Работата е сериозна и според мен посланикът и помощник-секретарят са предатели и действията им не бива да остават ненаказани.
— Съгласна съм, че трябва да бъдат назидани — бързо се намеси Джоунс. — Предлагам да ги изпратим на най-неблагодарните постове в чужбина, за които се сетим. И не само да им намалим заплатите, но да ги накараме и да платят обезщетение на семействата на двамата убити войници. Предлагам…
— Тюлени — поправи я генералът и продължи: — Аз лично съм съгласен с Мич. Ако зависеше от мен, щях да изпратя тия двамата на разстрел, но си давам сметка, че в днешно време това не може да стане. Мисля обаче, че те трябва да прекарат известно време в затвора и да бъдат публично заклеймени.
— Генерале, не че не съм съгласна с вас, но пак повтарям — не съзнавате как подобен скандал може да се отрази на администрацията!
— С цялото ми уважение, госпожо Джоунс, но аз също съм загрижен за страната си.
— Това е евтина самореклама! — подскочи Джоунс.
— И ако съм се изразил неразбираемо за вас, позволете ми да поясня. — Генералът се наведе застрашително над Джоунс: — Операцията беше мащабна. Много военни и служители от разузнаването знаеха за нея. В подготовката й участваха много хора. Мога да ви гарантирам, че ако се опитате да потулите инцидента, все ще се намери някой във военна униформа или някой от Ленгли, който да се разприказва пред репортерите. Верижната реакция ще бъде толкова мощна, че светкавично ще причини точно това, което се опитвате да избегнете. При положение, че Мич не огласи историята пръв.
— Погрижете се за вашите хора, генерале, с Рап ще се заема аз — парира Джоунс.
— Ще наредите на Мич какво да прави? — избухна в смях Флъд. — Бих дал цяло състояние, за да видя това!
Джоунс отвори уста, ала президентът вдигна ръка.
— Взех решение. — Говореше на всички, но гледаше Джоунс. — Ще действаме, както Мич предлага. Ако се опитаме да потулим историята, ще ни излезе през носа. Искам Министерството на правосъдието да изготви заповеди за арест на помощник-секретаря Петри и на посланик Кокс.
— Робърт… — Джоунс поклати глава, но президентът я сряза: — Валъри, отмени вечерните ми планове за днес и уведоми ръководството на Конгреса, че искам да се срещна с тях.
Джоунс прехапа устни. Този път беше загубила. Засега. Все пак успя да запази самообладание и с престорено любезен тон попита:
— Какво по-точно да им кажа?
— Кажи им, че трябва да им съобщя нещо, отнасящо се до националната сигурност.
— Веднага отивам. — Преди да излезе, тя се обърна към Кенеди: — Ще ме държите ли в течение за решенията, които взимате съвместно с Министерството на правосъдието и ФБР?
На Кенеди й се стори, че това е повече настояване, отколкото въпрос, но само кимна. Джоунс и без това бе сразена. Нямаше смисъл от излишни търкания.
Когато началничката на кабинета се оттегли, президентът се обърна към Кенеди и Флъд:
— Съжалявам за това. За Валъри на първо място винаги стои политиката. Такава си е.
Флъд поклати едрата си глава и изръмжа:
— Не е необходимо да ми се извинявате, сър. На вас подобни хора са ви нужни, за да ви предпазват от политически дрязги.
— Вярно е — съгласи се президентът. — Но това не означава непременно, че трябва да сме абсолютно безскрупулни и да загърбваме морала. Валъри е склонна да контролира всичко. Тя не може да разбере, че американският народ много добре вижда кога политиците постъпват честно и кога не.
Хейс прехвърли няколко документа, докато обмисляше как да постъпи.
— Искам да взема правилно решение, да избегна провал. И искам да го сторя много бързо. Нямам желание някой репортер да раздуе историята преди нас. Тогава, боя се, Валъри ще се окаже права, а мен ще ме разпънат на кръст в Капитолия.
