джойстикове, насочваха наблюдателни екипи в района, за да потвърдят, че обектът още се намира в колата. Фридман предупреди подчинените си да не прибързват прекалено много. Ключът беше в куфарчетата. Трябваше да вярва на Джабрил. Той самият желаеше смъртта на онези хора, колкото и Фридман. Ако директорът на МОСАД се окажеше прав, Джабрил щеше да стори всичко, за да предотврати раздаването на парите.
Рап отвори вратата на хеликоптера и скочи на земята. Огледа се. Търсеше генерала, макар да се съмняваше, че той ще излезе да посрещне гостите си още на площадката за кацане. След него слезе полковник Барбоза и двамата се отдалечиха от въртящите се перки на машината.
Когато стигнаха края на площадката, бяха посрещнати от отзивчив лейтенант в камуфлажна униформа, кубинки и черна барета на Специалните части. Той козирува на полковник Барбоза и се представи като адютант на генерал Моро. След краткото запознанство офицерът ги поведе по пътеката. Лагерът бе разположен в тревист, разчистен от дърветата терен с размера на две футболни игрища, и се състоеше от две редици големи зелени палатки.
От спътниковите фотографии Рап знаеше какво има във всяка от шестнайсетте палатки, в коя спяха войниците, къде се намираха кухнята, лазаретът, командването и най-важното — коя беше палатката на генерала.
Но от снимките Рап нямаше как да разбере къде е разположена охраната по периметъра на гората. По време на полета им за Филипините Коулман беше споменал, че е много странно, дето няма ограда от бодлива тел около лагера, нито картечни огневи точки за отбрана. Според Коулман Моро беше или некадърен командир, или не се боеше изобщо от нападение на бунтовниците.
При палатката на генерала адютантът спря и почука върху дървен знак, на който, колкото и удивително да изглеждаше, беше изписано името на генерала. Американските Специални части в района правеха всичко възможно, за да скрият чиновете на офицерите си. Подчинените не козируваха на командирите си, а последните рядко носеха отличителни знаци. На „зелените барети“ беше наредено дори да не стоят изпънати, когато разговарят с офицер.
Моро или беше много горд с генералските си пагони, или ни най-малко не го беше страх, че врагът ще узнае къде точно може да го открие. Рап подозираше, че табелата е признак отчасти и за двете.
— Влез — чу се отвътре.
Гласът бе спокоен и небрежен. Рап свали слънчевите си очила и влезе. Зад малко преносимо бюро беше седнал генералът по камуфлажен панталон и зелена тениска. Рап веднага забеляза, че офицерът е в страхотна форма. Ръцете му бяха дълги, с яки бицепси, изпъващи ръкавите на тениската.
Генералът не си направи труда да стане да ги приветства. Барбоза козирува, както изискваше уставът, сетне посочи спътника си.
— Това е господин Рап. Работи за ЦРУ.
На лицето на генерала се появи едва забележима ехидна усмивка. Може би тя означаваше, че го познава, или бе само демонстрация на неуважение към ЦРУ. Генералът не протегна ръка, Рап също не подаде своята. Във въздуха увисна някакво напрежение. Рап си имаше стратегия, ключова част от която беше да изкара генерала от равновесие.
Моро остана седнал. Стискаше облегалките на брезентовия стол. Рап бе играл тази игра и преди. Убеден беше, че и генералът многократно е постъпвал по същия начин с подчинените си, а сигурно и с американски военни съветници и служители от Държавния департамент.
По-различното този път беше, че Рап не бе някой американски дипломат, притеснен, че може да засегне чувствителния генерал. Мич възнамеряваше да стигне много по-далеч и искрено се надяваше в крайна сметка напълно да загърби дипломацията.
Генералът премигна пръв. По лицето му се разля фалшива усмивка.
— На какво дължа честта да бъда посетен от печално известния господин Рап от ЦРУ?
