кабинет. Преди да излязат, Кенеди подхвърли:
— Господин президент, искам да ви кажа няколко думи насаме.
Рап се усмихна едва доловимо.
Айрини можеше да бъде изключително убедителна. Той бе сигурен, че когато шефката му излезе оттук, двамата ще разполагат с необходимото им разрешение.
ГЛАВА 14
Дейвид крачеше спокойно по Виа Долороса. Пресече границата между Мюсюлманския квартал на Стария град към Християнския квартал. Беше вървял по този маршрут безброй пъти. Като дете тичаше безгрижно по уличките, но когато порасна, започна да долавя опасностите, които дебнеха в тесните безистени, в очите на старците, продаващи плодове и фъстъци на улицата, навсякъде. Шпиони и информатори имаше под път и над път. Когато беше на тринайсет години, разбиха на пух и прах цялата му детска наивност. Още имаше белези от онзи ден, и физически, и психически. Но никога не говореше за тях.
Очите на уличните шпиони вече не плашеха Дейвид така, както през годините, след като го пребиха. Ако поискаше, можеше да заповяда да убият когото и да било от тях. Но Джабрил Хатаби не беше такъв. Неговите родители го бяха отгледали и възпитали като много по-разумен човек. Той използваше властта и силата си с предпазливост, дискретност и търпение. Сега тези качества му бяха нужни повече отвсякога.
Повече от двайсет години по-късно той вървеше по същата улица на Йерусалим, на която посред бял ден го бяха хванали и метнали в багажника на кола. Собствените му хора го подозираха, че сътрудничи на евреите. Тогава те естествено грешаха. Той беше обикновено момче, което отиваше да се срещне с майка си в болницата. Днес всичко беше по-различно. Ако ООП, „Хамас“, „Хизбула“ или която и да е друга от десетките групи имаше представа какво си е наумил, щяха да го изтезават, докато сам не ги помоли да го убият.
Той зави спокойно по Баб Ел Джахид и огледа контролно-пропускателния пункт. Старият град подобно на крепост беше ограден от здрава стена, построена от Сюлейман Великолепни през 1540 г. В тази стена имаше само седем порти. Именно през портите завоевателите бяха контролирали през годините кой и какво влиза и излиза от града.
Войници от Израелските сили за отбрана, облечени в зелени униформи и с кръгли шлемове на главите, проверяваха документите за самоличност на всеки, който искаше да влезе или да излезе от града.
Когато приближи Новата врата, пробита в стената на Стария град през 1887 г., Дейвид приготви документите си и ги показа на израелския войник. Войникът го пусна да мине. Той бързо прекоси улицата и след като още веднъж показа документите си, му разрешиха да влезе в чуждата държава.
Нотр Дам дьо Франс беше собственост на Католическата църква и в нея освен всичко друго се помещаваше папската легация в най-свещения за християните град. Оправданието на правоверния Дейвид за посещение на подобно място беше, че тук се намира и банката на Ватикана. А когато ставаше въпрос за банкова дискретност, с Ватикана не можеше да се сравняваше дори Швейцария. Ръководството на ООП имаше доверие на Дейвид по въпроса и не го разпитваше много. Щом се справяше с набавянето на средства за финансиране на техните операции, тях не ги интересуваше как ги взима и какви тънкости на международната финансова система използва.
Посрещна го млад италиански свещеник, който го съпроводи до втория етаж. Там се намираше кабинетът на монсеньор Терънс Лавен. Ниският и дебел монсеньор свали очилата си и стана, за да поздрави красивия си гост.
— Джабрил, как си, синко?
Дейвид плесна приятелски бледата месеста длан на отчето.
— Добре съм, Терънс, ти как си?
— И аз щях да съм добре, ако имахме добра френска кухня и вино днес. — Свещеникът изкриви лице в шеговита гримаса.
— И аз много бих се радвал, но се боя, че нашият общ приятел няма да може да ни почерпи — отвърна затворнически Дейвид.
