приятели, някои от които са доста популярни и крайни антиамериканисти. Те ще нададат вой, че вие стоите зад това. — Ризал поклати тъжно глава и добави: — А в страната ми има страшно много хора, които ще повярват на подобни измислици. — Той погледна през стъклото. — Нашите военни са много слаби в момента. Едва ли биха издържали на подобен скандал.
Рап си каза, че неговият час е настъпил.
— Има и друг начин да излезете от ситуацията. — Ризал го погледна в очите за първи път. — Моро е нарушил офицерската си клетва. Той е най-долнопробен предател. — Рап посочи папката. — Това тук е само върхът на айсберга. Ако го изправите пред военен трибунал, ще се съберат достатъчно доказателства да го осъдите на смърт. Можете да избирате — да постъпите ли така, или да предприемем нещо друго.
— Слушам ви.
Рап се поколеба.
— Двама американски тюлени — започна — загинаха по негова вина, а едно семейство продължава да е заложник, защото генерал Моро е помогнал на врага. Ако го арестуваме, в крайна сметка той ще бъде изправен пред трибунала и каквато и да е сегашната политическа ситуация, ще го осъдят и най-вероятно ще го разстрелят. Но както посочихте, подобен процес може сериозно да навреди на връзките между двете страни и на имиджа на филипинската армия. Мисля, че и двамата бихме предпочели проблемът да се реши по-деликатно. Трябва ми главата му! — изстреля накрая.
Ризал се замисли.
— Какво се иска от мен? — произнесе след минута.
Рап внимателно изгледа генерала, след което му изложи плана си. До обяд проблемът щеше да е елиминиран. Филипинският народ щеше да получи своя герой, загинал в борбата срещу мюсюлманските екстремисти.
ГЛАВА 17
От Манила до остров Самар гълфстриймът извърши полет със средна скорост 1 000 километра в час за по-малко от шейсет минути, след което кацна на неосветена частна писта в южния край на острова. Самолетът се задържа на земята броени минути, колкото Коулман и хората му да слязат и да разтоварят багажа. След това отново се понесе по асфалтовата настилка и се издигна в небето. Четиримата мъже стояха безмълвни на пистата, докато ревът на реактивните двигателите постепенно отслабваше и беше заменен от песента на джунглата. Все още бяха далеч от зоната на бойните действия, но инстинктивно се разпръснаха. Всеки от тях взе под наблюдение различен сектор. Бяха облечени в камуфлажни дрехи, лицата им бяха покрити с камуфлажен грим. През раменете им бяха преметнати автомати.
Самолетната писта и прилежащият район бяха собственост на японски бизнесмен. Той беше купил плантацията с площ около пет хиляди декара и си беше построил страхотна къща с изглед към океана. Както и обширно игрище за голф. Рап беше накарал хората си в Центъра за борба с тероризма към ЦРУ да проучат обекта. Оказа се, че през седмицата къщата се използва рядко и в момента в нея няма никой. Един човек се грижеше за стопанството, но те щяха отдавна да са се изпарили, когато той се събудеше и тръгнеше да проверява какво става.
Двама от бившите тюлени, Кевин Хакет и Дан Стробъл, надянаха уредите за нощно виждане и поеха в противоположни посоки, стиснали автоматите си MP 5 със заглушители. Коулман предпочете да не използва очилата за нощно виждане и се вгледа с невъоръжено око в голямата къща на хълма, обляна от лунна светлина. Извади от джоба си малък бинокъл. Само портата и алеята, водеща до сградата, бяха осветени. Коулман насочи вниманието си към предната врата. Прислужникът беше отвън. Бившият тюлен се намръщи. Беше се надявал, че няма да се сблъскат с подобен проблем.
Четвъртият от групата тихо се приближи до него.
— Хеликоптерът е тръгнал.
