стражи, принудени да отстъпят от бойниците. Удари с все сила първия цурански щит и посече гърлото на воина. Лицето на цуранина се сгърчи от болка, той залитна и се срина долу в двора. Арута нападна следващия и изрева: — За Крудий! За Кралството!
После и Гардан се озова до него, надвисна като черен гигант над дребните цурани и засипа удари. Изведнъж бранителите на Крудий натиснаха напред като вълна от плът и стомана. Цураните останаха на място, отказвайки да отстъпят така трудно овладения пробив, и бяха избити до един.
Арута удари последния упорстващ още цурански воин с предпазителя на меча си, събори го долу, огледа се и се увери, че стената отново е овладяна от защитниците. Сред цуранските редици засвириха рогове и нападателите започнаха да се оттеглят.
Арута забеляза, че слънцето вече се издига над планинските върхове на изток. Утрото най-после бе настъпило. Огледа картината долу и изведнъж се почувства изцеден. Извърна се бавно и видя, че всички мъже по стената гледат него. После един от войниците извика:
— Да живее Арута! Слава на принца на Крудий!
Изведнъж замъкът закънтя от дрезгавите мъжки викове от всички страни:
— Арута! Арута!
Арута погледна Гардан.
— Защо?
Сержантът се усмихна доволно и отвърна:
— Видяха как лично поехте битката с цураните, ваше височество, а които не видяха — чуха. Те са бойци и очакват някои неща от един командир. Сега всички тези мъже наистина са ваши, ваше височество.
Арута остана скован на място, докато възгласите огласяха замъка. После вдигна ръка и дворът притихна.
— Добре се справихте. Крудий се защитава доблестно от своите воини. — Обърна се към Гардан. — Сменете постовете по стените. Сигурно няма да ни оставят много време да се порадваме на победата.
Думите му сякаш подействаха като знак, защото откъм поста на най-близката кула отекна вик:
— Ваше височество, вижте долу!
Арута видя, че цуранските бойни редици се престрояват, и въздъхна уморено:
— Няма ли край?
Но вместо очаквания щурм от първия ред на цураните напред пристъпи един-единствен мъж, явно офицер, с висок гребен на шлема. Мъжът посочи към стените и целият цурански строй избухна в шумни възгласи. Мъжът пристъпи още напред, в обсега на лъковете, спря и пак посочи към стената. Синята му броня заблестя под лъчите на утринното слънце. С всеки пореден жест към стената враговете надаваха гръмки възгласи.
— Предизвикват ли ни? — промълви Гардан, загледан в странната сцена долу, докато мъжът обръщаше гръб на стената, без да го е грижа за грозящата го опасност, и закрачи бавно назад към бойните редици на своите.
— Не — отвърна Амос Траск, застанал до Гардан. — Мисля, че отдават почест на храбрия си противник. — Амос леко поклати глава. — Странен народ.
— Дали изобщо някога ще ги разберем тези хора? — попита Арута.
Гардан постави ръка на рамото на принца.
— Съмнявам се. Вижте! Та те напускат бойното поле.
Цураните се оттегляха към шатрите си, извън руините на град Крудий. Оставиха няколко наблюдателни поста да следят замъка, но беше явно, че на главните сили отново е заповядан отбой.
— На тяхно място щях да разпоредя нов щурм — каза Гардан. Гласът му издаваше изумление. — Би трябвало да знаят, че сме почти напълно изтощени. Защо не предприемат нов щурм?
— Кой знае? — отвърна Амос. — Може би и те се умориха.
— Тази нощна атака носеше някакъв смисъл, който не разбирам — каза Арута и поклати глава. — Може би с времето ще разберем какво кроят. Оставете постове по стените, но хората да се оттеглят да отдъхнат в двора. Наредете да им донесат храна от кухнята и вода да се измият. — Заповедите се предадоха от уста на уста и мъжете заоставяха постовете: някои насядаха направо по пасажа под бойниците — бяха твърде изтощени, за да се домъкнат по стълбите в двора. Другите се добраха долу, нахвърляха оръжията си наоколо и насядаха в сянката на стената, докато носачите на замъка разнасяха ведра с вода. Арута се облегна на стената и промълви почти на себе си:
— Ще се върнат.
Същата нощ се върнаха.
Глава 18
Обсада
Утрото дойде със стоновете на ранените.
Дванадесет нощи поред цураните щурмуваха замъка и се оттегляха призори. Гардан така и не можеше да проумее смисъла на опасните им и гибелни нощни атаки. Сега, докато гледаше как цураните събират мъртвите си, след което се оттеглят към шатрите си, каза:
— Наистина са странни. Не могат да обстрелват стените, след като се вдигнат стълбите, за да не поразят своите. Ние нямаме такива проблеми, защото знаем, че всички долу са врагове. Не мога да ги разбера.
Арута отмиваше кръвта от лицето и ръцете си, забравил за всичко наоколо. Толкова беше уморен, че дори не можеше да отговори на Гардан.
— Вземи — каза някой до него и той свали мократа кърпа от лицето си и погледна поднесената му чаша. Взе я и я пресуши на една дълга глътка, наслаждавайки се на вкуса на силното вино.
До него бе застанала Карлайн, облечена в туника и панталони, със сабя, окачена на бедрото.
— Какво правиш тук? — попита Арута с прегракнал от умора глас.
Карлайн отвърна живо:
— Някой трябва да носи храна и вода. След като всички мъже стоят по стените цяла нощ, кой според теб е подходящ за тази работа на заранта? Не и тази жалка групичка престарели носачи, дето не стават за битка, това е сигурно.
Арута се огледа и видя и други жени: придворни, дами от замъка, както и слугини и чистачки. Обикаляха мъжете, които с благодарност поемаха предлаганата им храна и пиене. Той се усмихна с кривата си усмивка.
— А ти как си?
— Добре, как. Макар че да седиш непрекъснато в мазето според мен е също толкова трудно, колкото и да си на стената. При всеки шум от битката, стигнал до ушите ни, някоя от дамите се разплаква. — В гласа й се долавяше огорчение. — Гушат се като зайчета. Толкова е досадно… — Помълча малко, след което го попита: — Да си виждал Роланд?
Той се огледа.
— Снощи, за малко. — Покри отново лицето си с благодатната влага на кърпата, после я свали и добави: — А може би преди две нощи. Загубих представа за времето. — Посочи към стената най-близо до цитаделата. — Би трябвало да е там някъде. Назначих го да командва стражата. Отговаря за защитата от щурм по фланга.
Карлайн се усмихна. Знаеше, че Роланд ще се горещи да го пуснат да влезе в битката, но при задълженията, които му бяха възложили, това едва ли щеше да стане, освен ако цураните не нападнеха от всички страни.
— Благодаря ти, Арута.
Арута се престори, че не разбира.
— За какво?
Тя коленичи и го целуна по бузата.
— За това, че ме разбираш по-добре, отколкото сама се разбирам. — Стана и се отдалечи.
Роланд крачеше покрай зъберите и се взираше към леса отвъд широкото празно пространство пред източната стена на замъка. Приближи се до часовия до камбаната за тревога и го попита:
