свърши, Мегар поклати глава.
— Хм. Чуждоземци, а? Дано само не излязат някои мародерстващи пирати. Десет години, откак Братството на Тъмния път … — той се изплю изразително — … проклети да са душиците им мръсни, дето забъркаха оная каша с таласъмите. Не бих казал, че ще ми е драго пак да ни сполети такава бъркотия, да пращаме всичките си запаси по граничните села. Да трябва да готвя според това кое ще се развали първо и кое ще се запази най-дълго. Цял месец не можах да сготвя едно прилично ядене.
Пъг се усмихна. Мегар притежаваше дарбата да се залови дори с най-трудните ситуации и да ги сведе до основното: колко неудобства ще причинят те на кухненския персонал. Томас скочи от масата и каза:
— Трябва да се върна в казармата и да изчакам майстор Фанън. — И изхвърча от кухнята.
— Толкова ли е сериозно, Пъг? — попита Мегар.
Пъг поклати глава.
— Не мога да ти кажа. Не знам. Знам, че Тъли и Кълган са разтревожени, а херцогът дотолкова се е угрижил, че иска да говори с елфите и джуджетата. Може и да е.
Мегар погледна към вратата, през която беше излязъл Томас.
— Лошо ще е, ако се почнат война и убийства.
Пъг долови зле прикритата загриженост на лицето на Мегар, но не можеше да измисли какво да каже на един баща, чийто син току-що е станал войник.
— Аз май също трябва да си ходя, Мегар.
Махна за довиждане на останалите в кухнята и излезе на двора. Нямаше особено настроение за учене — беше разтревожен от сериозния тон на съвещанието при херцога. Никой не беше го заявил открито, но беше очевидно, че обмислят възможността чуждоземният кораб да се окаже авангард на нашественическа флота.
Пъг се поразходи, изкачи се по трите стъпала към малката цветна градина на принцесата и седна на една от каменните скамейки. Живият плет и розовите храсти скриваха по-голямата част от двора от погледа му. Все пак можеше да види високите пасажи със стражите, патрулиращи по бойниците. Зачуди се дали е само от въображението му, или бойците днес наистина изглеждат особено бдителни?
Нечие деликатно окашляне го накара да се извърне. В другия край на градината стоеше принцеса Карлайн със скуайър Роланд и две от нейните по-млади дами придружителки. Момичетата прикриха усмивките си, тъй като Пъг все още бе знаменитост в цитаделата. Карлайн ги пропъди с думите:
— Бих искала да поговоря със скуайър Пъг насаме.
Роланд се поколеба, след което се поклони вдървено. Пъг се подразни от мрачния поглед, който младежът му хвърли, докато напускаше с младите дами.
Двете се озърнаха през рамо към Пъг и Карлайн и се ухилиха, което, изглежда, само усили раздразнението на Роланд.
Когато Карлайн го доближи, Пъг стана и се поклони непохватно. Тя го сряза:
— О, я сядай. Писнало ми е от тези глупости, а и Роланд ми ги поднася предостатъчно.
Пъг седна. Момичето се разположи до него и след кратко мълчание каза:
— Не съм те виждала от повече от седмица. Зает ли беше?
Пъг се почувства неловко. Все още се объркваше от променливите настроения на момичето. Беше се държала топло с него след оня ден преди три седмици, когато я беше спасил от тролите, предизвиквайки буря от клюки сред слугинството в замъка. Към останалите обаче си оставаше рязка и сприхава, особено към скуайър Роланд.
— Да, с учението си.
— Пфу! Твърде много време прекарваш в онази ужасна кула.
Пъг ни най-малко не смяташе стаята си в кулата за ужасна — освен че беше поразхвърляна. Беше си негова и там се чувстваше уютно.
— Можем някой път да пояздим, ваше височество, ако ви харесва.
Момичето се усмихна.
— Би ми харесало. Но се боя, че лейди Марна няма да го позволи.
