Пъг остави свитъка и всички се вгледаха в сътвореното. Между забитите в земята пръти се беше оформил трепкащ като лятна омара правоъгълник от сива пустота. Пъг махна на Доминик и каза:
— Аз ще мина пръв. Изходът на разлома е прицелен на една поляна зад старото ми имение, но е възможно да се е появил някъде другаде.
Ако го срещнеше враждебна среда, трябваше да заобиколи единия прът и да навлезе в разлома от същата страна, за да се появи обратно в Мидкемия, все едно че е минал през обръч. Стига да успееше.
Той се обърна и се усмихна на Катала и Уилям. Момчето помръдна нервно, но майка му стисна успокоително раменете му и то кимна сдържано.
Пъг пристъпи в тръпнещата сивота и изчезна. Чу се как всички си поеха дъх, защото малцина от присъстващите знаеха какво да очакват. Времето сякаш спря.
Изведнъж Пъг се появи отново и чакащите въздъхнаха облекчено. Той се върна при тях и каза:
— Отваря се точно там, където очаквах. Заклинанието на Макрос е безпогрешно. — Хвана ръцете на Катала. — Точно до езерцето за размишления на полянката за съзерцание.
Катала едва сдържа сълзите си. Беше садила цветя около това езерце, при самотната скамейка, гледаща към водата, като стопанка на голямото имение. Кимна разбиращо и Пъг я прегърна, после коленичи пред момчето си, а Гамина обгърна с ръчички врата му.
„Пазете се.“
— Ще се пазим, мъничкото ми.
После даде знак на Доминик и Мийчъм да го последват и прекрачи през разлома. Те се поколебаха само за миг и също навлязоха в призрачната сивота.
Другите дълго останаха притихнали и загледани след тримата, стопили се пред очите ми. Заваля отново. Никой не искаше да си отиде. Най-сетне, когато дъждът се усили, Кълган каза:
— Определените да бдят тук — да останат. Другите — всеки по работа.
Хората започнаха да се спускат от хълма, без да се сърдят на резкия му тон. Всички споделяха тревогата на магьосника.
Ягу, главният градинар на имението на Нетоха край град Онтосет, видя трима непознати, крачещи по пътеката от полянката за съзерцания към голямата къща. Двама от тях бяха жреци на Хантукама, Дарителя на Благословеното здраве, макар че и двамата изглеждаха необичайно високи за жреци. Зад тях вървеше просещият им роб, варварски пленник с гигантски ръст. Ягу потръпна неволно, защото варваринът беше грозен, с ужасен белег на лявата буза. Макар отраснал сред воинска цивилизация, Ягу беше кротък човечец и предпочиташе близостта на цветята и храстите си, вместо компанията на мъже, говорещи само за воинска доблест и слава. Но все пак си имаше задължения към господарската къща и пристъпи към тримата странници.
Те спряха и Ягу се поклони пръв, защото той начеваше разговора — общоприета форма на учтивост, докато се установят ранговете.
— Чест и почитания, ваши преподобия. Този, който дръзва да прекъсне святия ви път, е Ягу, градинарят.
Пъг и Доминик също се поклониха. Мийчъм изчака по-назад, пренебрегнат според обичая. Пъг отвърна:
— Чест и почитания, Ягу. За двама нищи жреци на Хантукама срещата с вас не е прекъсване. Как сте, добре ли сте?
— О, да, добре съм — отвърна Ягу, с което официалните поздрави между непознати свършиха. След което изправи глава и се изпъчи надуто, скръстил ръце на гърдите си. — Какво води жреците на Хантукама в дома на моя господар?
— Пътуваме от Серан за Града на равнините — каза Пъг. — От пътя зърнахме това имение и решихме да помолим за някой залък. Дали ще е възможно? — Знаеше, че не е в правата на Ягу да каже да или не, така че предостави на кльощавия градинар възможността да поиграе малко на човек, който решава. Градинарят се почеса по брадичката.
