Пъг се засмя.
— Това поне ще те научи да внимаваш с кого се натискаш по килерите.
Томас се ухили тъпо.
Вратите на цитаделата се разтвориха и херцогът и Арута излязоха, придружени от Кълган, Тъли, Луам и Роланд. Следваше ги Карлайн с лейди Марна зад нея. Херцогът и свитата му закрачиха към челото на колоната, но Карлайн заситни към Пъг и Томас. Докато преминаваше, стражите й отдаваха почит, но тя не им обърна внимание. Спря се при Пъг и той й се поклони учтиво, но тя каза:
— О, я слизай от този тъп кон.
Пъг се смъкна, а Карлайн обгърна врата му с ръце и се притисна за миг до него.
— Пази се — прошепна му тя, — и гледай да не ти се случи нещо лошо. — Отдръпна се и леко го целуна. — И се върни у дома. — Сдържайки сълзите си, тя се запъти към челото на редицата, където я чакаха да си вземат довиждане баща й и братята й.
Томас подсвирна насмешливо и се засмя, докато Пъг се качваше на седлото; войниците наоколо едва сдържаха смеха си.
— Изглежда, принцесата крои нещо за вас, милорд — подкачи го Томас. Пъг посегна да го цапне и той се сниши. Движението подплаши конете и те понечиха да тръгнат напред, и Томас започна да се бори отчаяно да върне коня си на място. Конят, изглежда, се канеше да поеме във всяка друга посока, но не и според желанието на ездача си. Сега дойде ред на Пъг да се разсмее. Най-накрая подкара коня си до този на Томас и върна непокорната кобилка в редицата. Ушите й се изпънаха и тя се извърна да ухапе коня на Пъг.
— И двамата имаме да разчистваме сметки с Рулф — каза Пъг. — На всичко отгоре ни е дал два коня, които не се понасят. Ще трябва да разменим твоя с някой на войниците.
Томас облекчено въздъхна и тромаво се смъкна от седлото, а Пъг уреди размяната с един от строените бойци. Размяната стана и след като Томас се върна на мястото си, Роланд се приближи до двамата и им подаде ръка.
— И да внимавате много, и двамата. Чакат ви достатъчно неприятности, за да си ги търсите сами.
Те го увериха, че ще се пазят, и Роланд каза на Пъг:
— Аз ще наглеждам нещата тук вместо теб.
Пъг забеляза хитрата му усмивка, озърна се през рамо към застаналата до баща си Карлайн и отвърна:
— Не се и съмнявам. — След което добави: — Роланд, каквото и да се случи, и аз ти желая късмет.
— Благодаря ти — отвърна Роланд. — Ще го приема буквално. — А на Томас каза: — Доста скучно ще бъде, докато ви няма.
— Предвид това, което предстои, скуката май ще е добре дошла — отвърна му Томас.
— Стига да не е прекалена, нали? — отвърна Роланд. — Наистина се пазете! Големи досадници сте и двамата, но не искам да ви загубя.
Томас се засмя. Роланд се отдалечи, като им махаше дружелюбно.
— Това поне решава нещата — каза Пъг. — Радвам се, че заминавам. Трябваше ми малко отдих.
Появи се и сержант Гардан и даде заповед на колоната да тръгне. Херцогът и Арута яздеха в челото, с Кълган и Гардан зад тях. Мартин Дълголъкия даде знак и следотърсачите му се затичаха напред до коня на херцога. Последваха ги двадесет двойки гвардейци с Томас и Пъг между тях и обозът в тила с неговите пет двойки стражи. Отначало едва-едва, а сетне все по-бързо, те излязоха през портите на замъка и поеха по Южния път.
Яздеха вече трети ден, последните два — през земи, обрасли с гъсти лесове. Мартин Дълголъкия и хората му бяха свърнали на изток тази заран, след като прекосиха южния ръкав на река Крудий, наречена „Речната граница“. Тя бележеше границата между Крудий и баронство Каре, една от васалните провинции на лорд Боррик.
Преждевременните снегове на ранната зима бяха паднали и покрили с бяло есенния пейзаж. Внезапното настъпване на зимата бе заварило неподготвени повечето горски обитатели: зайци, чиито козини все още бяха по-скоро кафяви, отколкото бели, патици и гъски, които притичваха над полузамръзналите езерца, отдъхвайки в полета си на юг. Снегът се сипеше на тежки влажни парцали и почти се стапяше през деня, за да замръзне отново нощем, образувайки тънка ледена кора. Под трошащите леда копита на конете и мулетата в притихналия ледовит въздух се чуваше шумоленето на есенната шума.
