Затича се по тротоара. Не спираше да се оглежда за бялата коса на Русан, но не го виждаше. Помисли си, че Салим се е уплашил и е избягал. Вече беше стигнал до последната линейка, когато го видя.
Отвори задната врата и се строполи вътре.
— Да се махаме — изрече задъхано.
Салим включи на задна и изтегли линейката на улицата. Включи сигнализацията и даде газ. Полицаите на кръстовището успяха да преместят бариерата малко преди линейката да връхлети върху нея.
Вицепрезидентът Бакстър крещеше вече от половин час на Далас Кинг. След като се бяха подиграли с него така, както никога през живота му, той тресна телефона и се развика на Кинг. Обвиняваше шефа на екипа си за всички грешки.
Кинг мълчеше. Тайничко вече се чувстваше по-добре. Това, че Бакстър нямаше да стане президент, не би попречило на кариерата му, но ако Абу Хасан се измъкнеше и разкажеше за онази разходка в Белия дом на ФБР или на медиите, с него беше свършено.
Кинг изчака шефа си да се навика и заговори бавно. Каза, че те са спасили живота на двайсет и пет заложници за някакви пари, които дори не са и техни. Намекна, че този проблем не е могло да бъде решен по-добре. След това, за да погъделичка егото на шефа си, добави, че историята е действителният съдник на действията им. Историята щеше да запомни Шърман Бакстър като политика, за когото човешкият живот е по-важен от парите и партийните пристрастия.
— Помни, че още нищо не е свършило. — Кинг се бе поотпуснал. Виждаше, че Бакстър харесва това, което чува. После изведнъж замълча, замисли се и добави: — Това е страхотно. Наистина.
— Кое? — попита учудено Бакстър.
— Току-що Хейс ти направи най-голямата услуга. — Кинг плесна с ръце. — Ти вече не носиш отговорност и това се случи в най-удобния момент. Утре Азис ще поиска нещо още по-голямо и ти няма да си този, който ще трябва да решава какво да прави. Ще трябва да щурмуват Белия дом и на Хейс ще му се наложи да издаде заповедта за това.
Уморена усмивка изкриви устните на Бакстър.
В този момент вратата се отвори и секретарката застана на прага.
— Включете телевизора.
Бакстър скочи от креслото и сграбчи дистанционното. На екрана се появи картина от портала на Белия дом, през който минаваха пожарни коли. Репортерите викаха в микрофоните, че засега няма данни за оцелели.
В момента, в който водещият повтори „няма оцелели“, Далас Кинг избута секретарката от кабинета и затвори вратата. Двамата с Бакстър останаха втренчени в екрана. Около Белия дом се виждаха пламъци.
— Никой няма да излезе жив оттам! — каза Кинг. Вътрешно ликуваше.
Бакстър поклати отчаяно глава.
— Трябва да съобщим на медиите, че не ти си виновен за тази катастрофа — додаде Кинг.
Вицепрезидентът се взря в него.
— Далас, това е трагедия — промълви.
— В живота има много трагедии, Шърман. Трийсет хиляди души измират при автомобилни катастрофи годишно, сто хиляди — от рак на белите дробове — заговори Кинг. — Това наистина е трагедия, но на мен работата ми е да кажа на обществото, че не ти си виновен за нея. — Далас вдигна слушалката и набра номер. Когато от другата страна се обади оператор, Кинг каза: — Свържете ме с Шийла Дън! Кажете й, че я търси Далас Кинг, шеф на екипа на вицепрезидент Бакстър.
Докато чакаше, гледаше как Белият дом гори по телевизията.
54.
Президентът беше застанал пред Белия дом, облян от утринното слънце. Репортерите подвикваха въпроси, но той не им обръщаше внимание. Щеше да направи изявление по телевизията вечерта и да се опита да обясни трагичните събития от последните четири дни.
До него стоеше специален агент Уорч заедно с няколко агенти. Хейс гледаше към старата сграда и се чудеше как е възможно още да не се е срутила. За щастие пожарът не беше опустошил всичко. По-важното беше, че заложниците бяха спасени.
Джак Уорч потупа президента по рамото. Хейс погледна часовника си и кимна.
— Обзалагам се, че жена ти и децата ти са се зарадвали да те видят тази сутрин — каза президентът на Уорч.
Уорч се усмихна.
— Да, имаше много прегръдки и целувки.
Хейс също се засмя и потупа специалния агент по рамото. Вървяха към Пенсилвания Авеню, където бяха паркирани няколко лимузини. Насочиха се към къщата „Блеър“. Един пехотинец им отвори вратата и отдаде чест. Вътре вече седяха няколко репортери, кореспонденти за Белия дом.
— Щом Хари Труман е живял тук, защо да не мога и аз? — каза Хейс и се огледа.
— Всички са тук — посрещна го Валъри Джоунс.
Хейс оправи ръкавите на ризата си и влезе в стаята заедно с Уорч и Джоунс. Беше изтеглил срещата по-рано. Беше поканил Кенеди, Стансфийлд, генерал Кембъл и генерал Флъд, които седяха от едната страна на масата. От другата страна се бяха разположили вицепрезидентът Бакстър и Далас Кинг. Въпреки че на един от диваните имаше достатъчно място, Милт Адамс и Анна Райли бяха предпочели да останат прави.
— С интерес чакам момента да поговоря с вас — обърна се към тях Хейс, — но трябва да свърша някои неща преди това. — После се огледа. — Един човек липсва.
— Скоро ще дойде, господин президент.
— Добре. Да се захващаме за работа. — Хейс погледна Далас Кинг. — Сега ще оправим нещата. Далас, чух, че през последната седмица си се правил на човек, какъвто не си. Имаш ли да кажеш нещо в своя защита?
Преди Далас Кинг да отговори, вратата се отвори и вътре влезе Мич Рап.
— Извинете за закъснението, господин президент — каза той.
— Не се притеснявайте, господин Круз. Тъкмо започвахме.
Рап се огледа и се запъти към Райли и Адамс.
По челото на Кинг избиха капки пот.
Президентът направи знак на Валъри Джоунс и тя извади сутрешното издание на вестник „Вашингтон Поуст“. Водещото заглавие гласеше: „Президентът Хейс издава заповед за нападение, то се превръща в провал“.
— Вестникът е получил тази информация снощи. Днес рейтингът му се е сгромолясал. Няма да си правя труда да чета статията. Господин Кинг, можете ли да ми обясните как е попаднала тази информация на първа страница?
Кинг вдигна рамене. Мислеше, че Хейс е разбрал за късното му посещение в Белия дом, но си отдъхна.
— Нека да опресня паметта ви. — Хейс протегна ръка и Стансфийлд му подаде някакви разпечатки. — Тук са извадките на телефонните обаждания и според тях някой вчера вечерта се е обаждал на „Поуст“ от кабинета на вицепрезидента. Имам информация, че някой е звънял от твоя мобилен телефон на една от журналистките в „Поуст“, Далас.
Кинг мълчеше.
— Аз звънях — каза накрая.
— Така си и мислех. — Хейс върна разпечатките на Стансфийлд и се обърна към Валъри, която му подаде папка и химикалка. — Позволихме си да напишем молбата ти за напускане. Би ли я подписал?
Кинг разписа двата екземпляра.
— Сега можеш да си ходиш — додаде Хейс.
Забил поглед в земята, Далас Кинг напусна помещението.