Коулман кимна, макар че още не бе чул характерния шум. Доверяваше се на Чарли Уикър повече, отколкото на собствените си сетива. Всъщност имаше вяра в очите и ушите на Уикър повече, отколкото на който и да е друг воин. Висок едва метър шейсет и пет, Уикър, приличен на малък елф, беше най-добрият снайперист, когото Коулман бе имал честта да командва. Уикър беше единственият редовен военен в групата. Рап го беше изкрънкал от „Тюлен — Група 6“. Когато заемеха позиции, Уикър щеше да е звездата на шоуто.
След миг Коулман вече можеше да долови шума на хеликоптера. „МН 60G Пейв Хоук“ летеше бързо, на сантиметри над върховете на дърветата. Премина над главите на Коулман и хората му. Изведнъж машината зависна, снижи се и кацна меко с помощта на масивните амортизатори на колесника.
Коулман и неговият екип наблюдаваха приземяването. Надяваха се да разполагат с най-доброто и по всичко личеше, го бяха получили. „Птицата“ принадлежеше към Командването за специални операции на ВВС. Беше част от 353-а група за специални операции, дислоцирана във военновъздушната база в Кадена, Япония. Детайлите на операцията бяха доизяснени по време на полета им до Филипините. Рап беше съобщил на Коулман целта на мисията и му беше казал да се погрижи за конкретната реализация. Всякакви молби за помощ и техника трябваше да бъдат отправени към генерал Кембъл от Обединеното командване за специални операции във форт Браг. Коулман имаше само едно искане — просто, но много важно. Настоя за най-добрия екипаж. Както се видя при провалената операция за спасяването на семейство Андерсън, най- опасната част винаги се оказва проникването и изтеглянето.
Коулман спря до отворената врата на хеликоптера и потупа го гърба всеки от хората си, докато се качваха на борда. Когато всички се качиха, пилотът се обърна към тях. Върху черния му шлем бяха прикрепени очила за нощно виждане, в момента повдигнати нагоре. Коулман му подаде лист със спътниковите координати.
— Приближи се ниско над дърветата и ние ще се спуснем с въжета.
Пилотът кимна. Никой воин не се нуждаеше от повече обяснения. Всички участници в операцията съзнаваха, че действията им няма да се документират никъде. Пилотът въведе координатите в усъвършенстваната електронна навигационна система на хеликоптера.
Коулман се закопча с колана, защото знаеше, че им предстои диво препускане.
ГЛАВА 18
Когато Дейвид влезе в кабинета на монсеньор Лавен, първото, което забеляза, беше напрежението в погледа на винаги веселия свещеник. А на Дейвид точно такива жестове не му трябваха. И без това вече се беше изнервил, докато настъпи часът на срещата. Само една грешка, един пропуск — и ще свърши след брутални мъчения в ръцете на собствените си хора.
Дейвид изпитателно изгледа отеца.
— Какво има? — попита.
— Нищо — отвърна Лавен, посочи вратата зад себе си и се наведе над някакви документи на бюрото.
Нещо не беше както трябва, но какво? Дейвид не можеше да разбере. Поколеба се за кратко, но после си наложи волята да влезе вътре. Имаше чувството, че от другата страна го чака неприятна изненада. Когато отвори вратата, се оказа, че интуицията не го е излъгала.
Там, на обичайното си място, в другия край на масата, седеше Ейб Спилман. Този път до него обаче имаше и друга фигура. Дейвид не можеше да различи чертите на непознатия, но не му беше и необходимо. Голямата плешива глава и раменете като на бик можеха да принадлежат само на един човек — Бен Фридман. Дори името му беше достатъчно да предизвика омраза и страх у мнозина. Но у Дейвид то пораждаше и дълбоко уважение.
Из целия Западен бряг сигурно нямаше по-ненавиждан човек от Бен Фридман. Като генерален директор на МОСАД работата му беше да води тайна война с враговете на Израел. Израелските сили за отбрана се бореха с терористичните групи на окупираните територии по по-открит начин, но най-мръсните акции бяха приоритет на МОСАД. А Фридман беше главният архитект на много подобни акции през последните две десетилетия.
Зрението на Дейвид се адаптира към слабата светлина и той можа да различи по-добре човека до
