Боррик леко се усмихна на логиката на Арута.
— Да. Ако проходът е на север, все още ще можем да го преминем преди да е станал непроходим. Прехвърлим ли ридовете, на изток ще е по-топло… поне така е обичайно по това време на годината. Би трябвало да можем да стигнем до Бордон. А ако се окажем северно от прохода, тогава вероятно ще се доберем до владенията на джуджетата. Те ще ни подслонят и може би ще ни покажат друг път на изток. — Огледа измъчената група. — С трите живи коня и стопен сняг за вода, би трябвало да оцелеем още седмица. — После вдигна очи към небето. — Стига времето да се задържи така.
— Би трябвало да се задържи още два-три дни — каза Кълган. — За повече не мога да предскажа.
Откъм дърветата, дълбоко сред горите долу, отекна далечен вик. Боррик погледна Гардан и попита:
— Сержант, на какво разстояние са според теб?
Гардан се вслуша.
— Трудно е да се каже, милорд. На една-две мили, може би малко повече. Гората разнася странно звуците, още повече в студа.
— Събирай мъжете — каза Боррик. — Тръгваме веднага.
Пръстите на Пъг кървяха през съдраните ръкавици. При всяка възможност през деня херцогът ги караше да продължават през скалите, за да се задържат на разстояние от гонещото ги Тъмно братство. На всеки час назад се изпращаха бойци да утъпчат лъжливи следи и да пометат собствените им с чуловете, взети от умрелите коне, с други думи — да прикрият дирите им колкото може.
Стояха в края на открит участък, кръг от голи скали, очертан от всички страни от редки борове и трепетлики. Докато се придвижваха все по-нагоре, дърветата все повече оредяваха. От призори бяха поели на североизток, следвайки веригата назъбени скалисти хълмове към Сивите кули, но за отчаяние на Пъг височините си оставаха все така далечни.
Слънцето висеше над главите им, но Пъг почти не усещаше топлината му, защото откъм висините на Сивите кули духаше пронизващ вятър. Чу гласа на Кълган някъде зад себе си.
— Докато вятърът е от североизток, сняг няма да вали, тъй като по върховете няма влага. Но смени ли се вятърът и задуха ли от юг северозапад, откъм Безкрайното море, ще завали.
— Кълган, и уроци ли трябва да слушаме сега? — изпъшка Пъг.
Неколцина от мъжете се разсмяха и за малко мрачното напрежение от последните два дни спадна. Стигнаха до един широк равен участък преди поредното изкачване и херцогът заповяда почивка.
— Запалете огън и насечете едно животно. Ще изчакаме тук ариергарда.
Гардан бързо изпрати хора да съберат дърва из гората и един да отведе двете останали животни по- настрана. Измъчените до предела коне бяха с набити крака, изтощени и гладни, и въпреки че бяха добре обучени за трудности, Гардан не искаше да останат близо до миризмата на кръв.
Избраният за жертва кон зацвили отчаяно, после изведнъж притихна и когато огньовете бяха запалени, войниците поставиха късовете месо върху жарта. Скоро миризмата на печено изпълни въздуха. Въпреки първоначалното си отвращение Пъг усети, че устата му се напълни със слюнка. След малко му подадоха пръчка с набучено на нея парче полуизпечен черен дроб и той го погълна с вълчи глад. Недалече от него Томас се справяше с порядъчно голямо цвъртящо парче от бута.
След като привършиха яденето, все още топлите късове месо бяха загърнати в ивици разкъсани одеяла и бяха разпределени между мъжете.
Пъг и Томас седнаха до Кълган, а Гардан отиде при херцога.
— Милорд, ариергардът се забави.
Боррик кимна.
— Знам. Трябваше да се върнат преди половин час. — Загледа се надолу по склона към огромния, обгърнат в мъгла лес. — Ще изчакаме още пет минути и тръгваме.
Зачакаха мълчаливо, но войниците така и не се завърнаха. Гардан се разпореди:
— Е, момци. Да тръгваме.
Мъжете се подредиха в плътна колона зад херцога и Кълган, като момчетата останаха най-отзад. Пъг преброи. Останали бяха само десетима мъже.
