мнението им. Беше поговорил минута-две с всеки от хората си и всички се бяха съгласили да го подкрепят.
Сега престоеше трудната част. Президентът Хейс седеше до Валъри Джоунс на един от диваните. Играеха на карти. Преди да се приближи, Уорч провери още веднъж вратата. По всичко личеше, че времето им изтича.
Той прекоси помещението и застана от едната страна на дивана. Хейс вдигна поглед.
— Извинете, господин президент. Може ли да ми отделите няколко минути? — попита специалният агент.
— Разбира се — отвърна президентът и остави картите на дивана. — Извини ме, Вал.
Отдалечиха се в ъгъла при тоалетната.
— Какво има, Джак? — започна Хейс.
— Сър, първо искам да ме изслушате, преди да кажете каквото и да било. Имам идея. Мисля, че ще успее, но ще ни трябва доста смелост. Поемаме немалък риск.
— Казвай.
— Искам да започна с това, че да седим тук, не е особено добро решение. Всеки от моите хора е готов да се пожертва за вас и затова ви моля да престанете да мислите за нас. Ние сами сме избрали професията си.
— Няма да променя решението си, Джак. Вече имаше достатъчно кръв. Когато отворят вратата, ще се предадем мирно и ще се надяваме да оцелеем.
— Оставете ме да довърша, господин президент! — прекъсна го Уорч.
Хейс отстъпи изненадан.
— Ние — продължи Уорч — не сме от значение в момента. Вие сте по-важен. Ако сложим оръжие, нямаме никакви гаранции. Откъде да знаем дали няма да ни наредят до стената и да ни разстрелят?
Президентът се замисли за момент.
— Нямаме гаранции, Джак, но аз не виждам друга възможност.
— Имам идея. Малко е странна, но е по-добре, отколкото да седим и да чакаме.
— Каква е?
— Нещо, което те няма да очакват. В тази стая има деветима изключителни агенти. Трима от тях са били в Екипа за борба с тероризма и са обучени за подобни ситуации. Предлагам ви, вместо да чакаме те да отворят вратата, ние да я отворим.
Хейс смръщи вежди.
— Послушайте ме, господин президент — продължи Уорч. — Разполагаме с достатъчно оръжие да ви измъкнем оттук, а освен това на наша страна ще бъде и изненадата.
Хейс скръсти ръце.
— Ако ще го правим, искам да чуя подробен план.
Когато я изтеглиха от вентилационната шахта, дрехите й бяха потънали в прах. Тя се преобърна по гръб и седна. Рап и Адамс се наведоха над нея.
— Пробили са външната врата — зашепна Райли трескаво — и сега се опитват да пробият вътрешната врата, на бункера.
— С какво? — попита Адамс.
— Не съм сигурна. Мисля, че с бормашини. Поне така ми звучаха. Мъжът, който ги проверяваше, премери колко е отрязал от вратата.
Адамс понечи да попита нещо, но Рап го спря.
— Започни отначало, Анна. Какво видя?
Райли си пое дъх и отпусна ръце в скута си.
— Видях три предмета, закрепени за вратата. Изглеждат като бормашини. На пода имаше две кутии… или някакви неща като кутии. Едната беше червена, а другата — синя. — Райли замълча. Опитваше се да си спомни всеки детайл. — Имаше един мъж. Той дойде от лявата част на помещението, където не можех да видя какво става, защото първата врата не беше отворена широко. Мъжът държеше чаша в ръце — вероятно кафе. После се приближи до бормашините. Допря ръка до всяка… Мисля, че искаше да види дали не са загрели.
— Страхува се да не изгорят — кимна Адамс.
— След като провери бормашините, той извади метър и премери бургиите — продължи Райли.
— Как изглеждаше? — попита Рап.
— Не беше като другите.
— Не си го виждала, докато беше при останалите заложници, така ли?
— Не.
— В какъв смисъл беше различен?
— Беше някак… — Райли се чудеше каква дума да употреби — по-дебел, по-възрастен.
— Колко възрастен?
— На около четирийсет или може би петдесет.
— Беше ли въоръжен?
— Не съм сигурна.
— Видя ли някого другиго? Чу ли нещо друго? Каквото и да е.
— Не — поклати глава тя. — Не останах дълго долу.
Рап се пресегна и започна да развързва въжето от краката й.
— Добра работа, Анна. Сега искам да останеш тук и да ме изчакаш, докато аз отида горе, за да докладвам. Мисля, че ще трябва да свършим още малко работа. Милт, да тръгваме.
Адамс се изправи.
— Нямам връзки на обувките си.
Рап погледна босите крака на Анна.
— Свали ги и тръгвай по чорапи.
Адамс го послуша.
— Мич — каза колебливо, — трябва да ида до тоалетната.
Рап свъси вежди. После една мисъл му мина през главата. Той се обърна към Райли:
— Анна, каза, че мъжът пие кафе, нали?
— Да — отвърна тя.
Рап се усмихна.
— Милт, ти си гений.
41.
Харис и Ривърс спряха на портала на военна база „Андрюс“ и представиха документите си. Отдадоха им чест и ги пуснаха да влязат. Харис трябваше да намери генерал Кембъл, а фактът, че в момента той беше с Флъд, бе обнадеждаващ. Можеха да имат късмет да ги открият двамата. Все пак трябваше да поиска разрешение от Флъд за каквито и да било действия.
Ривърс караше бързо. Такава беше заповедта на Харис. Имаха среща с генерала и всяка секунда беше ценна. Бе се проляла кръвта на човек от тюлените и Харис щеше да направи всичко възможно да получат задача.
След не повече от минута Ривърс спря рязко до лимузината на генерал Флъд. Няколко офицери от Пентагона бяха застанали около нея, облечени в чисти, току-що изгладени зелени униформи.
Харис и Ривърс слязоха от колата. Командирът носеше папка, а Ривърс стискаше автомата си. В папката се намираше документ, с който Специалните части предлагаха пред висшите военни мисия за одобрение.
Двамата бойци се отправиха един от близките хангари. Там забелязаха двама от сътрудниците на генерал Флъд. Единият се опита да спре Харис, но той не му обърна никакво внимание, отвори вратата и влезе вътре. Ривърс го последва.
Застанали край една черна дъска, генерал Кембъл и генерал Флъд слушаха с интерес полковник Грей —
