Коулман вече беше бита карта, а по-скоро Уикър беше необикновен боец. Можеше да се движи безшумно през джунглата с непостижимо за другите темпо. Коулман беше достатъчно разумен, преди да тръгнат, да му каже да не го чака, а да бърза нагоре.
Долу при моста Коулман беше взел трудното решение да раздели отряда си. Стробъл и Хакет трябваше внимателно да проследят терористите, докато Уикър и Коулман отидоха да изпълнят първоначалната мисия. Доколко такъв ход можеше да се определи като мъдър, винаги зависеше от крайния успех.
Физическите тестове за подбор на кандидати за тюлени са добре известни. Това, което се подминава обаче, е, че мъжете, които работят в Учебния център на ВМС за специални бойни действия в Коронадо, отделят еднакво значение и на интелекта и волевия характер. Накратко, от един физически силен воин, който изпълнява безпрекословно заповедите, става съвършен пехотинец. В съвременния бой всяко тяхно движение се контролира от командира на батальона, бригадата, а понякога дори и на корпуса. Те са като пешки, които трябва да бъдат местени много прецизно върху сложна шахматна дъска.
Светът на Специалните сили обаче е различен. Физически силният воин е добро начало, но по-добър е интелигентният воин. Още от първия ден тюлените биват обучавани, че операциите рядко протичат според плана. В главите им непрекъснато се набива, че бързото и умно взимане на решения подобрява шансовете за успех на мисията и допринася за оцеляването на подразделението.
Те трябва да могат да действат в тила на противника често без поддръжката на артилерия и авиация. Участват в мащабни операции, освен ако задачата им е да премахнат специално подбран високопоставен обект преди започването на офанзивата. С две думи, те се учат да действат независимо от командването.
Коулман никога не би изоставил Рап, но отвлеченото американско семейство не можеше да бъде зарязано. Командирът спря за малко, за да си поеме дъх и да пийне вода. Мушна тънкия маркуч на резервоара с вода в устата си и пое малка глътка. Уикър вече беше далеч напред, поне на седемдесет и пет метра. Зърна го, когато се изкачваше по една скала, сетне изчезна от погледа му. Сянка, движеща се сред сенките.
Коулман отново забърза нагоре. Теренът беше каменист. На места скалите бяха като бръсначи. Поройните дъждове бяха отнесли всякаква ниска растителност.
Невъзможно беше някой отдолу да ги види, защото вървяха под гъстите клони на дърветата. Планинските върхове са стратегически важни точки за воюващите страни. Те предлагат кръгов обзор на района, а следователно — и жизненоважна разузнавателна информация. Също така са идеални места за разполагането на антиснайперистки екипи.
Снайперското дело в Специалните части е игра на живот и смърт. Снайперистът не се бои от огъня на автоматите и картечниците, от артилерийските снаряди или пуснатите от въздуха бомби. Снайперистът се бои от куршума на друг снайперист. Елитните стрелци често лежат неподвижно и чакат с дни. Бавно и внимателно оглеждат всеки сантиметър от терена, квадрат по квадрат, методично, за да не се превърнат в мишена на противник, който се прицелва в тях през мощната оптика на своята пушка. Именно страхът от снайперисти беше главната причина да искат да се изкачат на върха до изгрев. За нещастие намерението им щеше да остане неизпълнено. Можеха само да се надяват, че са единствените на острова, притежаващи оптически мерник.
Коулман ускори темпото. Мускулите на краката му изгаряха от болка, ала той не й обръщаше внимание. Стигна до отвесна скала, висока над три метра. Тъкмо се канеше да се изкачи по нея, когато забеляза стъпкана растителност отляво — признак, че оттук е минал Уикър. Без да се колебае, той се шмугна в храстите. Когато отново излезе на планинския гребен, видя, че Уикър вече е близо до върха. Коулман наведе глава и удвои усилията си. След няколко минути и той щеше да е горе.
ГЛАВА 24
Изглеждаше, че ще спрат в Хеброн. В над петдесетгодишната история на държавата Израел Хеброн винаги беше играл роля на междинен град. Тук бе Гробът на Авраам — пророк, еднакво почитан от мюсюлманите, евреите и християните. В центъра на Хеброн живееше общност от ортодоксални евреи, но те наброяваха по-малко от хиляда души и трябваше да бъдат охранявани от гарнизон на Израелските сили за отбрана.