Два дни по-късно ветровете ги връхлетяха с вой като ледени кинжали, раздиращи оголена плът. Тътреха се бавно на север, загърнати плътно в наметалата и превити на две под порива на вятъра. Разкъсали бяха дрипи и ги бяха увили около ботушите в напразно усилие да предпазят краката си от хапещия мраз. Пъг напразно се мъчеше да предпази клепачите си да не се вледенят, но свирепият вятър насълзяваше очите му и капките бързо замръзваха, замъглявайки гледката.
Той едва долови гласа на Кълган, надмогнал вихъра.
— Милорд, иде буря. Трябва да намерим подслон, иначе загиваме.
Херцогът кимна и даде знак на двама от мъжете да продължат по-бързо напред и да потърсят подслон. Двамата се запрепъваха напред малко по-бързо от останалите, но все пак доблестно влагаха последните си сили да изпълнят задачата.
Откъм северозапад започнаха да се трупат облаци и небето потъмня.
— Колко ни остава, Кълган? — чу се гласът на херцога, приглушен от пищящия вятър.
Магьосникът махна с ръка над главата си; вятърът развя косата и брадата, разкривайки високото му чело.
— Най-много час.
Херцогът кимна и отново подкани мъжете да продължат.
Тъжен звук, наподобяващ човешки стон, разкъса воя на вихъра и един от войниците извика, че последният кон е паднал. Боррик спря, изруга и нареди да го насекат колкото може по-бързо. Войниците изкормиха издъхналото животно и все още димящите късове месо бяха разрязани, вледенявайки се там, където ги хвърляха преди да са успели да ги увият. След като привършиха, месото бе разделено между хората.
— Ако не намерим подслон, ще запалим огън и ще изпечем месото — извика херцогът.
Пъг си добави наум, че ако не намерят подслон, месото няма да им е от никаква полза. Продължиха напред.
Скоро след това двамата бойци се върнаха и съобщиха за някаква пещера, намираща се само на четвърт миля напред. Херцогът им заповяда да водят.
Заваля сняг и вятърът започна да го навява. Небето вече съвсем бе потъмняло и се виждаше на не повече от неколкостотин стъпки. Пъг се замая и му трябваше огромно усилие, за да измъква краката си от дълбокия сняг. Ръцете му изтръпнаха и той се зачуди дали вече не замръзва.
Томас изглеждаше малко по-добре, защото по рождение си беше по-здрав, но и той бе така изтощен, че не можеше да говори.
Изведнъж Пъг се озова по лице в снега, стана му странно топло и го унесе на сън. Томас коленичи до падналия чирак на магьосника, разтърси го и почти изпадналото в несвяст момче изстена.
— Ставай — изрева Томас в ухото му. — Още мъничко остава.
Пъг се надигна с усилие, подкрепян от Томас и един от войниците. Томас даде знак на войника, че ще се погрижи сам за приятеля си. Войникът кимна, но остана наблизо. Томас охлаби един от ремъците, с които бе овързал одеялото до тялото си, завърза единия му край за колана на Пъг и го поведе, по-скоро го затегли напред.
Момчетата последваха боеца, който им бе помогнал, заобиколиха една камара скали и се озоваха пред входа на пещера. Пристъпиха с олюляване няколкото крачки навътре в тихия и мрачен уют на заслона и рухнаха на каменния под. В сравнение с пронизващия вятър навън пещерата им се стори топла и грохнали от изтощение, те се унесоха в сън.
Пъг се събуди от миризмата на печеното конско. Надигна се и видя, че отвън, оттатък огъня, е тъмно. Наблизо лежаха струпани сухи дървета и клони, а неколцина мъже грижливо поддържаха огъня. Други клечаха наоколо и обръщаха цвърчащите късове месо. Пъг сви пръсти и разбра, че са болезнено изтръпнали, но след като свали разкъсаните си ръкавици, се увери, че не са премръзнали. Сбута Томас да се събуди и другото момче се надигна на лакти и примижа от светлината на пламъците.