— Да помолите ви е позволено, но не мога да кажа дали ще ви дадат, или ще ви изгонят. Елате, ще ви заведа до кухнята.
На път за къщата Пъг рече:
— Ако позволите да попитам, кой обитава този прекрасен дом? Горд със славата на своя господар, Ягу отвърна:
— Онзи, що се издига бързо.
Пъг се престори, че името не му говори нищо, макар да остана доволен, че бившият му слуга все още владее имението.
— Навярно няма да е прекалено оскърбително двама нищи жреци като нас да изкажат почитта си към толкова изтъкната особа.
Ягу се навъси. Господарят му беше доста зает човек, но отделяше време за странници като тези. Едва ли щеше да остане доволен, ако разбереше, че градинарят е решил на своя глава да ги прогони, макар да не бяха много повече от обикновени просяци. Сектата им не беше от могъщите, като слугите на Чочокан или на Юран.
— Ще попитам. Възможно е господарят да ви отдели малко време. Ако не, може би храна поне ще се намери.
Градинарят ги поведе към вратата за кухнята и се шмугна вътре, а тримата останаха на открито, под безжалостните лъчи на тукашното слънце. Домът представляваше странно съчетание от свързани постройки, вдигнати по замисъла на Пъг преди две години. Навремето едва ли не бе предизвикал революция в цуранската архитектура, но той се съмняваше, че модата се е съхранила, като се имаше предвид чувствителността на цураните към политическите превратности.
Вратата се плъзна настрани и пред тях излезе жена, Ягу вървеше зад нея. Пъг побърза да сведе глава в поклон преди жената да зърне лицето му. Беше Алморела, бивша робиня, която Пъг беше освободил, а сега — съпруга на Нетоха. И една от най-близките приятелки на Катала.
— Господарката ми милостиво благоволява да говори с жреците на Хантукама — обяви Ягу.
Все така приведен в поклон, Пъг каза:
— Как сте, добре ли сте, господарке?
Алморела позна гласа му, стресна се и си пое дълбоко дъх. А когато Пъг се изправи, промълви с усилие:
— Аз… добре съм. — Очите й се разшириха от изненада и устните й понечиха да изрекат името му.
Пъг поклати глава.
— Познаваме се с почитаемия ви съпруг. Надявах се, че ще може да отдели минутка-две за един свой стар познат.
Алморела отвърна почти шепнешком:
— Съпругът ми винаги има време за… стари приятели. Покани ги да влязат и затвори вратата след тях. Ягу се посуети малко навън, смутен от поведението на господарката. Но после сви рамене и се върна при любимите си растения. Можеше ли човек да ги разбере богаташите?
Алморела ги преведе бързо и мълчаливо през кухнята. Мъчеше се да запази присъствие на духа, едва прикривайки треперещите си ръце, докато подминаваше тримата слисани роби. А те така и не забелязаха вълнението на господарката си, защото очите им се бяха извърнали към Мийчъм, най-едрия варварски роб, когото бяха виждали, същински гигант сред гигантите.
Щом стигнаха до вратата на бившия кабинет на Пъг, тя я отвори и прошепна:
— Отивам да доведа съпруга си. Влязоха и насядаха на пухкавите възглавници по пода, Мийчъм — доста непохватно. Пъг огледа стаята и забеляза, че почти нищо не се е променило. Изпита странно усещане, че пребивава на две места едновременно — сякаш всеки миг можеше да стане, да отвори вратата и да намери Катала и Уилям навън в градината. Но все пак беше облечен в шафранената роба на жрец на Хантукама, а не в черния халат на Велик, а и ужасна гибел заплашваше да се стовари върху двата свята, с които съдбата го бе свързала завинаги. Откакто бе започнал проучванията си как да се върне на Келеуан, нещо бе започнало настойчиво да човърка ума му — разсъдъкът му подсъзнателно бе започнал да се труди над задачата си. Нещо смътно познато сякаш имаше в случилото се на Мидкемия и той знаеше, че скоро
