Специалните сили да разговаря с хората си преди акция за освобождаване на заложници. Офицерът събра екипа и заяви: „Ако ви е необходима тържествена реч, значи сте си сбъркали професията. Всички знаем за какво сме тук, затова качвайте се и да вървим да си свършим работата.“ Никой не каза и дума — не беше необходимо.
Тази сцена се бе запечатала в паметта на Рап. Тогава беше само на двайсет и три години. Дванайсет от най-хладнокръвните и спокойни мъже, които бе срещал, се качиха на хеликоптерите „Блек Хоук“, излетяха и изпълниха перфектно задачата си. Това бе пример за него.
Въпреки че му бе станало навик да набляга на оперативната сигурност, Рап беше малко разочарован от президента. Имаше друго мнение за този човек. Сега вече се питаше дали Робърт Хейс не е поизгубил от старата си решителност да се бори с тероризма. До този момент Хейс бе непоклатим по този въпрос. Защо сега реши да пасува, си оставаше загадка.
Когато тази сутрин Рап влезе в Овалния кабинет, очакваше на президента да му трябват не повече от две секунди, за да подпише. Щеше да се наложи да обсъди проблема с Кенеди, когато се върнеше. Ако някой знаеше какво става, това несъмнено беше Айрини.
Тя беше удивителна жена. Дори след като президентът реагира хладно на плана му, Рап знаеше, че в крайна сметка тя ще успее да го убеди. Нейната сила да убеждава беше толкова неустоима, че Рап често й предлагаше шеговито, когато се уволни от ЦРУ, да стане политик. Умението й да се ориентира в политическите лабиринти на Вашингтон бе впечатляващо.
В същото време Рап беше задействал машината веднага след като излезе от Белия дом. Първо се бе обадил в „Демолишън и Салвидж Корпорейшън“ в Балтимор. Разговаря с човек, с когото беше работил неведнъж. И тъй като говориха по незащитена линия, диалогът им бе кратък, пълен с условни думи. Но адресатът получи достатъчно информация, за да започне да събира екипа си и да е в готовност да заминат при първо повикване.
После, докато се прибираше от Ленгли, говори по телефона с жена си. Тя беше останала с впечатлението, че в деня, в който се оженят, той ще се оттегли от оперативна работа.
И Рап така си мислеше, поне когато се сгодиха.
Проблемът обаче беше, че в периода между годежа и сватбата Рап стана свидетел на безброй безплодни срещи, на които в крайна сметка не се реши нищо конкретно. Тогава бързо си даде сметка, че оттеглянето му от оперативна работа няма да е лесно.
Но с Анна бяха сключили сделка — опасните операции ставаха табу за Мич.
Но горчивата истина беше, че нямаше на кого другиго да се повери подобна мисия.
Анна, както винаги, прояви журналистическото си любопитство и го затрупа с въпроси. На всички до един Рап отговаряше: „Знаеш, че не мога да ти кажа.“
Имаше обаче един въпрос, на който даде отговор. Анна го попита дали този път също ще е опасно. „Нееее!“, засмя се Мич. Поне така смяташе.
Нещо му подсказваше обаче, че не е съвсем искрен със себе си. Ала в момента не му се мислеше за това. В момента се беше отдал на чувството за яснота и на спокойствието, което предшестваше мисиите му. Като всеки хищник Рап не можеше да стои дълго, без да прави нищо. Усещаше как енергията и силите му нарастват многократно, когато обмисляше даден план и пристъпваше към неговата реализация. Съживяваше се интелектът му и благодарение на изострените си сетива забелязваше неща, които иначе биха му убягнали.
Но имаше и друго. Нещо, за което никога не беше говорил. С никого, дори с Кенеди. Ако трябваше да бъде честен към себе си, следваше да признае, че елиминирането на хора като генерал Моро му носеше удовлетворение.
Това откритие го стресна.
Не беше на себе си при мисълта, че може да му става приятно от упражняването на насилие срещу друг човек. Но с времето помъдря и се примири. По-късно прие оправданието, че убива хора, които са възнамерявали да навредят на другите. Моро беше предател, заради него семейство Андерсън бяха задържани като заложници, заради него двама американски командоси загубиха живота си. Рап си даваше сметка, че планиране на операцията не му е достатъчно. Искаше да участва. Искаше да види изражението на лицето на генерала, преди да предаде Богу дух. Искаше да го задуши, да пречупи гръкляна му със собствените си ръце.
