куфарчета в краката си, Рашид изстреля с пръст фаса си във въздуха. Той се приземи на сантиметри от Дейвид, по обувките му се разпиляха искри. Върху белязаното лице на Рашид се разля ехидно самодоволство.
— Е, красавецо, какво си ни донесъл тази вечер?
Дейвид реши да не отговаря. Неговият ранг в редиците на палестинската съпротива беше недостижим и ако Рашид мислеше, че с хулиганското си поведение ще го уплаши, следваше да му напомни, че всеки трябва да си знае мястото.
Рашид тръгна към него.
— Още ли не си ми ядосан след всичките тези години?
— Не. Обичам те като роден брат.
— Хайде, хайде, красавецо, всички знаем, че ти хареса.
— Страшно много ми хареса. Всъщност може и да се съберем някой ден и тогава ще ти завра железен прът в задника. Като знам пристрастеността ти към малки момченца, съм удивен, че още не си опитал.
Усмивката на Рашид се стопи. Той вдигна юмрук и замахна. Голяма грешка! Повечето удари, които беше нанасял напоследък, бяха по вързани за стол или за тавана мъже. Уменията му в уличния бой вече не бяха като едно време. Затова, когато Дейвид отстъпи леко встрани, юмрукът пропусна целта и Рашид залитна.
Чашата преля. Този човек го беше отвлякъл и го беше измъчвал, задето имаше приятели — евреи, когато бе юноша. Тогава някой беше подшушнал на ООП, че Джабрил Хатаби симпатизира на врага, и от организацията бяха наредили на Рашид, уличния бандит, да му даде урок. От онази случка бяха минали двайсет години и сега Дейвид беше готов да се разплати с човека, съсипал младостта му.
Той се извъртя на 360 градуса, прехвърли куфарчето в дясната си ръка. И тъкмо когато разгневеният Рашид се накани да нападне втори път, тежкото куфарче го улучи в носа така, че се чу изпукването на костта.
Ударът запрати палестинеца право в багажника на отворената кола.
Мониторите, които предаваха изображение от целия Западен бряг, просветваха. Бен Фридман беше изпълнен с очакване. Беше си наложил да използва хората си ограничено и разумно. За удара, който замисляше, щеше да е необходима умела ръка. Довечера щеше да отмъсти за смъртта на стотиците загинали невинни израелци. Палестинците, с които Хатаби щеше да се срещне, бяха мозъците на всички самоубийствени бомбени атентати, разтърсили родината му и вкарали израелската икономика в тежка криза.
По заповед на Фридман техниците от МОСАД бяха поставили по едно високотехнологично устройство във всяко от куфарчетата. Устройствата предаваха сигнали, приемани от навигационните спътници, и имаха монтиран часовников механизъм с дистанционно управление. На всеки пет минути устройствата се задействаха и след шест секунди отново се изключваха. Спътниковата система за глобално позициониране записваше координатите на куфарчетата с точност до два метра. После устройствата се изключваха, за да не бъдат засечени от детекторите.
Фридман най-добре разбираше какви мерки за сигурност прилага противникът, за да запази дейността си в тайна. Всъщност той беше главната причина за подобна параноя.
Главният директор на МОСАД имаше солиден опит в областта на ликвидациите. През 1972 г., когато по време на Олимпийските игри в Мюнхен единайсет израелски спортисти бяха взети за заложници от палестинската терористична група „Черният септември“, Бен Фридман също беше там. Стоеше рамо до рамо с легендарния си учител, тогавашния директор на МОСАД Цви Замир, докато германската полиция с неумелите си действия провали цялата спасителна операция. Резултатът беше смъртта на всички израелски заложници.
И сякаш подобна трагедия не беше достатъчно обидна за Тел Авив, двама от оцелелите терористи по- късно бяха пуснати от германските власти. МОСАД взе нещата в свои ръце. Замир убеди министър- председателя Голда Меир да действа. През следващите девет месеца се проля много кръв, а Фридман се прояви като един от най-ефективните ликвидатори на МОСАД.
Първата мишена беше Уаел Цвайтер, представител на ООП в Рим. На 16 октомври Фридман се приближи зад Цвайтер на улицата и изстреля два куршума в тила му.