— Мога ли да се намеся, сър? — попита Кенеди. Президентът кимна. — Може да не ви се наложи да чакате до довечера. Ние с генерала сме готови да уведомим членовете на сенатските и конгресните комисии още по обяд. Довечера, когато се срещнете с тях, ще им разкажете цялата история. Но искам да ви предупредя, че е най-добре да не намесваме генерал Моро.
— Защо? — попита объркан президентът.
Кенеди се поколеба, преди да отговори:
— Мич измисли как да се оправим с генерала. Най-добре ще е да го върнете, за да ни обясни той по- подробно.
Президентът се втренчи изненадано в директора на ЦРУ. Тъй като дипломацията не фигурираше сред уменията на Мич Рап, Хейс се почуди какво ли е намислил специалистът по антитероризъм. Двама военноморски тюлени бяха мъртви, едно американско семейство продължаваше да бъде заложник, а собственото му президентско управление беше заплашено от невероятен скандал. Точно в момента идеята за отмъщение му се стори много привлекателна.
ГЛАВА 12
Момичето седеше в ъгъла, завито в бял халат.
Дейвид обилно се потеше под черната маска. Сграбчи Хамза за крака и го издърпа на леглото. Девойчето хлипаше. Нямаше повече от десет години. Болката и кошмарът щяха да я преследват до края на дните й. Щеше да се пита къде е сгрешила, за да се отнесе съдбата с нея по този начин. В мюсюлманския свят с жените, извършили сексуален грях, постъпваха доста сурово.
Дейвид погледна бедното изплашено дете. Какво да прави с нея? Знаеше, че изобщо не трябваше да я развързва. Трябваше само да застреля Хамза в главата, да се оправи с двамата бодигардове и да изчезне. Ако се беше придържал към плана, вече щеше да е далеч оттук, в безопасност, отървал се от всички улики. Прислужницата щеше да пристигне на сутринта и да открие момичето, щяха да го откарат в болница. Всичко щеше да е наред.
Колкото и да му се искаше да повярва в благополучния край, Дейвид си даваше сметка, че далеч няма да е така. Прислужницата ще извика полиция, полицията ще открие мъртвия иракски генерал. Медиите ще разберат за случилото се и това малко невинно момиче ще бъде пометено от последвалата буря. Полицията и журналистите ще съобщят на родителите й, целият свят ще разбере, че момичето е било изнасилено. Макар и тя да няма никаква вина за това, ще я заклеймят и ще се отнасят като към прокажена с нея до смъртта й.
Дейвид нямаше да позволи това да се случи.
Майка му го водеше със себе си, когато посещаваше клиниките в бежанските лагери. Искаше синът й да види със собствените си очи мъката и терзанията на палестинския народ. Майка му беше удивителен човек.
Лагерите бяха благодатна почва за недоволството, корупцията и антисемитизма. Обвиняваха евреите за всичко. Те бяха злите алчни ционисти, отнели земята от палестинския народ. Пропагандата беше безпощадна, но майка му много предпазливо и обективно му преподаваше сложната история на конфликта между палестинци и евреи.
Обичаше да казва, че не е много достойно народът им непрекъснато да се оплаква, че са му откраднали земята. „Ако през четирийсет и осма ние бяхме спечелили войната, щяхме ли да позволим на евреите да задържат земята ни?“, задаваше му тя въпроса и винаги отговаряше: „Не. Арабските армии щяха да избият евреите до крак.“
„Евреите са расисти — повтаряше му още тя. — Но йорданците, египтяните, сирийците, иракчаните и саудитците не са по-различни. Евреите ни мразят, защото не сме им дали повод да ни обичат, но арабските ни братя нямат никакво оправдание за поведението си. Според тях ние сме по-низши. Те продължават да държат народа ни в бежанските лагери и да подклаждат омразата към евреите, за да извлекат изгода собствените им корумпирани правителства. Ние сме послушно оръдие, с което отклоняват гнева от себе си и го насочват към лошите евреи.“
Майка му не позволи омразата да вземе връх у него и да управлява живота му. Той никога нямаше да се превърне в хладнокръвен убиец. Именно затова не застреля Хамза и не остави бедното момиче на
