Бяха дискутирали тази тема многократно. След кратък размисъл отвърна:
— Ако хората като нас бяха повече, мирът нямаше да е голям проблем.
„Проблем“. На Спилман му направи впечатление използването на тази дума. Не беше минало много време, откакто той хранеше оптимизъм, че скоро ще бъде постигнат мир между двата народа на Палестина. Но сега разбираше, че се е лъгал. Години наред беше искал и копнял за примирие между арабите и евреите. Даваше си сметка, че за да оцелее малобройната му нация, трябва да поддържа приятелски връзки със съседите си. Напоследък обаче тази цел се изплъзваше.
— Не мисля, че ще доживея да видя мира.
Дейвид забеляза, че очите на стареца са изпълнени с искрена тъга.
— Може да не е толкова далеч в бъдещето, колкото си мислиш, Ейб — отвърна Дейвид, за да го окуражи.
Спилман поклати глава.
— Не, няма надежда. Нещата не са били така зле от времето на Войната за независимост. Щом млади момичета започнат да се препасват с бомби и да се взривяват на публични места, значи сме стигнали до такова отчаяние и омраза, каквито светът рядко е виждал.
— Дори и при нацистите ли?
— Нацистите бяха разбойници, безчовечни и студенокръвни касапи. Те ни презираха, защото знаеха, че сме много над тях. — Професорът замълча за миг и добави: — Камикадзетата, с които се сблъскваме днес, ни мразят до мозъка на костите. Но те са убедени, че ние сме лошите и сме причината за всичките им злини. Навремето предупреждавах, че тези лагери ще ни излязат през носа. Но никой не ме чу. — Спилман се намръщи, късогледството на политиците искрено го огорчаваше. — Когато отнемеш на хората цялата надежда, когато се отнасяш с тях като с животни, не бива да се изненадваш, ако някой ден до един се вдигнат срещу теб. Историята на моя народ е същата — когато Мойсей ги е довел от Египет.
— Освен че палестинците вече са си у дома и няма къде да вървят.
— Точно така. Те няма да вървят никъде. Искат ние да се махнем. За първи път виждат надежда в тези така наречени „смъртници“. Излизат да ликуват и танцуват на улицата, когато бъде убита невинна еврейска жена или загиват деца.
— Вашите танкове и ракети не отнемат ли невинни животи? — риторично попита Дейвид.
Спилман го изгледа като строг баща.
— Нали не си виждал евреи да танцуват по улиците, когато извадят някое палестинско пеленаче от руините?
Дейвид кимна. Грозната действителност беше, че народът му не само оправдава убийството на цивилни, но и празнува всяка смърт като знаменателно събитие.
— Денят, в който ще бъде създадена палестинска държава, не е далеч. Икономиката на Израел е разклатена. Туризмът издъхва. Ако не бяха американците да ни подкрепят, нямаше да издържим и седмица. Да, Джабрил, вие ще получите държавата си и тогава ще настане страшно кръвопролитие. Еврейските заселници ще откажат да напуснат окупираните територии и шовинистите, към които народът ти гледа за напътствие, няма да се успокоят, докато не прочистят цяла Палестина от еврейска кръв. И така ще продължим по спиралата надолу за години напред. — Спилман мрачно поклати глава. — И боя се, че моят народ вече няма да има куража за подобна битка.
Дейвид кимна с разбиране. Беше съгласен с всичко, което каза старият евреин. Особено последното. Всъщност това беше и причината за неговото посещение тук.
— Съгласен съм с теб, но не съм чак такъв фаталист.
— Защото си млад. Тепърва имаш много години пред себе си, а на мен ми остава малко. Моята вяра в човечността се стопи през последното десетилетие. Струва ми се, че навлизаме в един мрачен период от историята.
— Не се отказвай още от надеждата. За утре вечер е насрочена среща. — Дейвид извади лист хартия от джоба на ризата си и го подаде на Спилман. На листа бяха написани осем имена, които определено щяха да привлекат вниманието на професора.
Спилман извади чифт очила за четене и хвърли поглед върху листа. Устата му пресъхна.
Листът съдържаше имената на най-опасните терористи в Окупираните територии. Беше повече, отколкото се бе надявал. Когато преди много години започна дружбата си с Джабрил по собствена инициатива, той знаеше, че палестинецът има голям потенциал. Родителите на Джабрил бяха националисти, които отделяха голямо внимание на образованието му и се стремяха да го предпазват от радикалната риторика на ООП. Спилман си мислеше, че Джабрил един ден ще стане водач на своя народ. Но колкото и да предполагаше, че приятелството им може да донесе плодовете на добра разузнавателна информация, той никога не беше очаквал да се стигне до подобен момент.
От известно време МОСАД го държеше под око и знаеше за успехите му при набирането на средства за различни терористични групи. Но въпреки това Спилман беше оставил вратата на приятелството отворена чрез монсеньор Лавен. И тактиката се оказа печеливша. Беше открил в лицето на Джабрил истински приятел — прагматик, който вярваше в мира.
Спилман вдигна листа във въздуха.
— Интересна група.
— Много.
Израелецът изгледа изпитателно младежа.
— Предполагам, няма да ми кажеш къде ще се състои срещата?
Дейвид прехапа устни. След малко извади друг лист. На него беше нарисувана скица и бяха указани размерите на куфарче.
— Трябват ми тези две неща. Накарай твоите хора да ги направят и утре ще дойда да обсъдим детайлите.
Спилман още веднъж внимателно изгледа младия палестинец. Търсеше някакви признаци в поведението и жестовете му, които да го издадат, да покажат, че Джабрил не е искрен. Ако нямаше такива, значи Ейб Спилман току-що беше получил златния шанс, за който всеки разузнавач мечтае цял живот.
ГЛАВА 15
Рап седеше пред лаптопа, вдигнал големите си мускулести ръце като мечок над клавиатурата. Прочете изписаното върху монитора и погледна през илюминатора на самолета „Гълфстрийм V“, собственост на Управлението. Под него се простираше океанската шир. Самолетът беше оборудван като за високопоставени персони: меки кожени седалки, канапе, дневна, спалня, защитена срещу подслушване комуникационна система.
Мич не знаеше как Кенеди го е постигнала, но в края на краищата за пореден път беше успяла да убеди президента да даде одобрението си за операцията. Или да си затвори очите за нея. Така или иначе това нямаше голямо значение за Рап. Не, Май че не беше съвсем вярно. Имаше значение. Много по-добре за него беше президентът да си е затворил очите за тайните действия на Екип „Орион“.
Що се отнася до обикновените американци — преобладаващата част от тях изобщо не искаха да знаят с какво се занимава той. Америка бе нападната и влезе във война, а войната е грозно занятие. Те не желаеха да виждат неприятните подробности на битката. Не те бяха започнали войната, ала не искаха да я губят. Искаха хора като Мич Рап да се погрижат за мръсната работа.
Основният проблем, както винаги, се коренеше в политиците.
Те биха използвали всеки скандал, за да получат преднина пред опонента си. Колкото по-малко хора във Вашингтон знаеха за акцията, толкова по-голяма беше вероятността да минат незабелязано за радарите на политиците.
Щом президентът Хейс искаше да се изолира политически, добре. От оперативна гледна точка подобен вариант бе за предпочитане. Щом президентът не желаеше да бъде свързван с операцията, значи нямаше да я обсъжда с никого от съветниците си и вероятността за ново изтичане на информация беше сведена до минимум. От морална гледна точка обаче нещата не стояха така. Не че Рап се съобразяваше много с морала.
В ранните години на кариерата си като експерт по борбата с тероризма веднъж той чу офицер от