Два месеца по-късно Фридман участва в екипа, който уби Махмуд Хамшари, като постави бомба в телефона в парижкия му апартамент. Устройството беше детонирано с дистанционно управление и представителят на ООП беше буквално обезглавен от взрива. Но коронният удар на Фридман бе на 13 април 1973 г.
Елитна група агенти на МОСАД и командоси извършиха нападение в центъра на Бейрут. Мишените бяха трима от най-високопоставените водачи на ООП. Мохамед Наджар, Камал Адван и Камал Насър бяха застреляни в домовете си. Информацията, добита по време на рейда в Бейрут, помогна за ликвидацията на други трима водачи на терористите, свързани с „Черният септември“. Победата обаче беше краткотрайна.
Само два месеца след това МОСАД преживя най-голямото си фиаско. Провалът стана в курортното градче Лилехамер в Норвегия. Екип на МОСАД беше изпратен да провери информацията, че там се укрива терористът Али Хасан Саламех. Неопитните агенти погрешно потвърдиха, че обектът е същият, но вместо него убитият се оказа Ахмед Бушики, мароканец сервитьор. И сякаш това не беше достатъчно, шестима от екипа бяха арестувани, изправени пред съда и петима получиха присъди затвор. Международната общественост реагира остро и на МОСАД официално беше наредено да спре ликвидациите.
За щастие на Бен Фридман той не беше замесен в инцидента от Лилехамер. Защото, ако беше, това щеше да е краят на кариерата му. Но фиаското от Норвегия го наведе на мисълта, че непрекъснато трябва да усъвършенстват уменията си — той и неговите колеги. И че трябва да удвоят усилията си в тайната борба срещу арабските агресори.
Въпреки официалната забрана за убийства Фридман и групата му от кидони („щикове“ на иврит) продължи да дебне терористите. Най-голямото му постижение беше, когато внедри кидон в редиците на „Хамас“. Един от водачите на терористичната група, инженер и експерт по взривовете, беше като трън в окото на израелците. Казваше се Йехия Аяш. Ликвидаторът от МОСАД беше снабден от техниците в службата със специално оборудван за случая телефон. Един ден той вдигна слушалката, след което я подаде на Аяш и каза, че е за него, след което се отдалечи. Секунди по-късно натъпканата с пластичен експлозив С 4 слушалка експлодира и пръсна главата на терориста.
Но довечера залогът щеше да е много по-голям. Разбира се, ако отрежеше пипалата на хидрата, на тяхно място щяха да израснат нови и по-многобройни, но щяха да са необходими години, за да се възстанови врагът му от подобен удар. Дотогава обаче всички палестинци, до последния човек, щяха да бъдат изгонени от окупираните територии. Израел щеше да издигне стена, завинаги разделяща двата народа. И тогава може би палестинците щяха да се обърнат един срещу друг. Този Джабрил Хатаби беше красноречив пример на какво са способни. Фридман не се съмняваше, че ако Израел престане да е враг номер едно за палестинците, те щяха да се самоунищожат.
Мислите му бяха прекъснати от гласа на един от хората му:
— Отново сменя колите.
Главният директор погледна към стената от монитори. Отляво бяха подредени дванайсет телевизора. В средата имаше четири големи екрана с размери метър и двайсет на метър и осемдесет всеки. Отдясно също имаше дванайсет телевизора. На един от големите екрани се виждаше червена лазерна точка, маркираща покрива на бяла кола, която се движеше по улицата. Един по един всички екрани мигаха, докато сменяха кадрите от една позиция на друга.
Модерната зала за наблюдение не беше много по-различна от подобните помещения в някой телевизионен канал. В момента началникът на наблюдателния екип и двамата му помощници сменяха ъглите на камерите. На тяхно разположение беше невероятно богат арсенал от оборудване. Два спътника, над хиляда миниатюрни камери по улиците на цялата страна, специално екипиран разузнавателен самолет, кръжащ на височина четири хиляди и петстотин метра. Няколко хеликоптера щяха да се присъединят към внушителната армия веднага щом слънцето залезе над Средиземноморието.
Фридман беше вперил поглед в екраните, докато хората му работеха на компютърните конзоли и
