Огромна вълна се разби о брега. Мич Рап оправи тюрбана си и избърса солените капки от лицето си. Огледа се внимателно, за да се увери, че е сам. Насочи се на север по брега, към кея. След малко спря, наведе се, вдигна една консервена кутия и я пусна в чантата си. Продължаваше да върви прегърбен. Когато стигна до кея, се мушна отдолу и отново се огледа. Спря, където дървената част от конструкцията се опираше в циментовите основи. През следващите десет минути Рап провери всяка ниша под кея. Той беше избрал мястото на срещата и негово задължение беше да го подсигури.
Погледна часовника си. Вятърът свиреше в процепите между дъските. Всичко вървеше по план. Беше посветил почти десет години от живота си на този момент. Нямаше да позволи нещо да се обърка.
„Индипендънс“ напредваше бавно през бурното море. Самолетоносачът заедно с подкрепящата го група от дванайсет кораба и две подводници се намираше в северната част на залива от двайсет и три дни. Предната нощ им бяха съобщили, че трябва да се насочат към югоизточната част на залива, към Ормузкия проток.
Само преди три часа, използвайки прикритието на нощта, на борда на кораба бяха кацнали два военни хеликоптера. И двата бяха боядисани в светлокафяво с по-тъмни кафяви ивици. Те бяха част от Първи отряд
