съда, но и Рап, и Макмахън знаеха как са станали сензационните убийства. Скот Коулман беше играл главна роля в тази драма.
Макмахън беше избран за мисията поради единствената причина, че можеше да му се има доверие. Той далеч не беше някоя луда глава от ФБР, която ще се опита да издъни ЦРУ, за да напредне в кариерата. Агентът разбираше прекрасно, че играят в един и същ отбор. Въпреки това на Рап никак не му се искаше да споделя секретна информация с него.
— Скип, повярвай ми, за твое добро е да не се ровиш толкова надълбоко.
Макмахън вдигна вежди.
— Мич? — Тонът му беше на видял и препатил човек, който не може да бъде впечатлен с нищо. — Нито на теб, нито на мен ми трябват пазванти. Ще мога да арестувам посланика и сам. Затова мисля, че причината, поради която си взел тези четирима бабаити със себе си, може да е само една.
— Запознат ли си със случая „Андерсън“?
— Ъхъ. — Лично Кенеди беше инструктирала Макмахън защо трябва да арестува посланика. Знаеше за изтичането на информация, за двамата мъртви тюлени и за провалената операция за спасяване на заложниците. Не му беше необходимо много време, за да разбере, че генерал Моро е свързан с всичко това по някакъв начин. — Може ли да се вярва на Моро?
Рап поклати глава.
Макмахън кимна.
— Ясно.
— Други въпроси имаш ли?
В очите на едрия агент от ФБР заиграха лукави пламъчета. Той потупа Рап по рамото и отвърна:
— Не. Мисля, че и сам мога да си попълня празнотите. Но, за Бога, бъди внимателен и се пази.
Рап се усмихна.
— Тъй вярно.
ГЛАВА 16
Самолетът докосна настилката на старата военновъздушна база „Кларк“ в три часа през нощта. Нямаше посрещане с фанфари и духова музика, нито пък дипломатическа делегация. Старата база беше предадена на филипинското правителство, когато то реши да не подновява договора с американските ВВС за експлоатацията й. Пристигането им беше ненадейно, не беше планирано и никой не го очакваше. Гълфстриймът беше приет от уморен технически екип, чиито членове още не се бяха събудили и пет пари не даваха кои са новопристигналите. Една цистерна веднага паркира до самолета и двама души се заеха да зареждат резервоарите с гориво. Макмахън слезе пръв от самолета. Той беше посрещнат от човека от посолството за свръзка с ФБР, който според плана беше вдигнат от леглото само преди час и му бяха наредили незабавно да пристига на летището, защото каца важна особа. Особата беше Макмахън и веднага щом се озова насаме със служителя, той на бърза ръка му взе страха.
Никой от посолството не трябваше да разбере, че той се намира във Филипините. Макмахън щеше да наблюдава отблизо посланик Кокс и когато му дадяха сигнал, щеше да закопчае белезниците на ръцете му.
След като Макмахън се отдалечи от самолета, по стълбичката слезе Рап с папка под мишница. Въпреки лепкавия влажен въздух той носеше масленозелено елече като на фоторепортерите. Елечето имаше доста джобове, от вътрешната и от външната страна, беше много подходящо за съхранение на фотообективи и резервни филмови касети. В случая на Рап обаче то беше натъпкано с резервни пълнители и боеприпаси към тях, заглушител за деветмилиметровия пистолет „Берета“ и осигурен срещу подслушване спътников телефон.
Един черен „Линкълн Континентал“ чакаше в сенките на големите сиви хангари. Когато Рап стъпи върху пистата, лимузината светна с фаровете си три пъти. Мич се огледа и кимна на Коулман, който чакаше на горното стъпало на стълбичката. Бившият тюлен се мушна отново в самолета. Стълбичката се прибра и крилатата машина се плъзна по пистата.
