те стояха в плътни редици, докато неколцина от бойците палеха факли и им ги раздаваха. — Нима се канят да щурмуват след залез? Ще се изпотъпчат в тъмното.
— Знае ли човек какво се канят? — отвърна Арута. — За толкова зле организиран щурм дори не бях чувал.
Амос се изкашля и каза:
— Да ме прощава принцът, но понеже разбирам едно-друго от бойния занаят — е, от младините… — та и аз не бях чувал досега за нещо такова. Дори кешийците, които пускат напред своите „воини-псета“ както пиян моряк си пилее парите по пристанищните кръчми, дори и те не биха предприели челен щурм по такъв нелеп начин. Аз лично бих си отварял очите за някаква хитрост.
— Да — промълви Арута. — Хитрост. Но каква?
Цураните щурмуваха през цялата нощ, налитаха към стените и гинеха в подножията им. Веднъж неколцина успяха да се изкатерят до горе, но бързо бяха избити и стълбите бяха съборени. Призори цураните се оттеглиха.
Арута, Фанън и Гардан наблюдаваха оттеглянето им зад безопасната линия извън обсега на катапултите и лъковете. С изгрева на слънцето се появи море от яркоцветни палатки и цураните се оттеглиха по биваците си. Защитниците се слисаха от броя на цуранските жертви около основите на крепостните стени.
След няколко часа вонята от разлагащите се трупове започна да става непоносима. Фанън се посъветва с изтощения Арута преди принцът да се оттегли да поспи малко след безсънната нощ.
— Цураните не правят никакви опити да си приберат мъртвите.
— Нямаме общ език, на който да преговаряме — отвърна Арута. — Освен ако не смяташ да изпратиш отец Тъли навън с флаг за примирие.
— Той ще отиде, разбира се — каза Фанън, — но аз не бих рискувал живота му. Все пак след ден-два тези трупове ще ни създадат големи неприятности. Освен вонята и мухите, с непогребаните тела идат болести. Така боговете ни показват недоволството си, че мъртвите са останали непочетени.
— В такъв случай — отвърна Арута, който тъкмо сваляше единия си ботуш — най-добре е сами да видим какво можем да направим.
Върна се при портите и разбра, че Гардан вече е съставил план да махне труповете. До портата чакаха дузина доброволци, готови да излязат навън и да струпат труповете на погребална клада.
Арута и Фанън се качиха на стената тъкмо докато Гардан ги извеждаше през портите. По стените се подредиха стрелци, готови да прикриват хората извън крепостта, ако се наложи, но скоро се разбра, че цураните нямат намерение да безпокоят групата. Неколцина от тях дори се приближиха до границата на безопасния за тях пояс, седнаха на земята и загледаха работата им.
След около половин час се разбра, че хората на Крудий няма да смогнат сами да свършат работа и вече изнемогват. Арута предложи да изпратят още хора на помощ, но Фанън се възпротиви, като допусна, че може би цураните чакат тъкмо това.
— Ако се наложи да прибираме голяма група хора през портите, това може да се окаже гибелно. Затворим ли портата, губим хората навън, а оставим ли я твърде дълго отворена — цураните нахлуват в замъка.
Арута бе принуден да се съгласи и двамата загледаха мълчаливо трудещите се долу в горещия предобед хора на Гардан.
А след това, някъде към обед, дузина цурански воини, без оръжие и броня, пристъпиха предпазливо от предните си редици и се приближиха към отряда работници. Бранителите по стените загледаха напрегнато, но когато цураните стигнаха до мястото, където кипеше трудът на крудийците, и започнаха мълчаливо да вдигат тела и да ги носят към трупащата се клада, се успокоиха.