Пъг се изненада. Смяташе, че след като е защитил принцесата, дори заместителката на майка й ще признае, че е подходящ придружител за особата й.
— Защо не?
Карлайн въздъхна.
— Казва, че докато беше от простото съсловие, си знаел мястото си. Сега, след като си придворен, подозира, че имаш аспирации. — По устните й премина лека усмивка.
— Аспирации? — повтори Пъг неразбиращо.
— Тя си мисли, че имаш амбиции да се издигнеш до по-високо положение. Смята, че се стремиш по някакъв начин да ми повлияеш — свенливо отвърна Карлайн.
Пъг се втренчи в нея. После изведнъж му просветна и той каза:
— О! — След което: — О! Ваше височество. — Стана. — Никога не бих направил такова нещо. Искам да кажа, никога не бих помислил да… Искам да кажа…
Карлайн се изправи рязко и го изгледа с нескрито раздразнение.
— Момчета! Всичките сте тъпаци. — Надигна полите на дългата си рокля и си тръгна.
Пъг се отпусна на пейката, по-объркан отпреди. Почти все едно че… Остави мисълта си да заглъхне. Колкото повече му се струваше възможно тя да не е безразлична към него, толкова повече тази възможност го безпокоеше. Карлайн бе нещо много повече от приказната принцеса, която си беше представял доскоро. С едно тупване на краче можеше да предизвика истинска буря в замъка. Момиче със сложен ум беше принцесата, а като добавиш и противоречивия й нрав…
По-нататъшните му размишления бяха прекъснати от профучалия край него Томас. Щом зърна приятеля си, той прескочи трите стъпала и се спря пред него, останал без дъх.
— Херцогът ни вика. Мъжът от кораба е умрял.
Събраха се отново в заседателната зала на херцога. Липсваше само Кълган, който не се беше отзовал на почукалия на вратата му вестоносец. Предположиха, че е затънал дълбоко в проблема с маги ческия свитък.
Отец Тъли изглеждаше блед и изтощен. Пъг се стъписа. Изминало беше само малко повече от час, а старият жрец изглеждаше така, сякаш беше прекарал няколко безсънни нощи. Очите му бяха зачервени и потънали в тъмни кръгове. Лицето му беше пепеляво и смръщеното му чело лъщеше от пот.
Боррик наля на жреца бокал вино от една кана на лавицата зад масата и му го подаде. Тъли се поколеба, тъй като беше въздържан човек, след което отпи дълбоко. Останалите заеха предишните си места около масата.
Боррик погледна Тъли.
— Е?
— Войникът възвърна съзнанието си само за няколко минути. Последното съвземане преди края. През това време имах възможност да вляза в умствен контакт с него. Останах с него през тези последни трескави сънища, мъчейки се да науча колкото може повече. Едва успях да прекъсна контакта навреме.
Пъг пребледня. През умствения контакт умът на жреца и този на обекта се превръщаха в едно цяло. Ако Тъли не беше прекъснал контакта в мига на смъртта на войника, можеше да умре или да полудее, защото двамата напълно споделяха чувствата, страховете и усещанията си, както и мислите. Едва сега осъзна причината за окаяното състояние на отеца: старият жрец беше изразходвал огромна енергия, за да поддържа връзката със съпротивляващото се съзнание на чужденеца, и отчасти беше преживял болката и ужаса на умиращия.
Тъли отпи нова глътка от виното и продължи:
— Ако предсмъртните сънища на този човек не са били плод на трескаво въображение, боя се, че неговата поява ни предвещава ужасни събития. — Отпи отново и отмести златния бокал настрани. — Името му беше Ксомич. Оказа се обикновен воин на някакъв народ, Хоншони в нещо, наречено „империята Цурануани“.
— Никога не съм чувал за такъв народ, нито за тази империя — каза Боррик.
Тъли кимна и отговори:
— Щях да се изненадам, ако бяхте чували. Корабът на този човек не е дошъл от нито едно море на