Той много харесваше монсеньор Лавен. Истински ренесансов тип, свещенослужителят имаше научни степени по право, финанси, теология и философия. Освен това беше познавач на виното, добрата храна и класическата музика. Дейвид се беше запознал с него доста отдавна чрез родителите си и често се обръщаше към светски ориентирания отец, за да обогатява културата си.
— Е, тогава ще трябва да го отложим за друг път, когато имаш време. — Отецът взе една папка от бюрото си. — Ето ти деловите проблеми, който сме обсъждали днес според легендата. — Той подаде папката на Дейвид. — Приготвих доклад за твоите влогове при нас и направих отчет на състоянието им през последния месец. Стандартни неща. Погледни ги, преди да си тръгнеш, в случай че приятелите ти решат да те разпитват.
После Лавен отведе госта си до една дървена врата зад бюрото и я отвори. Дейвид благодари и влезе в тъмната стая без прозорци. Ватиканът се отнасяше към сигурността много сериозно. Те имаха тайни, които трябваше да бъдат съхранявани, отношения, които трябваше да бъдат потулвани, и врагове, които никак не ги обичаха. Дейвид беше влизал в тази стая много пъти. Тя се намираше във вътрешността на втория етаж. Стените й бяха покрити с масивни стари килими, зад които той подозираше, че е тъпкано с устройства против подслушване. Като в почти целия Йерусалим, и тук миришеше на старо. Мирисът на застояло го навеждаше на мисли за смъртта.
Възрастен, сух човек седеше неподвижно в другия край на масата. Лампата в ъгъла хвърляше слаба светлина. Мъжът се казваше Ейб Спилман. Дейвид го познаваше от двайсет и две години. Отец Лавен ги беше запознал. Дейвид никога не бе дръзвал да попита дали идеята да ги срещне е била на Лавен, или Спилман сам е поискал. Лавен винаги се държеше така, сякаш идеята е била негова. Дейвид обаче беше склонен да мисли, че Спилман е пожелал да се срещне с него. Напълно типично за стареца. Беше невероятно търпелив и умееше да преценява хората и ситуациите. Ейб Спилман беше шпионин. На осемдесет и една години той беше станал малко по-бавен, но ако хората си мислеха, че това го прави по- мек, дълбоко се заблуждаваха. Бе изградил цялата си кариера именно върху заблудата.
Никой не би предположил по крехката му старческа фигура, но някога Ейб Спилман беше един от най- добрите воини. Бе се сражавал за Великобритания през Втората световна война, а после и през първата война на неговата страна за независимост през 1948 г. Храбростта му бе легендарна.
След Войната за независимост Спилман мина в сянка и започна да работи за новата разузнавателна служба на страната си. Бързо се превърна в един от най-награждаваните оперативни офицери на МОСАД, но само шепа хора знаеха за подвизите му. Повечето от тях вече не бяха между живите.
Ейб Спилман беше учен, писател, преподавател по теология и история. Ала съдбата му бе отредила жребия на разузнавач.
Младият мъж пред него, пълен с енергия и плам, само му напомни колко е остарял.
— Извини ме, че не ставам, Джабрил. — Гласът му беше дрезгав и леко трепереше.
— Не бъди глупак, Ейб. — Дейвид се засмя. — Няма нужда да ставаш. — Той се приближи и стисна топло ръката на стареца.
— Сядай. Разкажи ми как я караш напоследък, приятелю.
— Добре съм. — Дейвид седна на стола отляво на Спилман. — А ти?
— Чудесно. — Старецът плесна с ръце и добави: — Сега научните ми асистенти вършат повечето работа и аз имам възможност да се съсредоточа върху писането.
— Това хубаво ли е, или лошо?
— По малко и от двете. Най-много ми липсват децата. Техният младежки ентусиазъм.
— Но не ти липсва политиката на университета? — Дейвид знаеше, че старият му приятел приемаше много присърце превземането на Еврейския университет от ултраортодоксални равини.
— Те ще ни погубят всичките. Много добре ти е известно, че слепите фанатици на юдаизма и слепите фанатици на исляма ще ни замъкнат в пропастта.
Палестинецът кимна.
