— Защо? — попита Томас, а Пъг му отвърна със заядлива усмивка:
— О? Не ти ли казах? Херцогът иска да присъстваш на дворцовия пир. Иска да разкажеш пред кралицата на елфите какво си видял на кораба.
Томас изглеждаше готов да се дръпне и да побегне.
— Аз? На пира в дворцовата зала? — Лицето му пребледня. — Да говоря? На кралицата?
Пъг го досмеша.
— Лесно е. Просто си отваряш устата и думите излизат.
Томас замахна да го цапардоса, но Пъг се сниши, извъртя се и награби приятеля си отзад. Имаше яки ръце, въпреки че отстъпваше на Томас по ръст, и с лекота надигна приятеля си от земята. Томас се замята и скоро се разсмя неудържимо.
— Пъг, пусни ме.
— Не и преди да си се успокоил.
— Нищо ми няма.
Пъг го пусна.
— Защо ми посегна?
— Защото си нагъл и защото ми го каза чак в последната минута.
— Е, добре. Извинявай, че ти го казах чак сега. Друго има ли?
Томас изглеждаше посърнал, явно не заради дъжда.
— Не знам как да се храня в присъствие на знатни особи. Страх ме е, че ще се изложа.
— Лесно е. Просто гледай мен и прави каквото правя аз. Дръж вилицата с лявата ръка и си режи с ножа. Не пий от купите с вода — те са за измиване — и ги използвай често, защото ще се оцапаш от мазнината по ребрата. И гледай да не хвърляш кокалите през рамо на кучетата, и не на пода пред масата на херцога. И не си трий устата с ръкава, а с кърпата на масата, тя е за това.
Двамата тръгнаха към войнишките общежития и Пъг продължи да сипе указания на приятеля си подробностите на изисканото дворцово поведение. Томас остана впечатлен от богатите му познания.
Томас така и не можеше да реши болнав ли да изглежда, или измъчен. Щом някой погледнеше към него, той тутакси решаваше, че са го хванали в най-тежко нарушение на дворцовия етикет, и видът му ставаше болнав. А когато погледът му се спреше на кралицата на елфите, стомахът му се стягаше на възли и той изглеждаше съвсем измъчен.
Пъг беше уредил Томас да седне до него на една по-отдалечена маса от тази на херцога, въпреки че обичайното му място беше тъкмо на челната маса, до принцесата. Радваше се, че е по-настрана от нея, защото тя продължаваше да показва недоволството си от него. Обикновено му бърбореше за хилядите дребни клюки, от които толкова се интересуваха дворцовите дами, но предната вечер подчертано го бе пренебрегнала, обсипвайки с вниманието си изненадания и явно доволен Роланд. Пъг се учуди на собствената си реакция — смесица от облекчение и голяма доза раздразнение. Облекчението идваше от това, че се е отървал от капризите й, докато умилкванията на Роланд около нея му действаха като неприятен сърбеж, който не може да почеше.
Напоследък Пъг се тревожеше от враждебността на Роланд към него, зле прикрита зад вдървените му маниери. Между тях никога не беше съществувала близост, както между Роланд и Томас, но не беше имало и причина да се карат. Доскоро Роланд просто беше един от тайфата момчета на годините на Пъг. Никога не се беше прикривал зад предимствата на ранга си, когато се случеше да се скара с момчетата от простолюдието, и винаги бе готов да реши спора по най-уместния начин. И тъй като се беше оказал опитен побойник още когато пристигна в Крудий, разприте му с другите момчета обикновено приключваха мирно. А ето че сега беше възникнало това мрачно напрежение между Роланд и него и Пъг усещаше, че му се иска да не отстъпва на Томас в боя — Томас беше единственото момче, което Роланд не можеше да надвие с юмруци, и единствената им свада беше приключила набързо, след като Роланд получи здрав тупаник. А че предстоеше сблъсък между него и младия скуайър, в това Пъг беше толкова сигурен, колкото че слънцето ще изгрее на заранта. Това го плашеше, но настъпеше ли този момент, поне всичко щеше да свърши.
