на Дейвид, усмихна се и добави: — Ти правиш услуга на своя народ. Най-честно ще постъпиш, ако изобщо не взимаш дял.
Честността и достойнството нямаха нищо общо с това. Когато делът на Дейвид беше намален, парите не отидоха за „Хамас“ и „Хизбула“. Отидоха в джоба на генерала. Дейвид се изкуши да му напомни, че са заедно в кюпа, ала реши да не спори с лицемерния военен. Парите му трябваха за следващия етап, а това, че са фалшиви, беше още по-добре.
Сервираха му питието и той започна с отбранителен тон:
— Но, генерале, в моята страна е много скъпо да се прави бизнес. На много хора трябва да се плаща, за да сме сигурни, че вашите ценни пратки ще бъдат превозени.
— Не трябва да плащаш на никого — процеди Хамза. — Би трябвало да прережеш гърлото на първия, който ти се изпречи на пътя. „Хамас“ и „Хизбула“ изпълняват волята на Аллах и с всеки, който дръзне да се разправя с тях, трябва да се действа сурово. — Генералът възмутено поклати глава. — Никога няма да победите израелците, докато не се научите да държите под контрол собствените си хора.
Дейвид прехапа устни, за да не се засмее, и кимна. С генерала бяха стигнали до един и същ извод, но при различни обстоятелства. Дейвид щеше да обедини палестинския народ и първата стъпка в тази посока щеше да е убийството на арогантния иракски грубиян, който седеше срещу него.
ГЛАВА 9
Рап беше въведен в Овалния кабинет от един от помощниците на президента. Там завари шефа си, Айрини Кенеди, и генерал Флъд, председателя на Обединеното командване на Въоръжените сили. Те седяха на едно от канапетата, а на масичката пред тях бяха разпръснати купчина папки. Рап веднага разбра, че Кенеди е съобщила новината на генерала. Каменното изражение на лицето на воина говореше много. Трудно и мъчително беше да изгубиш хора в битка, но още по-трудно бе да сдържиш гнева и яростта си, когато разбереш, че трагедията е могла да бъде предотвратена.
Предвид темата на разговора Рап реши, че е по-добре да не си отваря устата.
Преди още да е седнал, в кабинета влезе президентът Хейс. Висок над метър и осемдесет, с прошарени коси, Хейс излъчваше някакъв особен магнетизъм. Свали сакото си и се приближи към бюрото. Възцари се мълчание.
Рап забеляза, че президентът е понапълнял. Бяха си говорили по този въпрос неведнъж. Президентът бе споделил, че не е във възторг от последиците на професията му върху здравословното му състояние. В края на краищата освен официалните задължения, за които времето никога не стигаше, той трябваше да задоволява и непрекъснатата нужда на Демократическата партия от пари. Почти не минаваше ден, в който да не се организира някое събитие за набиране на средства, а при подобни мероприятия винаги имаше много ядене и пиене. Рап беше съставил фитнеспрограма, която да не отнема на президента повече от четирийсет и пет минути. Необходимо беше да се изпълнява пет дни в седмицата сутрин след ставане. Сега Рап си помисли, че Хейс вероятно пести от времето за упражнения.
Държавният глава се отпусна на стола и взе очилата си за четене от бюрото. След като прегледа дневната си програма, той натисна бутона на интеркома:
— Шерийл, не искам никой да ме безпокои в следващите петнайсет минути.
— Да, господин президент — прозвуча равният глас на секретарката му.
Хейс вдигна глава и махна на тримата си посетители да се приближат.
— Вземете си столове. Ако нямате нищо против, докато говорим, ще прегледам и някои други неща.
Кенеди не се възпротиви, защото срещата беше свикана по нейна инициатива. Веднъж щом чуеше трагичната новина, президентът щеше да й посвети цялото си внимание. Тримата се настаниха, а президентът взе някакъв документ от бюрото, прегледа го набързо и го премести на друга купчина. Погледна ги над очилата си.