Следобеда Кълган забеляза ято огнедрейки, кръжащи в далечината, едва видими през клоните на дърветата. Яркоцветните зверове, украсени в пищно червено, златисто, зелено и синьо прелитаха над клоните и се скриваха от погледите им, после се появяваха отново, кръжаха на спирала нагоре, крещяха и бълваха пламъчета. Кълган дръпна юздите и изчака колоната да подмине, за да се изравни с Пъг и Томас. Когато го настигнаха, той им посочи гледката и каза:
— Прилича на полет за любовни срещи. Вижте, колкото по-напористи са мъжките, толкова по-отзивчиви стават женските. О, колко жалко, че нямам време да проуча това по-отблизо.
Пъг проследи съществата с очи, докато прекосяваха една поляна, сепна се и посочи:
— Кълган, онзи там, дето кръжи най-открая, не е ли Фантус?
Очите на Кълган се разшириха.
— Богове! Май наистина е той.
— Да го извикам ли?
Магьосникът ее изкиска.
— Като гледам как го ухажват женските, не мисля, че ще подейства. — Продължиха с колоната на херцога и скоро изгубиха сборището на дрейките от очите си. Кълган каза: — За разлика от повечето същества, дрейките се събират по първи сняг. Женските снасят яйца в гнезда, после спят през зимата и ги топлят с телата си. Напролет малките се излюпват и майките се грижат за тях. Фантус най-вероятно ще прекара следващите няколко дни… хм, ощастливявайки някоя девица. След това ще се върне в цитаделата и ще досажда на Мегар и персонала в кухнята цялата зима.
Томас и Пъг се засмяха. Бащата на Томас смяташе палавия дрейк за жива напаст, пратена от боговете в изрядно подредената му кухня, но на няколко пъти двете момчета бяха забелязали Мегар да подхвърля най-щедри късове от вечерята на зверчето. За петнадесетте месеца, откакто Пъг бе станал чирак на Кълган, Фантус се бе превърнал в крилатия и покрит с люспи домашен любимец на повечето хора от домочадието на херцога, въпреки че някои, като принцесата например, намираха драконовата външност на Фантус за плашеща.
Продължаваха на югоизток със скорост, каквато им позволяваше времето. Херцогът искаше да стигнат Южния проход преди снегът да го е направил непроходим, откъсвайки ги от изтока чак до пролетта. Усетът за време на Кълган допускаше, че имат сериозен шанс да успеят преди да връхлетят лютите виелици. Скоро стигнаха до най-затънтената част на южните лесове, наречена „Зеленото лоно“.
Дълбоко сред поляните на предварително уречени места ги чакаха за смяна на конете два отреда от стражата на Каре. Херцог Боррик бе изпратил гълъби с указания за барон Белами, който му бе отговорил по същия начин, че конете ще чакат. Свежите коне и стражата щяха да побързат към местата за среща от гарнизона в Джонрил, поддържан от Белами и от Толбърт Тулански в края на големите лесове. Със смяната на животните херцогът щеше да спести три до четири дни пътуване до Бордон. Следотърсачите на Дълголъкия бяха оставили ясни белези, за да ги следва херцогът, и трябваше да стигнат първото място за среща по-късно същия ден.
Пъг се извърна към Томас. По-високият момък вече седеше на коня си малко по-добре, въпреки че все така приплясваше с ръце като пиле, искащо да полети всеки път, когато се наложеше да засилят ездата до бърз раван. От челото на колоната към тях се приближи Гардан и щом момчетата, яздещи пред обоза, се изравниха с него, им подвикна:
— Внимавайте! Оттук до Сиви кули е най-мрачната част на Зеленото лоно. Дори елфите прекосяват тези места набързо и на големи групи. — Сержантът на херцогската гвардия извърна коня си и препусна отново към челото на колоната.
През деня яздиха спокойно, но очите на всички шареха сред дърветата дали няма да зърнат някой признак за предстояща беда. Томас и Пъг подхванаха лековат разговор, като Томас подхвърли дали най-
