най-подходящото място за начало на пътешествие като неговото.
Никой друг палестинец не би започнал важното си пътуване от такова знаменателно библейско място. Освен това, ако имаха и най-малкото подозрение, че се е срещал с шефа на МОСАД, хората му щяха да го подложат на неописуеми мъчения. Никога не биха склонили да играят такава сложна игра.
Слънцето още бе високо, спускаше се ранна привечер. Дейвид огледа улицата.
Те бяха някъде там и го наблюдаваха. Израелците, палестинците — също може би. Дейвид се надяваше Бен Фридман да не е чак толкова глупав да се опита да го проследи. Ако хората, които щяха да го откарат до мястото, изпитаха и най-мъничко съмнение, че ги следят, щяха незабавно да отменят мероприятието.
Срещата довечера беше нещо знаменателно. Всички щяха да го чакат с нетърпение, като лакоми деца. Искаха си парите и бяха готови да поемат риск. И все пак Дейвид се питаше какво са намислили Фридман и шпионите му от МОСАД. Беше ги предупредил да не поставят предаватели в куфарчетата. Причината беше очевидна. Хората, натоварени с охраната на срещата, щяха да ги открият незабавно и на Фридман това му бе пределно ясно. Ала Дейвид си даваше сметка, че израелецът никога не би му се доверил дотолкова, та да го остави да се разхожда където си поиска със седем килограма пластичен експлозив.
Беше установил точното тегло веднага щом се прибра в апартамента си. Хората на Фридман бяха поставили по три килограма и половина смъртоносен експлозив в куфарчетата, а не по два и половина, както им беше казал. Така всяко куфарче тежеше с четирийсет процента повече. Това щеше да го затрудни, но той имаше план, който да му позволи да се измъкне невредим след взрива.
Хвърли наполовина изпушената цигара на улицата, вдигна куфарчетата и пое на север. При първото кръстовище пресече и продължи покрай Гроба на Дева Мария. Малко преди следващата пресечка светлосин микробус „Тойота“ се закова до него. Страничната врата се отвори. Дейвид скочи вътре с тренирано движение. Потеглиха още преди да бе седнал. Някой отзад затвори вратата и в същото време мъжът до него започна да претърсва всеки сантиметър от тялото му за оръжие.
ГЛАВА 21
Стъпваха крайно предпазливо. Избягваха малките камъчета и търсеха по-твърда почва под краката си. През цялото време поддържаха дистанция помежду си. Темпото определяше Уикър, а останалите трябваше да не изостават и да не изпреварват. Безшумното придвижване в пълния мрак, по непознат и враждебен терен, с петнайсет килограма багаж на гърба, е може би най-трудното изкуство, което един командос от Специалните сили усвоява.
Четиримата мъже, които тази нощ си проправяха път през джунглата, бяха овладели до съвършенство необходимите умения. Откакто хеликоптерът ги остави, бяха напреднали доста, но теренът не позволяваше бързо придвижване. Коулман вече започваше да се съмнява, че ще могат да заемат позиции на уреченото място до изгрев-слънце. В редките мигове, когато гъстата растителност над тях се разтваряше, той виждаше как небето избледнява до тъмносиво. Погледна часовника си. Слънцето скоро щеше да се покаже.
Стиснал автомата в готовност, Коулман потърси през очилата за нощно виждане някаква твърда повърхност, за да може да прескочи едно паднало дърво. Постави десния • си крак върху обраслия с мъх дънер, погледна към Уикър и замръзна на място. Чарли Уикър стоеше напълно неподвижен, дясната му ръка бе свита в юмрук. Коулман незабавно вдигна стиснат пестник — знак за тези зад него да спрат. Бившият командир на тюлените се взря напред в здрача, за да види какво е обезпокоило водача му.
Изминаха няколко секунди, заредени с напрежение. Уикър направи знак на Коулман да се приближи. Можеше да го повика по миниатюрната радиостанция, но предпочете да използва сигнал с ръка. Коулман внимателно прекрачи дънера и безшумно като котка се озова до Уикър.
— Горе някой се движи — прошепна в ухото му снайперистът.
Коулман напрегна зрението си и отвърна също шепнешком:
— Не виждам нищо.
Водачът на групата посочи с пръст ухото си — беше чул, не беше видял.
— Животно? — попита Коулман.
Уикър поклати глава.
— Човек е. Ще се промъкна да проверя.