— Мичъл, изглеждаш ми загорял и отпочинал. Надявам се да си прекарал хубав меден месец. — Президентът се усмихна.
— Да, сър, благодаря.
— Добре — кимна президентът. Сетне се обърна към Кенеди: — Оставам с впечатлението, че новините, които имаш да ми съобщиш, не са приятни. Както винаги.
— Прав сте, сър.
Преди Кенеди да заговори, вратата отляво се отвори и влезе началникът на кабинета на президента, понесла купчина папки, голяма чаша димящо кафе и мобилен телефон.
— Извинете, че закъснях.
Рап стрелна Кенеди с поглед. „Какво, по дяволите, търси тя тук?!“, гневно питаха присвитите му очи.
Кенеди го успокои с едва доловим жест.
Ако беше мъж, Валъри Джоунс, нагла и безпардонна политическа функционерка, щеше да си спечели прозвището Вироглавото копеле. Но тъй като носеше пола, я наричаха „кучката“. Рап не можеше да си припомни случай, в който да е бил на едно мнение с тази жена. Всеки път когато надвиснеше опасност от криза, тя питаше как това ще се отрази на рейтинга на президента. Рап се вбесяваше.
Да събереш Рап и Джоунс в едно помещение, беше като да правиш опит с химически вещества, които при смесване се превръщат в избухлива субстанция. Предвид присъствието на Джоунс беше твърде вероятно настроението на Рап от мрачно да стане взривоопасно.
Нещата можеше да загрубеят. За да мине всичко, както Кенеди бе планирала, всеки трябваше да изиграе своята роля. В крайна сметка, бе убедена тя, президентът щеше да се съгласи с нея. Айрини Кенеди беше научила много от предишния си шеф Томас Стансфийлд. Той обичаше често да й напомня, че са в бизнеса с тайните. В бизнеса със събиране и запазване на тайни.
Желязното правило беше, че колкото по-малко говориш, толкова по-малка е вероятността някой да узнае тайните ти. Томас обичаше да казва, че изходът от една среща често се решава, преди да е изречена първата дума. Решава се от това — кой присъства. Точно по тази причина Кенеди бе поканила Джоунс.
Валъри Джоунс беше обсебена от политиката енергична работохоличка. Политиката беше нейният живот. Искаше да участва във взимането на всяко решение, тъй като всеки документ, под който президентът сложеше подписа си, влияеше на неговите шансове за преизбиране.
Валъри избута бюста на Айзенхауер и хвърли папките на бюрото. Нито Рап, нито генерал Флъд си направиха труда да станат при влизането й. В света на вашингтонската политика подобен жест може да бъде разбран погрешно и да им излезе през носа. Освен това никой от двамата не харесваше Джоунс, за да й оказва подобна чест.
Когато началникът на кабинета също седна, президентът се обърна към Кенеди:
— Да чуем.
Вечно спокойната Айрини леко вирна брадичка и отметна дългата до раменете кестенява коса. Както много пъти в последно време, лошите новини отново щяха да дойдат от нея.
— Господин президент, генерал Флъд ме информира, че сте напълно наясно с провалената операция за спасяване на заложници във Филипините.
— Да — отвърна кисело президентът. — И не е необходимо да споменавам, че не съм доволен.
— Искам да напомня на всички — обади се началничката на кабинета му, — че от самото начало операцията ми се стори абсолютно неприемлива.
Кенеди пренебрегна думите на Джоунс и подаде една от двете червени папки.
— Мисля, че мога да хвърля малко светлина върху случилото се, сър.
Хейс опря лакти на бюрото.
— Цял съм в слух.
— Тук — Кенеди вдигна една папка — имам списък от прехванати съобщения от електронната поща и телефонни разговори. Сигурно си спомняте, че преди да стартираме спасителната операция, решихме в интерес на запазването на оперативната информация в тайна посолството ни във Филипините да не бъде уведомявано, докато щурмовите екипи заедно със заложниците не се изтеглят на безопасно място.
Ръката на Валъри, стиснала чашата с кафе, неконтролируемо затрепери.
