известна терористична група, която е заклет враг на Съединените щати. Сега вече знаем, че филипинският генерал, на когото е било наредено да освободи заложниците, взима подкупи от терористите, които ги държат. Знаем също така, че американските специални сили са взели решение да освободят заложниците. Това решение е било напълно незаконно, но е взето не от кой да е, а от върховния главнокомандващ. — Рап посочи към президента. — Част от инструкциите за операцията гласяха, че и посолството ни във Филипините, и филипинското правителство не бива да узнават за нея. Двама високопоставени служители от Държавния департамент обаче са пренебрегнали заповедите и като резултат взвод тюлени попадна в засада преди две нощи.
— Свършихте ли? — озъби се Валъри.
Рап стисна юмруци.
— Не! Тази сутрин, докато дърдорехте по мобилния си телефон и пиехте капучиното си или каквото и да е било там, един транспортен самолет кацна в Сан Диего. Знаете ли с какво беше натоварен?
Джоунс гледаше Рап с неприкрита омраза. Никой, дори президентът, не се осмеляваше да говори с нея по този начин.
— Не.
— С два покрити с националния флаг ковчега, Валъри. — Рап вдигна два пръста. — Присъствали са децата, съпругите и родителите на жертвите. Животът на всички тези хора никога няма да бъде същият. Мъжете, които са обичали, обожавали, боготворели, вече никога няма да се върнат при тях. В момента тях ги изгаря болка, каквато ти никога не би могла да разбереш, и то само защото двама надути бюрократи от Външно не могат да си държат устата затворена! — Погледът на Рап гореше от омраза. — Ако зависеше от мен, щях да изпратя на разстрел посланик Кокс и помощник-държавния секретар Петри.
Джоунс плесна с ръце.
— Не мога да повярвам на ушите си! — Тя се огледа из кабинета за подкрепа, ала подобна не дойде отникъде. Онемяла, началничката на кабинета се обърна към Рап: — Мисля, че ти загуби.
— Аз загубих преди много време, Валъри, и изобщо не ми пука какво мислиш за мен. Бил съм на онзи бряг, на хиляди километри оттук. Докато излизах от морето, се питах дали някой куршум няма да ме улучи между очите. Виждал съм как хеликоптер с млади и здрави мъже се взривява във въздуха, защото някакъв арогантен сенатор не си бе държал езика зад зъбите.
— Известно ми е с какво си си изкарвал хляба — ехидно подхвърли Джоунс.
Рап се изправи; кипеше от гняв.
— Мога да търпя много, Валъри, но не понасям към мен да се отнасят с неуважение. Аз съм от хората, по които стрелят, като на онзи бряг; човек, който се опитва да постъпва правилно, рискувайки всичко в името на любовта към страната си, в името на понятия като дълг и чест. Понятия, които не означават нищо за теб. Аз съм бил там, ти — не. — Той насочи показалец към нея. — Там нямаше кафета, вечери в скъпи ресторанти, топла баня. Само ужасно много буболечки, тричави армейски порциони и утешителната мисъл, че има егоистично настроени американци, които никога няма да оценят саможертвата ти! Да, вярно, изгубих доста — продължи Рап по-спокойно. — И затова няма да те оставя да защитаваш онези безпардонни задници от Държавния департамент. В ЦРУ беше Еймс, във ФБР — Хансън, а сега и Държавният департамент си има предатели — Кокс и Петри. Нещата доста ще загрубеят за посланика и заместник- държавния секретар, а и онова лайно генерал Моро ще си получи заслуженото, обещавам ти!
— Свърши ли вече? — отново се накокошини Джоунс.
По лицето на Рап плъзна усмивка. Той погледна към президента.
Хейс беше печално известен със склонността си да оставя помощниците си сами да се оправят.
Мич поклати глава и отвърна:
— Имам да кажа още нещо. Ако не бях аз, Валъри, ти сега щеше да си мъртва. — Отправи се към вратата и без да се обръща, добави: — Затова ще съм ти признателен, ако проявиш малко повече благодарност и уважение. — Поспря за миг и се извърна леко: — А, между другото, по-добре помисли как ще се оправяш, когато историята се разчуе, защото аз нямам намерение да мълча.
ГЛАВА 10
Стаята се намираше на седмия етаж на хотела. Дейвид вкара магнитната карта в процепа и когато светна зелено, лекичко натисна бравата и отвори вратата.