Пъг погледна крадешком към Томас, видя, че приятелят му е затънал до гуша в притесненията си, и отново насочи вниманието си към Карлайн. Принцесата го привличаше, но примамливата й изкусителност се смекчаваше от странното усещане за неудобство всеки път, когато тя се окажеше близо до него. Колкото и за красива да я намираше — черните й кичури и сините й очи палеха в него някакви твърде притеснителни пламъци на въображението, — образите винаги се оказваха някак кухи, безцветни отвътре, липсваше им онова изумруденорозово сияние, присъщо на бляновете му, докато Карлайн все още беше едно далечно, недосегаемо и непознато същество. Напоследък можеше да я съзерцава отблизо и макар за кратко, това правеше идеализацията на разсъжденията му невъзможна. Тя просто се оказваше твърде сложна личност, за да се побере в тесните рамки на доскорошните му безхитростни момчешки мечти. Като цяло проблемът с принцесата го притесняваше, но щом я видеше с Роланд, забравяше всякакви вътрешни противоречия, свързани с нея, и на повърхността избликваха по-малко разсъдъчни, по-първични чувства. Ставаше ревнив.
Пъг въздъхна и поклати глава, угрижен за собственото си нещастие и забравил за мъките на Томас. „Поне не съм сам“ — помисли си той. За явно неудоволствие на Роланд, в момента Карлайн изглеждаше погълната в разговор с принц Калин Елвандарски, сина на Агларана. Принцът изглеждаше на възрастта на Арута или Луам, но също така изглеждаше и майка му, на която човек не можеше да даде повече от двадесет и няколко години. Всички елфи, с изключение на старшия съветник на кралицата, Татар, бяха твърде младолики, а и Татар изглеждаше не по-възрастен от херцога.
Когато пирът приключи и по-голямата част от свитата на херцога се оттегли, херцогът стана, подаде ръка на Агларана и поведе тези, който щяха да участват в съвета, към заседателната зала.
За трети път през последните два дни момчетата се озоваха в залата на херцогския съвет. Този път Пъг се чувстваше по-спокоен, може би заради обилната храна, но Томас изглеждаше по-смутен от всякога. Ако височкото момче беше прекарало целия пир втренчено в кралицата на елфите, то сега, в по-малкото помещение, като че ли се стараеше да гледа навсякъде другаде, но не и към нея. На Пъг му се стори, че Агларана забеляза поведението на Томас и се усмихна леко, но не беше сигурен.
Двамата елфи, дошли с кралицата, Калин и Татар, веднага се приближиха до масата, където бяха поставени купата и изделията, взети от цуранския воин, и започнаха да ги разглеждат внимателно.
Херцогът обяви начало на заседанието и двамата елфи седнаха от двете страни на кралицата. Пъг и Томас останаха до вратата, както обикновено.
Херцогът каза:
— Вече ви разказахме какво се случи, всичко, което знаем, а сега имате и доказателства пред очите си. Ако смятате, че ще е от полза, момчетата могат да опишат събитията на кораба.
Кралицата наклони глава, но вместо нея заговори Татар:
— Бих искал да чуя историята от първа ръка, ваша светлост.
Боррик даде знак на момчетата да се приближат. Те пристъпиха напред и Татар каза:
— Кой от вас пръв видя този чуждоземен пришълец?
Томас хвърли поглед към Пъг да покаже, че трябва да говори по-ниското момче, и Пъг каза: „И двамата, ваше благородие“, понеже не знаеше с каква титла да се обърне към елфа. Татар, изглежда, остана доволен от обръщението. Пъг преразказа събитията, без да пропусне нищо от това, което си спомняше. След като привърши, Татар му зададе няколко въпроса, всеки от които накара Пъг да се порови в паметта си, измъквайки дребни подробности, които беше пропуснал.
След като приключи, Пъг отстъпи назад и Татар повтори процедурата с Томас. Томас заговори на пресекулки, видимо притеснен, и кралицата на елфите го дари с щедра усмивка, за да му вдъхне увереност. Това само го обърка още повече и скоро го освободиха.
Въпросите на Татар измъкнаха на бял свят още подробности за кораба, дреболии, забравени от момчетата: противопожарни ведра, пълни с пясък, разхвърляни по палубата, празни поставки за копия, подкрепящи заключението на Арута, че това наистина е бил боен кораб.
Татар се облегна назад.
— Никога не сме чували за такъв кораб. В много отношения прилича на други кораби, но не във всичко. Убедени сме.