Рап отиде до колата. Задната врата се отвори, а той за последно погледна самолета, който рулираше за излитане. После влезе в колата, затвори вратата и се обърна към събеседника си. Генерал-лейтенант Серхио Ризал изгледа Рап като опитен познавач. Ризал беше шефът на филипинската армия. Завършил беше академията в Уест Пойнт и беше един от най-ревностните съюзници на Америка в страната. Той и генерал Флъд поддържаха добри работни взаимоотношения, които датираха още от Войната във Виетнам.
Генерал Ризал реагира остро, когато в началото на деветдесетте радикалите в правителството отказаха да подновят договора за американските военни бази. След двайсет и една години на диктаторски режим и репресии от страна на Фердинанд Маркос и съпругата му Имелда филипинският народ се разбунтува срещу военните и американските им поддръжници. Радикалите получиха своето и американците си заминаха. Помощите секнаха, икономиката на страната се задъхваше.
Не мина много време и мюсюлмански и комунистически партизански групи, държани изкъсо от режима на Маркос, подновиха опитите си да разрушат демокрацията в страната. Те съсредоточиха действията си на крайните острови на архипелага и започнаха да сеят хаос и разрушение. Моралът във филипинската армия се влошаваше с всяка изминала година и с всяко следващо намаляване на дотациите, комунистите си пробиваха път към властта.
След десет години на пагубна политика политиците в Манила най-накрая бяха решили, че може пък да не е чак толкова лошо американците да са наблизо. Вратата беше открехната. Американските военни започнаха отново да използват базите и прославените „зелени барети“ се заеха с обучението на филипинските пехотинци как да се бият с партизаните. Крайно необходимата икономическа и военна помощ беше увеличена, но в тези бурни времена Ризал се питаше дали това е достатъчно. Силите на противника вече бяха укрепнали значително, а пък сега този американец идваше да му каже, че в редиците му има предател. За първи път в цялата си военна кариера петдесет и осем годишният генерал Ризал беше изгубил надежда, че страната му може да бъде спасена.
Рап не си направи труда да се представя. Беше прочел досието на Ризал два пъти. Освен това генерал Флъд, който добре познаваше филипинеца, му беше казал, че този човек не гледа с добро око на хората, които много приказват. Мич небрежно извади от чантата си папка и му я подаде. Генералът си сложи очилата и се зачете.
След няколко минути затвори папката, свали очилата си, прецизно ги прибра в калъфа и бавно постави калъфа в джоба си. Лицето му бе като от камък.
— Значи генерал Моро е предател — проговори.
— Освен ако нямате друго разумно обяснение за случилото се.
Генералът се намръщи.
— Нямам. Всъщност, ако сега се замисля за минали неща, тази версия ми звучи доста логично. — Той потупа с пръсти папката. — „Абу Саяф“, които и без това се движат достатъчно свободно из територията ни, бяха притискани в ъгъла два пъти, но и двата пъти като по чудо успяваха да се измъкнат. А ние си мислехме, че щом Моро и неговите прехвалени командоси не могат да спипат бунтовниците, значи никой не е в състояние. — Генералът поклати глава. — Как е възможно да съм бил толкова глупав и сляп за случващото се?
— Приятели ли сте? — попита Рап.
— Не. Никога не съм го харесвал, но той си има своите поддръжници. Добър политически играч е, хората му го обичат. Създал е нещо като култ към собствената си личност. Което притеснява мен и още неколцина от известно време.
На Рап чутото му хареса. Благодарение на информацията, която ЦРУ и Разузнавателното управление на отбраната му бяха дали, знаеше, че командосите са предани до смърт на Моро. Съчетано с факта, че Моро има врагове в Генералния щаб, това даде на Рап допълнителна увереност, че ще може да изпълни плана си, без да му се налага да прибягва до извиване на ръце.
— Как биха постъпили хората му, ако го освободят от командването?
— Не знам. — Намекът на американеца беше много ясен. — Мога да го повикам в Манила по десетки поводи, до един — законни. Но ако го арестуваме открито, ще възникнат усложнения. Той има много
