после нямало да им излезе късмета с един хубав бой. Но хлапашките им брътвежи звучаха кухо на войниците около тях, които мълчаливо седяха на седлата си и бдително се оглеждаха. Стигнаха до мястото на срещата малко преди залез слънце. Оказа се доста голямо сечище, с няколко пъна, покрити с мъх, показващ, че дърветата са били отсечени преди много време.
Свежите животни чакаха, пазени от шестима стражи. Когато групата на херцога се появи, те стиснаха оръжията си и ги снишиха едва след като разпознаха знамето на Крудий. Бяха мъже от Каре, с пурпурните табарди на барон Белами, със златен кръст и изправен иа задните си крака златен грифон на гърдите. Щитът на всеки от мъжете носеше същия знак.
Сержантът на шестимата гвардейци отдаде чест.
— Добра среща, милорд.
Боррик прие поздрава и попита късо:
— Конете?
— В изправност са, господарю, неспокойни са от чакането. Както и ние.
Боррик слезе. Друг войник от Каре пое юздите на коня му.
— Неприятности?
— Нямаше, милорд, но това място не е за свестни хора. Цялата нощ караулихме по двойки и усещахме, че нечии очи ни следят. — Сержантът беше ветеран, с изпъстрено с белези лице, сражавал се с таласъми и разбойници през цялата си служба. Не бе от онези, коиго ще се поддадат на въображението, и херцогът оцени това и каза:
— Тази нощ удвоете караула. Ще върнете конете в гарнизона утре.
Бих предпочел да отпочинат един ден, но това място е лошо.
Принц Арута пристъпи напред.
— И аз усетих, че през последните няколко часа ни следят нечии очи, татко.
Боррик се обърна към сержанта.
— Възможно е да е някоя шайка разбойници. Да искат да разберат кои сме и с каква цел пътуваме. Ще ви дам двама от хората си, между петдесет и четиридесет и осем разликата не е голяма, но осем е много по-добре от шест.
Дори да изпита облекчение от това, сержантът не го показа, а отвърна:
— Благодаря ви, милорд.
Боррик го освободи и двамата с Арута тръгнаха към средата на лагера, където гореше голям огън. Войниците вдигаха груби заслони срещу нощния вятър, както правеха всяка нощ по време на пътуването. Боррик забеляза две мулета с конете и отбеляза, че са взели бали със сено. Арута проследи погледа му.
— Белами е разумен човек и добре служи на ваша светлост.
Кълган, Гардан и момчетата се приближиха до двамата благородници, които вече се грееха край огъня. Тъмнината се спускаше бързо; дори по обед сред загърнатия от снега лес светлината бе оскъдна. Боррик се огледа и потръпна, сякаш от нещо повече от студа.
— Злокобно място е това. Добре ще е да се махнем оттук колкото може по-скоро.
Нахраниха се набързо и се загърнаха под заслоните. Пъг и Томас легнаха един до друг и се стряскаха при всеки по-странен звук, докато умората не ги приспа.
Отрядът на херцога продължаваше сред гората, през толкова гъсто обрасли просеки, че на следотърсачите често се беше налагало да променят курса им, връщайки ги назад, за да намерят по- подходящ път за конете. Лесът беше тъмен, с криви дървета и трънливи храсталаци, които пречеха на пътуването.
— Съмнявам се, че слънцето изобщо изгрява тук — каза Пъг на Томас.
Изрече го много тихо. Томас кимна унило, а очите му продължиха да оглеждат с тревога околните дървета. Откакто преди три дни бяха оставили хората от Каре, напрежението непрекъснато растеше. Горските шумове затихваха все повече, колкото по-надълбоко в леса проникваха, и сега вече яздеха в пълна тишина. Сякаш дори животните и птиците избягваха тази част на леса. Пъг му бе казал, че това е защото повечето животни са избягали на юг с идването на студовете, но от това на Томас не му ставаше по-малко страшно.
Томас забави ход.
— Усещам, че скоро ще се случи нещо ужасно.