С помощта на цураните всички трупове бяха натрупани върху огромната клада. Запалиха факли, хвърлиха ги и скоро жертвите на жестоката сеч бяха погълнати от пламъците. Цураните, които бяха помогнали да се пренесат труповете на кладата, загледаха войника, довел доброволците, който се отдръпна назад от разбушувалите се към небето пламъци. След което един от цуранските воини каза нещо и заедно с другарите си се сведе в поклон към телата на кладата. Войникът, довел крудийците, извика:
— За мъртвите — чест!
Дванадесетте мъже на Крудий застанаха мирно и отдадоха чест, а цуранските бойци се обърнаха към кралските войници и отново се поклониха. Командващият войник извика:
— Върни поздрава!
И дванадесетте мъже на Крудий отдадоха чест на цураните.
Арута поклати глава, загледан в хората, които доскоро се мъчеха да се избият — как стоят едни срещу други и на всичкото отгоре си отдават почести.
— Татко често казва, че сред всички странни човешки деяния най-странното е войната.
По залез слънце щурмуваха отново — вълна след вълна връхлитащи отряди напираха към западната стена и гинеха в основите й. Четири пъти през нощта щурмуваха и четирите пъти бяха отблъснати.
Сега отново налитаха и Арута едва потисна умората, за да издържи и тази битка. Виждаха как нови и нови цурани се стичат от лесовете на север като дълги змии от горящи факли и се присъединяват към напиращите към замъка. След последната атака вече ставаше ясно, че цураните печелят преимущество. Защитниците вече бяха изтощени след две нощи битка, докато цураните продължаваха да хвърлят в сражението пресни сили.
— Искат просто да ни затрупат, все едно на каква цена — изпъшка останалият без сили Фанън. Заговори нещо на един от бойците и лицето му изведнъж се изкриви странно. Очите му се затвориха и той рухна. Арута го задържа. От гърба му се показа върхът на стрела. Изпадналият в паника войник, коленичил от другата му страна, вдигна очи към принца в ням въпрос.
— Отнесете го в цитаделата при отец Тъли! — изрева Арута.
Двама души вдигнаха изпадналия в несвяст мечемайстор и го понесоха надолу. Трети войник попита:
— Какви са заповедите, ваше височество?
Арута се извърна, видя угрижените лица на крудийските воини и отвърна:
— Както досега. Бранете стената.
Битката продължи жестоко. На няколко пъти Арута се озова сред воините, сражаващи се с изкатерилите се на стената цурани. После, след безкрайните щурмове, цураните се оттеглиха.
Арута стоеше задъхан, с прогизнали от пот дрехи под тежкия нагръдник. Извика да донесат вода и един носач от двора домъкна ведро. Той отпи, подаде ведрото на мъжа до себе си и се обърна да погледне надолу към цуранската гмеж.
Бяха застанали отново на линията извън обсега на катапултите и факлите им сякаш бяха все толкова, колкото и в началото.
— Принц Арута! — извика някой зад гърба му и той се обърна. Пред него бе застанал конемайстор Алгон. — Току-що разбрах за раната на Фанън.
— Как е той? — попита Арута.
— За малко. Раната е сериозна, но все още не е фатална. Според Тъли, ако оживее още ден, ще се оправи. Но няма да може да командва със седмици, ако не и повече.
Арута разбра, че Алгон очаква решение от него. От него — принца, рицар-капитана на кралската армия и в отсъствието на Фанън — командир на гарнизона. Той обаче нямаше опит. Можеше да предаде командването на конемайстора, но… Арута се огледа.
— Къде е Гардан?
— Тук съм, ваше височество — чу се вик отдолу, недалече от стената.
И след миг сержантът се появи. Тъмната му кожа изглеждаше почти сива от полепналата по нея прах. Туниката и табардът му бяха просмукани от кръв, кръв бе покрила и ръцете му до лактите.
Арута погледна дланите и ръцете си и видя, че и те са плувнали в кръв. Извика:
— Още вода! — И се обърна към Алгон. — Гардан действа като мой заместник-командир. Ако нещо се случи с мен, той ще поеме командването на гарнизона. Гардан е действащият мечемайстор.