Срещата му с генерал Хамза не беше продължила много време, а и като знаеше какво бъдеще чака иракския разбойник, събра сили да изтърпи разговора, без да излезе от кожата си. За щастие Хамза този път не се впусна в обичайните заплахи и хвалби, които обикновено траеха около час. Генералът много обичаше да припомня на връзката си какво място заема окаяният палестински народ в арабския свят. Според Хамза палестинците стояха не по-високо от камилска фъшкия.
Дейвид бе разбрал какво е накарало генерала да съкрати „лекцията“ тази вечер. В стаята на Хамза имаше нещо, при което той ужасно бързаше да се върне. Затова и Дейвид трябваше да бърза. Неговите шпиони бяха проследили хората на генерала по-рано през деня и видяха как иракчаните отвличат (не за първи път!) невръстно момиче.
След срещата Дейвид изобщо не излезе от хотела. След като се увери, че генералът и бодигардовете му са си тръгнали, изчака няколко минути и се запъти към фоайето. Там един от хората му пое куфарчетата. После Дейвид се отправи към стаята, която беше наел преди три дни. Извади чифт хирургически ръкавици от джоба си и се захвана за работа. Пред огледалото в банята внимателно отлепи брадата и изчисти сивата боя от косата и веждите си. И брадата, и изцапаният памук отидоха в найлонов плик. След като свали костюма и обувките си, измъкна от гардероба малък сак. Обу черни панталони, черни маратонки, облече тъмна риза и палто, след което стегна във вързоп всички останали дрехи и ги прибра в сака. След като огледа още веднъж стаята, за да се увери, че не е пропуснал нещо, Дейвид отиде при плъзгащата се стъклена врата и я отвори.
Преди да излезе на балкона, се огледа. Балконите от другата страна бяха чисти. От една от стаите на долните етажи се чуваше музика. Очите на палестинеца пламнаха от гняв само при мисълта какво се случва там.
Генерал Хамза беше мръсен и отвратителен по много причини, но най-възмутителна беше страстта му към малки момичета. По-точно — към момичета в предпубертетна възраст. Дейвид беше разкрил тази перверзна черта на генерала, докато го следеше през последните няколко месеца. Бяха му известни поне още два случая, при които бодигардовете на Хамза отвличаха малки палестинки от улицата и ги докарваха в хотела за забавление на генерала. Използвайки връзките си в местните йордански власти, Дейвид се порови и откри, че полицията веднъж е искала да разпита генерала във връзка с отвличане на момиче. Няколко дни по-късно обаче на полицаите им е било наредено да не закачат генерал Хамза.
Дейвид завърза алпинистко въже за един метален прът. Нямаше да му е за първи път да убива, а със сигурност нямаше да е и за последен. Той винаги действаше хладнокръвно и прецизно, освободен от всякакви емоции. Тази нощ обаче щеше да му е малко трудно да потисне чувствата си. Арогантността на генерал Хамза му беше дошла в повече.
Но това, което отвращаваше Дейвид, бе дълбоката омраза на иракския военен към жените. Израснал в Йерусалим, Дейвид беше единственото момче в семейството. Имаше три по-големи сестри. Баща му беше палестинец, а майка му — Йорданка. И двамата бяха учили във Великобритания. Баща му беше адвокат, майка му бе лекарка. Родителите му се отнасяха един към друг като равни. Всъщност, ако трябваше да бъде честен, Дейвид би признал, че майка му е по-властната от двамата. Всичките му три сестри заминаха за Америка и бяха завършили медицина. Двете по-големи останаха в Съединените щати, където започнаха своя лекарска практика, а най-младата се върна, за да помага на майка си в професията й. Дейвид се отнасяше към сестрите си с най-голямо уважение и за разлика от повечето араби не споделяше убеждението, че жените трябва да се третират като неодушевени предмети. Нищо не караше кръвта му да кипва така, както да види как някой се възползва от по-слабите.
Извади чифт кожени ръкавици и си ги сложи. След като провери оръжията за последно, нахлузи черна качулка с отвори за очите. Беше готов.
Спусна се по въжето, стъпи на перваза на долния балкон. Ловко скочи и се приземи тихо на бетонния под. И малкото шум, който вдигна, беше заглушен от музиката, идваща от вътрешността на апартамента.