— Това ми го казваш вече от два дни — отвърна му Пъг. И след малко добави: — Надявам се да не ни се наложи да се бием. Не знам как да го използвам този меч въпреки всичко, което се опита да ми покажеш.
— Дръж — каза Томас и измъкна нещо изпод наметалото си. Пъг го взе и видя, че е кесийка с малки гладки камъчета и прашка. — Реших, че може би ще се биеш по-добре с прашка. И за мен си взех една.
Продължиха да яздят още час, след което спряха да отморят конете и да похапнат студена храна. Беше късно сутринта и Гардан огледа конете, за да се увери, че всички са в изправност. Никой от войниците не можеше да си позволи да пренебрегне и най-малкото нараняване или неразположеност. Ако някой кон отпаднеше, ездачът му трябваше да се върне с още един както могат назад, защото херцогът не можеше да си позволи никакво забавяне. А след като бяха толкова далече от каквото и да било безопасно убежище, никой не искаше и да си го помисли, камо ли да го изрече на глас.
Следобед им предстоеше да се срещнат с второто отделение свежи коне. Главоломната скорост от първите няколко дни беше отстъпила ред на предпазлив ход, защото препускането през дърветата можеше да е опасно. При скоростта, с която напредваха, щяха да стигнат навреме. При все това херцогът се ядосваше заради бавния ход.
Продължаваха да яздят напред и напред, като понякога им се налагаше да спират, а гвардейците изваждаха мечовете и се залавяха да секат храсталаците пред пътя им; свистенето на мечовете отекваше сред смълчания лес.
Внезапно откъм челото на колоната, извън полезрението на момчетата, се чу вик и конниците около Пъг и Томас препуснаха напред, забравили за гъсталака и навели се инстинктивно под ниските клони.
Пъг и Томас пришпориха конете си след тях. Наоколо им се завихри кафявобелезникава мъгла, а покритите със сняг дървета се понесоха встрани. Наведени до вратовете на конете, за да отбегнат клоните, те се мъчеха да се задържат на седлата. Пъг се озърна през рамо и видя, че Томас изостава. Клони и вейки задърпаха наметалото му, докато си пробиваше път през гъсталака, за да излезе на голата поляна. Дрънчене на желязо изпълни ушите му и момчето видя битката. Вързаните коне се мъчеха да се отскубнат — боят кипеше точно около тях. Очите му едва различаваха сражаващите се — забулени черни силуети размахваха мечове срещу конниците.
Една от фигурите се понесе тичешком към него, като избегна удара на един от гвардейците на няколко разкрача пред Пъг. Странният воин се ухили злобно на Пъг — щеше да си има работа само с едно момче. И изведнъж, вече надигнал меча си за удар, воинът изрева, стисна лицето си с ръце и между пръстите му потече кръв. Томас се беше спрял зад Пъг и слагаше в прашката нов камък.
— Казах ти аз, че ще попаднеш в беда — ревна му той, пришпори коня си и прескочи падналата фигура. Пъг за миг остана вцепенен, после също пришпори коня си, извади в движение прашката си и метна към две от тъмните фигури, но не разбра дали е улучил.
Изведнъж се озова на по-спокойно място сред полесражението и видя, че от всички страни от гората прииждат фигури в тъмносиви наметала и с кожени ризници. Приличаха на елфи, само дето косата им беше по-тъмна и крещяха на език, дразнещ слуха му. Откъм дърветата полетяха стрели и опразниха няколко от седлата на конниците на Крудий.
По земята се търкаляха тела както на нападатели, така и на войници. Пъг забеляза безжизнените тела на десетина мъже от Каре, както и на двамата водачи на следотърсачите на Дълголъкия — бяха завързани на колове в безжизнени пози край лагерния огън. Тъмни кървави петна бяха оцветили снега около тях. Уловката беше подействала, защото херцогът беше препуснал направо в просеката — и сега капанът се затваряше.
Гласът на лорд Боррик се извиси над шумотевицата:
— Към мен! Насам! Обкръжени сме.