Коулман кимна. Без да сваля поглед от Уикър, той вдигна ръка и с жест повика Хакет и Стробъл. Ако Уикър се натъкнеше на неприятности, те трябваше да са готови да му помогнат. Когато се приближиха до него, той им каза за откритието на Уикър, след което тримата поеха отново напред един след друг.
Продължиха да се катерят по левия бряг на поточето. Стигнаха до мястото, на което теренът ставаше по-равен, растеше трева. Вървяха приведени, като стъпваха леко и се движеха близо до надвисналите клони на дърветата. След като заобиколиха и следващия завой на потока, Коулман забеляза Уикър на около десетина метра пред тях, коленичил до едно дърво. Сега командирът също чу гласове. Двама мъже си говореха с приглушен тон.
На Коулман тази промяна в ситуацията никак не му хареса. Динагат не беше малък остров. Дълъг бе над петдесет километра, а широк — двайсет. Имаше само един главен път, който го пресичаше от север на юг, а те бяха далеч от него. Шансовете в тази пустош да са се натъкнали на местни жители по това време на денонощието бяха нищожни.
В паметта на Коулман изплува мисълта за двамата тюлени, загинали недалеч оттук. Беше видял със собствените си очи доказателството за провала на мисията, но умът му не побираше как се е разчуло и за сегашната им суперсекретна акция. Рап го беше уверил, че кръгът от хората, посветени в плановете им, е много тесен. А броят на онези, които знаеха за операцията с подробности, като мястото и времето на проникването например, беше ограничен до членовете на бойната им група и пилотите, които ги бяха стоварили.
И въпреки това не бяха сами в джунглата!
Уикър се обърна към командира си. Посочи с два пръста към очите си, след което вдигна три пръста. Това означаваше, че е забелязал трима противници. Коулман се извърна към Хакет и Стробъл, посочи ги и стисна юмрук. Двамата кимнаха и Коулман тръгна напред.
Трябваше му почти минута, за да стигне до Уикър. По пътя долови тютюнев дим във въздуха. Въздъхна. Почти не беше за вярване, че тези, които възнамеряваха да им устроят засада, са толкова тъпи, че са запалили цигари. Но Коулман беше виждал доста хора да вършат глупави неща по време на война. Когато стигна до позицията на Уикър, той видя въпросните мъже да стоят на петнайсетина метра от него. Намираха се от другата страна на потока, до нещо, което приличаше на мост от паднали дървета и камъни. Водата под моста бълбукаше, тъй като потокът се вливаше в кръгло езерце. Над земята се беше спуснала лека мъгла. Бившият командир на тюлените забеляза малък водопад и чу шума от спускаща се вода. Този шум щеше да маскира приближаването им. Двете танга бяха въоръжени с автомати АК 47, лесно разпознаваеми по дъговидните пълнители. Третият носеше някаква пушка. Бяха провесили оръжията през рамо, с цевите надолу. Коулман се удиви от подобно глупаво поведение. Които и да бяха тези трима филипинци, очевидно не бяха много умели воини. Дори и да бяха преминали основно военно обучение, със сигурност вече бяха забравили доста от важните принципи на боя. След като ги наблюдава в продължение на още няколко секунди, Коулман реши, че не са дошли, за да им устроят засада. Най-вероятно бяха от „Абу Саяф“. Начинът, по който се държаха, говореше, че не са много загрижени за безопасността си. Ако тези бяха най-добрите в редиците на терористите — ислямисти, шансовете за успех на спасителната операция бяха високи. Възможно беше тези мъже да са членове на някоя местна милиция или работници от някоя от фермите на острова. Според разузнавателната информация местните жители ходеха въоръжени ден и нощ.
Тюлените са много добри в търпеливото изчакване и наблюдаване на врага, но в момента Коулман трябваше бързо да качи екипа си на върха на планината. А върхът все още се намираше на около четиристотин метра от тях. Вариантите за действие бяха три. Първият, най-простият и най-нежеланият, беше да убият тримата филипинци. Ако беше уверен, че са от „Абу Саяф“, и сам щеше да ги застреля с удоволствие. Слабата страна на този план обаче беше, че ще трябва да слязат от върха, когато приключат задачата си. Трима липсващи терористи щяха да предизвикат прекалено голямо внимание към този район.
Най-лесният вариант беше да не правят нищо. Да чакат, докато непознатите си тръгнат, след което да
