интуицията сама ще го доведе до отговора.
Вратата се отвори и в стаята влезе мъж, следван от Алморела. Тя я затвори, а мъжът се приведе в поклон.
— Висока е честта за моя дом, велики.
— Чест и слава за дома ти, Нетоха. Как си, добре ли си?
— Добре съм, велики. С какво може да ви бъде полезен преданият ви слуга?
— Седни и ми кажи за Империята. — Нетоха се разположи срещу него без колебание. — Ичиндар още ли властва в Свещения град?
— Светлината небесна все още управлява Империята.
— А Властелинът на войната?
— Алмечо, когото вие познавахте като Властелин, постъпи доблестно и сложи край на живота си, след като го посрамихте на Имперските игри. Сега бялото и златото носи племенникът му Аксантукар. Той е от семейството Оаксатукан, спечели поста след смъртта на други, когато мирът… бе нарушен вероломно. Всички останали с по-сериозни претенции загинаха в битката, а с мнозина със също толкова основателни претенции като неговите… се справиха. Военната партия държи все така здраво контрола във Върховния съвет.
Пъг се замисли. Щом Военната партия продължаваше да удържа влиянието си над народите на Империята, възможността да го изслушат със съчувствие във Върховния съвет се оказваше нищожна, макар че Великата игра в Съвета едва ли беше спряла. Тази ужасна и сякаш несекваща борба за власт можеше да му осигури надеждни съюзници.
— А с Конгрегацията какво става?
— Изпратих нещата, които ми поръчахте, велики. Другите изгорих, както наредихте. Получих само благодарствена бележка от Великия Хочопепа и нищо повече.
— Какво се приказва по улиците?
— От няколко месеца не съм чул името ви да се споменава. Но скоро след като си заминахте, се говореше, че сте се опитали да вкарате императора в капан и с това сте се опозорили. Че сте изключен от Конгрегацията — че сте първият, лишен от черния халат. Че думите ви вече не са закон. И че всеки, който ви помогне, поставя под заплаха живота си, както и живота на своето семейство и клан.
Пъг се надигна.
— Няма да се задържаме тук, стари приятелю. Не искам да рискувам живота ви, нито живота на клана ти.
Нетоха тръгна да им отвори вратата с думите:
— Познавам ви повече от всеки друг. Вие не бихте могли да направите това, в което ви обвиняват, велики.
— Не съм вече Велик след решението на Конгрегацията.
— Тогава зачитам във вас човека, Миламбер — отвърна домакинът. — Толкова много ни дадохте. Името Нетоха от рода на Чичимеча вече е вписано в регистрите на клана Хунзан. Синовете ми ще израснат до високи санове заради вашата щедрост.
— Синовете?
Алморела се потупа по корема.
— Наесен ще се родят. Жреците лечители смятат, че ще са близнаци.
— Значи Катала ще се зарадва двойно. Първо, като разбере, че скъпата й посестрима е добре, и второ — че ще ставаш майка.
Очите на Алморела се навлажниха.
— Катала е жива и здрава, нали? А момчето?
— Жена ми и синът ми са добре и ви изпращат обичта си.
— Върни им нашите поздрави и обич, Миламбер. Молила съм се дано да можем да се срещнем отново един ден.
— Може би. Няма да е скоро, но някой ден… Нетоха, шарката е невредима, нали?
— Същата си е, Миламбер. Малко неща са се променили. Това все още е твоят дом. Пъг стана и даде знак да го последват.
— Възможно е да ми се наложи да се върна бързо в родния си свят. Ако известя за пристигането си с два удара на гонга, накарай всички бързо да напуснат дома, защото може да ме гонят други, които да ви навредят. Дано не се стига до това.
— Както пожелаеш, Миламбер. Излязоха от стаята и се запътиха към стаята с шарката.
— На поляната до езерцето е средството, с чиято помощ ще се върна у дома — каза Пъг. — Бих искал никой да не се приближава до него, докато не го затворя.
— Готово. Ще заповядам на пазачите да не пускат никого на поляната.
— Закъде си се запътил, Миламбер? — попита Алморела.
— Това няма да ви кажа. Каквото не знаете, не могат да ви го изтръгнат насила. Вече бездруго сте в опасност само защото сте ми предложили за малко подслон. Повече не бива да знаете.
Пъг вкара Доминик и Мийчъм в стаята с шарката, затвори вратата, измъкна един свитък от кесията на колана си и го постави в самия център на голямата мозайка, изобразяваща три играещи делфина. Запечатан беше с черен восък, украсен с врязан печат от пръстена на Великия.
— Изпращам писмо до един приятел. С този символ на него никой няма да посмее да го отвори, освен получателя. — Затвори за миг очи и свитъкът изведнъж изчезна.
Пъг даде знак на Доминик и Мийчъм да застанат от двете му страни върху шарката.
— Всеки Велик в Империята има такава шарка в дома си. Всяка от тях е неповторима и след като я запомни точно, чародеят може да се прехвърля през нея в пространството или да изпраща предмети. В редки случаи добре запомнени места, като кухнята в цитаделата на Крудий, където работех като момче, могат да послужат не по-зле от шарката. Обичайно е да пожелаеш да прозвучи гонг при пристигането ти, за да бъде известен домакинът, но този път смятам да го избегна. Хайде. — Той ги хвана под мишниците, притвори очи и замълви нещо. Въздухът затрептя като в мъгла и стаята около тях сякаш започна да се променя.
— Какво… — ахна Доминик, като разбра, че са се озовали на съвсем друго място. Погледна надолу към шарката и видя, че е различна — наподобяваше стилизиран цвят в жълто и червено.
— Господарят на този дом е брат на един от старите ми учители. Заради него е направена шарката — каза Пъг. — Този Велик често прескачаше насам. Надявам се, че тук все още можем да намерим приятели.
Той отиде до вратата, плъзна я настрани и надникна в коридора. Доминик пристъпи зад него.
— Какво разстояние пропътувахме?
— Над седемстотин мили.
— Удивително — прошепна монахът.
Пъг бързо ги поведе към друга стая. Лъчите на следобедното слънце проникваха през широкия прозорец на отсрещната стена и очертаваха на пода зад полупрозрачната врата сянката на единствения й обитател. Без да предизвести за идването си, Пъг я отвори и влезе.
Зад масивното писалище седеше старец. Някога гордо изправената му снага се беше превила от годините. Взираше се примижал в пергамента пред себе си и устните му помръдваха безмълвно. Робата му беше тъмносиня, без никаква украса, но фино скроена. Пъг беше поразен. Помнеше го здрав като кула въпреки напредналата му възраст. Последната година го беше съсипала.
Старият мъж вдигна очи към натрапниците. Очите му се разшириха и той промълви:
— Миламбер!
Пъг махна с ръка на спътниците си да го последват и затвори вратата.
— Чест и слава за вашия дом, владетелю на Шинцаваи. Камацу, Владетелят на Шинцаваи, не стана за поздрав. Взря се в лицето на бившия си роб, издигнал се до ранга на Велик, и отвърна:
— Ти си изхвърлен, заклеймен като изменик и опозорен. Осъден си на смърт, ако те намерят. — Тонът му беше хладен, погледът — враждебен.
Пъг се стъписа. От всичките му съюзници в заговора да се сложи край на Войната на разлома Камацу беше най-верният. Касуми, синът му, беше отнесъл мирното послание на императора до крал Родрик.