Мислите на Рап за кърваво отмъщение бяха прекъснати от някой, надвесил се над рамото му. Той затвори лаптопа и се обърна. Специален агент Скип Макмахън от ФБР сложи мечешките си лапи върху облегалката на стола. Малко старомоден, Макмахън беше с бяла риза с къси ръкави и раирана вратовръзка.
— Какво си намислил, тайни агенте? — изрече с гробовен глас.
Рап се усмихна. Макмахън беше сред малцината, които никога не говореха със заобикалки.
— Малко домашна работа.
Макмахън се пльосна на кожената седалка срещу него.
— Домашна работа, а? — повтори скептично.
Агентът от ФБР изгледа изпитателно Рап. В над трийсетгодишната си кариера в Бюрото Макмахън беше преследвал банкови обирджии, похитители, убийци, серийни убийци, терористи, хакери, шпиони, неколцина федерални съдии и политици. Той беше предан служител на закона, към когото Бюрото често се обръщаше, когато спешно бяха необходими резултати. Малцината, които го разбираха, го обичаха истински. За разлика от армията бюрократи, за които спазването на процедурите бе по-важно от постигането на резултати.
Но дори и старата върхушка във ФБР изпитваше истинско уважение към него. Докато 99.9 процента от агентите изобщо не бяха употребявали оръжието си, Макмахън вече не можеше да изброи операциите, в които бе участвал.
— Та кой, викаш, е тоя генерал Моро? — попита агентът, без да отмества поглед от Рап.
Мич не отвърна веднага. Мислено се прокле, задето е допуснал Макмахън да прочете написаното на монитора. После се замисли как да отговори. Макмахън беше изпратен заедно с него, за да провежда наблюдение на посланик Кокс. Когато Рап му наредеше, той трябваше да арестува дипломата и да го ескортира до Съединените щати.
Президентът лично беше настоял пред директора на ЦРУ Кенеди за участието на Макмахън. Кенеди и Макмахън се познаваха отдавна и отношенията им излизаха извън рамките на служебните. До каква стенен, Рап не знаеше и никога не беше питал. Така или иначе агентът беше идеален за задачата. Той се славеше като абсолютен професионалист и щеше да си затвори очите за някои неща, ако се наложеше.
Рап си каза, че Макмахън може и сам да разбере кой е генерал Моро само с едно телефонно обаждане, затова не скри от него истината:
— От филипинската армия е.
— Без майтап? — Макмахън изобрази престорена изненада. — Едва ли бих могъл да разбера сам. — Агентът почеса косматия си лакът. — И с какво е привлякъл интереса ти този човек? Приятел или враг е?
Рап се усмихна.
— По-полека, Скип, не бързай толкова.
— Или какво… може да настъпя някое лайно ли? Виж, Мич, аз непрекъснато настъпвам лайна — такава ми е работата. И не ми излизай с тия номера, че трябва да знам само това, което ми е необходимо. Вече знам доста за теб и — Макмахън се приведе напред — за онзи Русокоско. Другите не ми е ясно кои са, но съм готов да се обзаложа, че доста добре боравят с оръжие и владеят перфектно хватките от кунгфу. Така че — агентът от ФБР се наведе още по-близо до него — защо не зарежем тия глупости и не си спестим празните приказки?
Рап развеселено поклати глава. „Русокоското“, за когото ставаше дума, беше Скот Коулман, бивш командир на „Тюлен — Група 6“.
Коулман, морски офицер в оставка, сега ръководеше фирма, наречена „Демолишън и Салвидж Корпорейшън“. Тя имаше напълно легален бизнес и обучаваше полицаите от Балтимор до Норфолк във водолазни умения. Неофициално обаче те от време на време работеха и като наемници на свободна практика за ЦРУ. Пътищата на Макмахън и Коулман вече се бяха кръстосали веднъж преди няколко години. Тогава агентът разследваше убийство, в което бяха замесени високопоставени хора. Случаят не стигна до