Мич прие обидата за комплимент. Можеше да избира между два варианта. Или да продължи да се държи хладно като човек, който очевидно не се доверява на Моро, или да си побъбри с генерала и да спечели поне малко от неговото доверие. Предпочете втория вариант. Усмихна се широко и отговори:
— Посещението ми не е никаква чест, господин генерал. Аз съм просто един бюрократ на служба на моето правителство.
Моро се разсмя.
— Бюрократ. Това ми хареса. — Генералът се плесна енергично по бедрата и погледна към объркания полковник Барбоза: — Полковник, виждам, че не сте информиран за славата на човека, когото сте ми довели. — Явно Моро се забавляваше с по-младия офицер. — Трябва да четете повече. Господин Рап е американски герой. Антитерорист номер едно на Америка.
На Рап не му беше смешно. Нищо смешно нямаше и в професията му. Когато Моро се успокои, той каза:
— Генерале, ако позволите, бих искал да говорим насаме.
Моро стрелна с поглед Барбоза.
— Полковник, свободен сте. Ще наредя да ви повикат, щом приключим.
Барбоза козирува и се обърна към Рап:
— Ще ви чакам отвън.
Когато излезе, Моро предложи на госта си стол. Рап седна.
— Предполагам — започна Моро, — че тъй като сте специалист в борбата с тероризма, посещението ви е свързано с моя напредък в действията срещу „Абу Саяф“.
Рап вдигна вежди.
— Не знаех, че сте постигнали напредък.
Генералът пренебрегна коментара.
— Вашето Управление е прочуто с това, че интерпретира грешно фактите, господин Рап. Не знам какво са ви наговорили, но само през последния месец терористите загубиха над сто души.
— Така казвате вие.
— Лъжец ли ме наричате? — не се сдържа Моро.
— Генерале — кротко заговори Рап, — аз съм практичен човек. Казаха ми, че и вие сте практичен човек — човек с невероятни способности. И двамата знаем какво е да воюваш, а в същото време политиците да те притискат за резултати. Не съм дошъл тук да оспорвам достойнството ви, но знам със сигурност, че хората ви не са убили нито един терорист.
Моро седеше, изпънал гръб. Колебаеше се дали да признае истината, или да се придържа към пропагандата. Реши да не е нито едното, нито другото.
— Какво имате предвид, господин Рап?
— Имам предвид, че знам за вас, генерале, неща, които собственото ви правителство не знае. — Рап нарочно нажежи обстановката. Беретата в кобура под дясната му ръка му действаше успокояващо. Не би се поколебал да убие змията срещу себе си. Коулман и екипът му, изглежда, бяха попаднали в някакви неприятности и се очертаваше той сам да се справя със задачата. Вече беше измислил план, който му се струваше, че ще проработи.
Ако Моро направеше и най-малко движение, за да се добере до пистолета си, който беше пъхнат в кобур, окачен зад него, на Рап щеше да му се наложи да влезе в схватка. Но така или иначе той беше уверен, че ще успее да завърши мисията и в същото време да не бъде разкъсан от верните на генерала войници. Веднъж щом разкриеше картите си на Моро, вероятността нещата да излязат от контрол беше много голяма.
Смръщил вежди, генералът се опитваше да отгатне защо този убиец е дошъл при него. Първото и най- вероятното предположение беше отхвърлено незабавно. Бойците му бяха ревностно предани. Американецът никога нямаше да се измъкне жив оттук, ако направеше опит да го убие.
— Господин Рап, хванахте ме неподготвен. Нямам никаква представа за какво говорите.
Потта се лееше по намазаното с камуфлажни цветове лице на Коулман, докато той се опитваше да не изостава от Уикър. Безнадеждно. Уикър беше с десетина години по-млад от него и с петнайсетина килограма по-лек. Сякаш енергията му беше неизчерпаема. Младият мъж пъргаво се катереше по склона. И не че