Палестинците се дразнеха дори само един евреин да живееше в града им и многократно през последния век се бяха опитвали да решат проблема с недотам хуманни методи. Теренът беше подходящ за градски партизански бой — тесни улици, които се виеха по склоновете, многоетажни каменни сгради с плоски покриви. Израелските войници стояха далеч от града, защото знаеха, че ако влязат, съществува голяма вероятност да не се върнат.
Дейвид изобщо не се изненада, че срещата ще се състои тук, на територия, контролирана от палестинците. Сблъсъкът му с Рашид на паркинга му беше подействал отрезвяващо. Ако Рашид и хората му разбираха от нещо, то беше грубата сила. Те бяха станали очевидци как набиха шефа им. Наби го по-млад от него мъж, който, ако се съди по факта, че ще участва в срещата, беше важна клечка.
И все пак Дейвид не им даде много време да реагират, докато гледаха зяпнали окървавения Рашид да лежи в безсъзнание на пода. Той им изкрещя да не се туткат и се качи в бялото израелско такси. Мъжете се поколебаха.
— Оставете го! — заповяда им той. — Когато разкажа на Мохамед Атва какво е направил, Рашид ще ви е благодарен, че сте го зарязали тук.
Те се подчиниха. Името на Атва, шефа на Палестинското общо разузнаване, всяваше ужас у палестинците. За службата за сигурност се знаеше, че изтезава и убива безжалостно всеки, заподозрян в сътрудничество с евреите. Атва беше човекът, наредил Дейвид да бъде разпитван и измъчван.
Дейвид погледна през прозореца на колата. Движеха се по тесните улички на Хеброн. Беше се стъмнило, а те вече не бяха в израелското бяло такси. Да се возиш в подобна кола в Хеброн, бе равносилно на това — да се разходиш из Харлем с куклуксклановска качулка. Бяха се преместили в жълто палестинско такси.
Направиха остър завой и рязко спряха. Група маскирани младежи веднага обкръжиха колата. Носеха най-различно оръжие — от руските АК 47 до американските М 16. Четирите врати бяха рязко отворени и маскираните наредиха на всички да слязат. Дейвид отново беше претърсен за предаватели. Един от въоръжените пристъпи напред и понечи да вземе куфарчетата, но Дейвид го спря с жест. Постави куфарчетата върху багажника и ги отвори. При вида на новичките стодоларови банкноти мъжете загубиха ума и дума. Елегантно облеченият непознат очевидно беше някой много високопоставен.
Дейвид затръшна куфарчетата, преди пазачите да се опомнят. Демонстрирайки нетърпение, той грабна куфарчетата и се сопна на младежите да не го бавят повече. Онемели от вида на милионите, те го преведоха през барикадата и му помогнаха да се качи в задната част на един микробус. Колата потегли с вой на гуми.
Шест пресечки по-нататък спряха пред триетажна къща. Двата края на улицата бяха барикадирани със спрени автомобили. Безпокойство обзе Дейвид за миг, но после видя колата, която търсеше. Мерцедесът беше паркиран срещу буса, от другата страна на улицата. Дейвид си отдъхна. Бронираната кола принадлежеше на Мохамед Атва.
Стиснал куфарчетата, той излезе от микробуса и тръгна към къщата. Изведнъж товарът му се стори много тежък, ръцете му отмаляха. Всичко сякаш се развиваше на забавен каданс. Погледна надолу, към напукания тротоар, а после бавно вдигна глава към двамата маскирани мъже, застанали пред синята дървена врата с олющена боя. Мъжете махаха и казваха на Дейвид да побърза, но той изобщо не ги чуваше. Сам не забеляза кога се озова във вътрешността на сградата.
Беше пълно с хора. Въздухът беше пропит с дим, гласовете бучаха. В стаите отляво се вихреше банкет с печено агне, шашлик, пилета. Мъж на средна възраст, който оглавяваше Комитета за народно освобождение в Газа, тъпчеше баклава в устата си и кимаше ентусиазирано пред шефа на „Отряд 17“. В ъгъла други двама сърбаха арабско кафе и явно обсъждаха нещо сериозно. Единият бе шефът на сигурността в „Ислямски джихад“, другият не му бе познат. Дейвид усети как гърлото му пресъхна и се стегна. Това беше кулминацията на цялата прецизна, търпелива и упорита подготовка. Сякаш се намираше в някакъв сън.
